Решение № 439 от 23.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 439 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Биляна Симчева при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100501621 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 13199/21.11.2022 г., постановено по гр. д. № 6088/22 г. по описа на СРС, 138 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу М. П. М. искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. П. М. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 1011,42 лв. – главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2021 г. до изплащане на вземането, сумата от 201,43 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2019 г. до 01.09.2021 г., сумата от 14,13 лв. – главница, представляваща цена за извършена услуга дялово разпределение за периода от м. 08.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2021 г. до изплащане на вземането, за топлоснабден имот – ап. 3, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. *******, с аб. № 120336, като са отхвърлени предявените искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница за цена на доставена топлинна 1 енергия за разликата над сумата от 1 011,42 лв. до пълния предявен размер от 1 886,28 лв. и за периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2018 г., за законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над сумата от 201,43 лв. до пълния предявен размер от 449,70 лв. и за периода от 15.09.2018 г. до 15.09.2019 г. и за сумата от 3,31 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода на забава от 01.10.2018 г. до 01.09.2021 г. С решението М. П. М. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 149,12 лв., представляваща разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото и в заповедното производство по ч. гр. д. № 52540/21 г. по описа на СРС, 138 състав, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на М. П. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 382,91 лв. за адвокатско възнаграждение в исковото и в заповедното производство по ч. гр. д. № 52540/21 г. по описа на СРС, 138 състав.

Подадена е въззивна жалба от М. П. М. срещу решение № 13199/21.11.2022 г., постановено по гр. д. № 6088/22 г. по описа на СРС, 138 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че изводът на първоинстанционния съд, че между страните по делото е налице валидна облигационна връзка, е неправилен, тъй като от събраните по делото писмени доказателства не установява съществуването на такава връзка. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Третото лице – помагач – „Н.И.“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени положителни установителни искове 2 с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е било налице облигационно правоотношение с ответницата М. П. М., възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи са обвързали потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил на ответницата в периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2019 г. топлинна енергия до следния топлоснабден имот: гр. София, ж. к. *******, ап. 3, чиято цена не е била заплатена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 52540/21 г. по описа на СРС, 138 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение за заплащане на процесните суми. Посочва, че срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което са дадени от съда указания за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 1886,28 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2021 г. до окончателното плащане, 449,70 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 01.09.2021 г., сумата от 14,13 лв. – главница, представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 08.2018 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 09.09.2021 г. до окончателното плащане, и 3,31 лв. – мораторна лихва за периода от 01.10.2018 г. до 01.09.2021 г.

Претендира разноски.

Ответницата М. П. М. е подала отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по делото. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Н.И.“ ООД не изразява становище по исковете.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.

Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в 4 съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.

153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2016 г. са били публикувани и са влезли в сила, както и че процесният имот е бил топлофициран, a сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Спорният въпрос във въззивното производство е дали въззивницата е била потребител на топлинна енергия за битови нужди през процесния период по отношение на процесния имот.

В случая, от съвкупната преценка на представените като доказателства по делото договор за продажба на държавен недвижим имот от военно – жилищния фонд по реда на Наредбата за държавните имоти от 01.07.1986 г., удостоверение за наследници № 237/22.04.1997 г., издадено от СО, район „Младост“, на П.К.В., удостоверение за наследници № 107/04.02.2003 г., издадено от СО, район „Младост“, на Д.Н.В., и удостоверение за идентичност на адрес, издадено от СО, район „Младост“ от 18.07.2011 г., се установява по безспорен начин, че въззивницата М. П. М. се легитимира като собственик на процесния имот през процесния период по силата на наследствено правоприемство по закон от своите родители. Установява, че въззивницата се е разпоредила с процесния имот в полза на трето лице на 29.12.2021 г. чрез договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 61, том XX, 5 рег. № 43336, дело № 3452/21 г.

Следователно в качеството й на собственик на процесния имот през процесния период въззивницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че между „Топлофикация София“ ЕАД и въззивницата е съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за процесния имот през процесния период.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.

Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи относно обема на доставената топлинна енергия, респ. дължимата цена за доставената топлинна енергия, както и относно размера на непогасената по давност главница за доставена топлинна енергия, а въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба /арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК/. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че стойността на доставената топлинна енергия за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2019 г. възлиза на изчислената от първоинстанционния съд сума от 1 011,42 лв.

Предвид изложеното по – горе, предявеният иск за главница за доставена топлинна енергия е основателен до размера на сумата от 1 011,42 лв. и за периода от м. 05.2018 г. до м. 04.2019 г. В частта, в която искът за главница за доставена топлинна енергия, е отхвърлен, решението е влязло в сила като необжалвано.