Решение № 21970 от 01.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21970 гр. София, 01.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ....... при участието на секретаря ........ като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20251110130444 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Л. И. З. срещу ....... и ........

Ищецът твърди, че на 24.09.2024 г. е сключил с първия ответник ....... Договор за паричен заем № ........... за сумата от 800 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 40 % и годишен процент на разходите (ГПР) 49,06 %. Поддържа се, че на същата дата и в непосредствена връзка с договора за кредит, ищецът е сключил и Договор за предоставяне на гаранция № ........... с втория ответник ......., по силата на който се е задължил да заплати възнаграждение за гаранция в размер на 135,80 лева. Ищецът навежда доводи, че клаузите на договора за заем и договора за гаранция са нищожни поради противоречие с императивни норми на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Твърди се, че посоченият в договора за кредит ГПР е нереален, тъй като в него не е включен разходът за гаранция, който е бил задължително условие за отпускане на кредита или поне за отпускането му при договорените условия, предвид фактическата невъзможност за осигуряване на алтернативните обезпечения в краткия тридневен срок. Излагат се съображения, че ако възнаграждението за гаранция се включи в общите разходи по кредита, действителният ГПР надвишава значително законовия максимум, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По отношение на договора за гаранция се твърди, че същият е лишен от основание и противоречи на добрите нрави, тъй като ищецът не получава реална услуга, а ответниците са свързани лица и целят заобикаляне на закона. Въз основа на тези твърдения ищецът моли съда да прогласи нищожността на договора за паричен заем или на отделни негови клаузи, както и нищожността на договора за предоставяне на гаранция. Претендира връщане на сумата от 170 лева, представляваща недължимо платени суми над главницата от 800 лева, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

1

Ответникът ....... оспорва исковете. Поддържа, че договорът за кредит е действителен и съобразен с изискванията на ЗПК. Твърди, че сключването на договор за гаранция е било по избор на ищеца, който е разполагал с алтернативи за обезпечение, включително поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Застъпва тезата, че възнаграждението по договора за гаранция не представлява разход по кредита, тъй като се дължи на трето лице, поради което правилно не е включено в изчисляването на ГПР.

Ответникът ....... също оспорва исковете. Твърди, че е самостоятелен правен субект и предоставената услуга по гарантиране на задължението е възмездна и реална. Отрича наличието на свързаност, която да води до заобикаляне на закона, и поддържа, че договорът за гаранция е валиден.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 24.09.2024 г. между ищеца и ....... е сключен Договор за паричен заем № ........... за сумата от 800 лева. Уговореният срок за връщане е 10 седмици, на седмични вноски. Договорени са лихвен процент от 40 % и ГПР в размер на 49,06 %. Общата дължима сума по договора, включваща главница и лихва, е посочена в размер на 834,20 лева.

Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят е длъжен в 3-дневен срок да предостави едно от следните обезпечения: двама поръчители, отговарящи на високи изисквания за доход и осигурителен статус; банкова гаранция; или гаранция от одобрено от заемодателя дружество.

На същата дата – 24.09.2024 г., ищецът е сключил Договор за предоставяне на гаранция № ........... с втория ответник ........ По силата на този договор ищецът се е задължил да заплати възнаграждение за гаранцията в размер на 135,80 лева. Видно от погасителния план към договора за заем, сумата за гаранцията е разсрочена и включена към седмичните вноски по кредита, като общата седмична вноска е формирана от сбор на главница, лихва и такса гаранция.

От приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ищецът е заплатил общо сумата от 970 лева за погасяване на задълженията по двата договора. Вещото лице е изчислило, че ако възнаграждението по договора за гаранция се включи в разходите по кредита, действителният ГПР възлиза на 553,64 %, което многократно надвишава законовия праг. Експертизата потвърждава, че посоченият в договора ГПР от 49,06 % е изчислен единствено на база договорената лихва, без да включва разхода за гаранцията.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявените искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на 2 предоставения кредит. В общите разходи по кредита се включват всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договор за такава услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

В конкретния казус, анализът на доказателствата сочи на пряка и неразривна връзка между договора за кредит и договора за гаранция. Двата договора са сключени на една и съща дата, за обезпечаване на едно и също задължение. Условията, поставени от кредитора в чл. 4 от договора за заем за предоставяне на алтернативно обезпечение (двама поръчители с доказан висок доход или банкова гаранция) в изключително краткия 3-дневен срок, на практика са трудно изпълними за средния потребител, търсещ бърз кредит в нисък размер (800 лева).

Това фактическо положение налага извода, че сключването на договор с посоченото от кредитора дружество-гарант се явява единствената реална възможност за потребителя да усвои кредита при договорените условия. Следователно, разходът за тази гаранция е задължителен по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде част от ГПР.

Обстоятелството, че възнаграждението се дължи на трето лице – ......., не променя този извод, доколкото по делото са налице индиции за свързаност между ответниците и съгласуваност в търговската им практика, водеща до натоварване на потребителя с допълнителни разходи. Невключването на възнаграждението за гаранция от 135,80 лева в калкулацията на ГПР води до опорочаване на съдържанието на договора за кредит в частта относно цената на кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Към момента на сключване на договора законната лихва е около 13 %, което прави максимално допустимия ГПР около 65-70 %. Установеният от вещото лице реален ГПР от 553,64 % надвишава драстично императивния законов максимум.

Нарушението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК води до нищожност на клаузите, уговарящи разходи над допустимия размер. Същевременно, липсата на коректно посочен ГПР, отговарящ на действителните разходи, съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. При обявяване на недействителност на договора за кредит, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи (чл. 23 от ЗПК).

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, съдът намира същия за нищожен поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД). Чрез механизма на разделяне на задълженията между две дружества се цели избягване на императивните ограничения на ЗПК относно максималната цена на кредита. Допълнителното „възнаграждение“ за гаранта по същество представлява скрита лихва/такса в полза на кредитора или свързаното с него 3 лице, без срещу това потребителят да получава адекватна насрещна престация, различна от самото отпускане на кредита.

С оглед изложеното, ищецът дължи връщане единствено на получената главница от 800 лева. Установено е, че той е заплатил общо 970 лева. Разликата от 170 лева представлява плащане без основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Тъй като плащанията са извършвани по погасителен план, администриран от кредитора, и предвид установената недействителност на цялата схема на оскъпяване, пасивно легитимиран да върне сумата е кредиторът ......., който е получил плащанията или в чиято полза са били предназначени за погасяване на претендираните задължения. Именно това е и размерът на иска, доколкото в проведено първо открито съдебно заседание, същият е предявен изцяло за тази сума.

По разноските: С оглед изхода на спора, право на разноски има ищецът. На основание чл.

78, ал. 1 от ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца направените разноски. Тъй като ищецът е представляван от адвокат по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата (безплатно процесуално представителство), на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът следва да присъди адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. Д.. Предвид фактическата и правна сложност на делото съдът определя възнаграждението в размер на 480 лв. по исковете срещу ........ и 300 лв. - по иск срещу ........

При този изход на спора и с оглед уважаването на предявените искове, право на присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Видно от представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК и приложените към делото платежни документи, ищецът е заплатил държавна такса в общ размер на 150.00 лева (за трите обективно съединени иска) и депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 450.00 лева, или общо 600.00 лева разноски по делото.

Отговорността за разноски следва да бъде разпределена съобразно процесуалната легитимация на ответниците по отделните искове. Ответникът ....... е страна по договора за паричен заем и пасивно легитимиран по иска за неговата нищожност, както и по иска за реституция на недължимо платеното на основание чл. 55 от ЗЗД. Следователно същият следва да понесе тежестта за държавната такса по тези два иска (2 х 50 лева), както и разноските за извършената експертиза (450 лева), доколкото заключението на вещото лице обслужва главно доказването на обстоятелствата по кредитното правоотношение и формирането на ГПР. Ответникът ....... е страна по договора за предоставяне на гаранция и следва да понесе тежестта за държавната такса по иска за прогласяване на неговата нищожност (50 лева).

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за паричен заем № ........... от 24.09.2024 г., сключен между Л. И. З., ЕГН **********, и ......., ЕИК ............., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, 4 като противоречащ на закона.

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция № ........... от 24.09.2024 г., сключен между Л. И. З., ЕГН **********, и ......., ЕИК ..........., поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

ОСЪЖДА ......., ЕИК ............., да заплати на Л. И. З., ЕГН **********, сумата от 170.00 (сто и седемдесет) лева, представляваща недължимо платена сума по нищожни клаузи на Договор за паричен заем № .........../24.09.2024 г. и свързания с него Договор за гаранция, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от 5.00 (пет) лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.05.2025 г., и ведно със законната лихва върху разликата от 165.00 (сто шестдесет и пет) лева, считано от датата на изменението на иска – 28.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумите.