Решение № 1255 от 13.03.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1255 гр. София, 10.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Г. Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100502718 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20214804 от 23.11.2021 г. по гр.д.№ 22372 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 172-ри състав се:

ДОПУСКА извършването на съдебна делба на основание чл. 34 ЗС между С. С. Б. и К. С. С. на следните имоти:

1)

Поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес : гр.Нови Искър, район Нови Искър, кв. Гниляне, улица „******* с площ 508 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, заедно с построените в същия поземлен имот постройки: 1. Сграда с идентификатор ***, със застроена площ 55 кв.м., представляваща еднофамилна жилищна сграда; 2. Сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 26 кв.м., представляваща постройка на допълващо застрояване; 3. Сграда с идентификатор ***, със застроена 1 площ от 3 кв.м., представляваща друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда

При квоти 2/3 идеални части за С. С. Б. и 1/3 идеални части за К. С.

С.;

2 ) Апартамент № 98, находящ се в гр.София, кв. *******, вход *******, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, със застроена площ 61,10 кв.м., състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения, при съседи: изток – тревна площ, запад – стълби, север – ап. 97 на сем. И., юг – ап. 99, отгоре – ап. 101, отдолу – ап.

95, както и избено помещение с полезна площ 7,58 кв.м., както и 0,774% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя.

При квоти 3/64 идеални части от правото на собственост за С. С. Б. и 61/64 идеални части за К. С. С.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС- К. С. С..

Решението се обжалва в частта в която се допуска делбата относно:

Сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 26 кв.м., представляваща постройка на допълващо застрояване;

Сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 3 кв.м., представляваща друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда;

Апартамент № 98, находящ се в гр.София, кв. *******, вход *******, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение, в обжалваните му части.

По отношение на Сграда с идентификатор *** и Сграда с идентификатор *** се сочи, че извода на СРС, че сградите нямали самостоятелен характер, а представлявали принадлежност към сградата с идентификатор ***, за неправилен. Твърди, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че тези сгради могат да се ползват самостоятелно; имат собствено предназначение и 2 самостоятелни идентификатори. В този смисъл била и съдебната практика на ВКС на която се позовава. Въззивницата притежавала 1/3 от собствеността върху ПИ с идентификатор *** и находящата се в него сграда с идентификатор ***, но притежавала 2/3 идеални части от правото на собственост върху сградите с идентификатори, съответно *** и ***.

По отношение на ап.98 се сочи, че същият е изключителна собственост на въззивницата. Това се установявало от събраните по делото писмени доказателства. Наред с това през целия период 1993 г.- 2020 г. въззивницата била упражнявала владение върху ап. 98 без да бъде смущавана и възпрепятствана от което и да е трето лице, по какъвто и да било начин.

Ищцата не твърдяла владението на въззивницата да е смущавано или оспорвано. Затова неправилен бил извода на СРС, че не били установени действия от страна на въззивницата с които по несъмнен начин да е манифестирано намерението й да владее целия процесен имот-ап.98.

Неправилно и необосновано СРС бил приел, че въззивницата в периода от 1993 г.- 2020 г. е упражнявала държане на определени идеални части от ап.98 за трети лица. Неправилно и необосновано СРС бил приел, че в случая не следва да се прилага презумпцията по чл.69 ЗС. Твърди, че при сключването на сделката по нот.акт № 133, том 73/1993 г. въззивницата не била знаела, че праводателят й не е притежавал изцяло прехвърлената от него ¼ идеална част от собствеността върху ап.98. Твърди, че през периода 1993 г.- 2020 г. била упражнявала фактическа власт върху ап.98, лично, като свой.

Действително, въззивницата не била манифестирала с действия, намерението си да владее целия наследствен имот спрямо С. С. Б. и Б.С. Б., но това било защото въззивницата не знаела, че някои от посочените притежава идеални части от жилището. Счита за доказано по делото, че е придобила ап.98 на основание давностно владение.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваните му части и да постанови друго с което искът за делба да се отхвърли по отношение на ап.98, а по отношение на сградите с идентификатори, съответно *** и ***, делбата да се допусне при квоти 2/3 идеални части за въззивницата и 1/3 идеална част за въззиваемата. Претендират се разноски.

3

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС – С. С.

Б., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение.

По отношение на Сграда с идентификатор *** и Сграда с идентификатор *** се сочи, че двете сгради представляват, съответно лятна кухня и тоалетна, т.е. същите имали характер на допълващо застрояване и нямат самостоятелно функционално предназначение, а обслужват основната жилищна сграда. Според въззиваемата нямало разумно основание претендираният дял от тоалетната да е различен от претендирания дял от къщата, която тази тоалетна обслужва. Освен това в целия имот тоалетната била само една; една била и лятната кухня. При това положение и без специални познания ставало ясно, че тези два обекта обслужват основната сграда. Следвало да се вземе предвид и, че с нот.акт № 168 от 01.04.2008 г. въззивницата била прехвърлила на въззиваемата наследствената си 1/3 идеална част от дворното място, намиращата се в него жилищна сграда, т.е. къщата, заедно с всички подобрения в имота, т.е. твърденията, че при това прехвърляне въззивницата е запазила за себе си някаква част от собствеността върху постройките, били несъстоятелни.

По отношение на ап.98 се сочи, че решението на СРС било правилно.

Незнанието на правото не можело да бъде основание за придобиване на права. Освен това, това възражение било направено за първи път с въззивната жалба и затова не подлежало на разглеждане. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 29.11.2021 г., Въззивната жалба е подадена на 13.12.2021 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол, както и правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

В частта в която е допусната делбата относно : поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес : гр.Нови Искър, район Нови Искър, кв. Гниляне, улица 4

„******* с площ 508 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване и Сграда с идентификатор ***, със застроена площ 55 кв.м., представляваща еднофамилна жилищна сграда, решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Обжалваното решение процес. е постановено във валиден и допустим

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел следното:

1. По отношение на сгради с идентификатори *** и

***

По делото била изслушана съдебно-техническа експертиза, която да установи дали сгради с идентификатори *** и ***, които били предмет на разпоредителна сделка по приетия по делото Нотариален акт № 128/23.08.2016 г., рег. № 3187, дело № 273, на Нотариус Ц.Д., с район на действие Софийски районен съд, с рег. № 350, представляват самостоятелен обект на собственост, по смисъла на §5, т.39 от ДР на ЗУТ и §1, т. 1 от ДР на ЗКИР с оглед действащите към момента на застрояването строителни правила и норми, доколкото ответницата претендирала да е придобила освен притежаваната от нея 1/3 ид.части още 1/3 идеална част чрез договора за издръжка и гледане.

Съгласно заключението на вещото лице, което съдът е кредитирал като компетентно и безпристрастно дадено, сграда с идентификатор *** представлявала масивна постройка на допълващо застрояване, изградена около 1955 г. – лятна кухня, а сграда с идентификатор *** представлявала масивна постройка друг вид производствена, складова инфраструктурна сграда – дворна тоалетна, изградена около 2003 г.

В заключение вещото лице приемало, че сградите, предмет на експертизата, не представляват самостоятелни обекти на собственост, доколкото 5 представлявали второстепенни постройки на допълващо застрояване. В открито съдебно заседание вещото лице поддържало представената по делото съдебно-техническа експертиза, като уточнявало, че сградите, предмет на експертизата не били свързани конструктивно с основната сграда, а само функционално. Сграда с идентификатор *** представлявала лятна кухня – едно помещение, вкопано в земята.

Относно статута на сграда с *** ответницата ангажирала гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Г. К. – живеещ във фактическо съпружеско съжителство с ответницата. Свидетелят Г.К. твърдял, че му е известно, че страните по делото – С. Б. и К. С., притежават имот вс.

Гниляне, но не знаел нищо повече от това. На въпрос, отправен от процесуалния представител на ответницата твърдял, че къщата можела да се използва самостоятелно, представлявала една самостоятелна стая, вътре имало вода, печка за въглища, както и че брат им живеел там през годините.

С оглед на ангажираните по делото доказателства и заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, СРС е достигнал до извода, че сграда с идентификатор ***, представляваща лятна кухня, и сграда с идентификатор ***, представляваща дворна тоалетна, представляват второстепенни постройки на допълващо застрояване по смисъла на Закона за устройство на територията и не били самостоятелен обект на правото на собственост, а представлявали принадлежност към основната сграда – еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***, построена в ПИ с идентификатор ***., поради което на основание чл. 98, ал. 1 ЗС следват собствеността на главната вещ.

Съгласно установената съдебна практика съдът не бил длъжен да кредитира заключението на вещото лице, но само при наличие на противоречиви заключения по делото (т.е. когато кредитира едното и отхвърля другото) или в хипотеза, при която по делото били установени факти и обстоятелства, които опровергават констатациите на вещото лице. В този смисъл били и решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на I г. о. на ВКС, Определение № 60240 от 2.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1849/2021 г., I г. о., ГК.

Подобна хипотеза в настоящия случай не била налице – по делото не били представени доказателства процесните постройки да имат характер на 6 основно застрояване. Посоченото обстоятелство не се установявало и от показанията на св. Г. К., които съдът е ценил съгласно условията на чл. 172 ГПК с оглед неговата заинтересованост от изхода на спора в полза на лицето, с което свидетелят бил във фактическо съпружеско съжителство – ответницата К. С.. От показанията на свидетеля се установявало, че същият не е посещавал процесния имот и находящите се в него сгради – предмет на съдебния спор. От показанията му не можело да бъде еднозначно установено дали твърди, че братът на страните по делото – Б.С., е живял в основната сграда в имота или в лятната кухня, за чийто статут бил спорът между ищцата и ответницата.