Решение № 259 от 08.12.2021, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Пазарджик, 08.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско дело № 20215200500732 по описа за 2021 година

Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.

С решение на РС Пазарджик , постановено по гр.д.№1539 по описа на съда за 2020 година са отхвърлени предявените от В. КР. КЬ. /преди К./, с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.В., ул.“А.Н.“ №3, представлявана от адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.С., ул.“П.П.“ №1, ет.5, ап.14 против „И.А.М.“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр.С.

1324, ж.к.“Л. №7, бул.“Д.Н.“ №28, С.Ц.“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. искове за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен между В.К. и "И.А.М.” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и за осъждане на „И.А.М.“ АД, ЕИК 131576434 да заплати на В.К. сумата в общ размер на 822.97 лв., съставляваща неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на 677.82 лв., като неоснователни.

Признато е за установено в отношенията между В.К. и „И.А.М.“ АД че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен помежду им, е нищожна като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.

1

Осъдена е дружеството „И.А.М.“ АД, да заплати на В.К. сумата от 677,82 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен помежду им.

Присъдени за разноски.

В срок така постановеното решение е обжалвано от В.К..

Решението е обжалвано в частта, в която съдът е отхвърлил иска за прогласяване на нищожност на кредитната сделка и за присъждане на договорна лихва в размер на 145, 15лв., като съображенията ни за това са следните:

Съдът неправилно приел, че уговорката за ГПР не е неравноправна.

Съдът не се произнесъл по всички защитни доводи и твърдения на ищцата и не мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.

236, ал. 2 ГПК, като не изложил фактически и правни изводи по съществото на спора относно всеки твърдян относим юридически факт.

Съдът не изложил правни изводи относно въведеното от ищцата възражение, че кредиторът е разписал неясно и неразбираемо условията на договора относно цената на кредита, тъй като е заблудил потребителят относно действителният размер на лихвата. Първоинстанцонният съд не обсъдил доводите, че това вземане няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства търговецът си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането, именувано „неустойка“. Това вземане е допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца скрита под формата на неустойка лихва. Съдебната практика приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Позовава се на съдебна практика.

Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР.

Съдът на ЕС вече е постановил, че непосочването на ГПР в договор за 2 кредит може да представлява решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на член 4 от Директива 93/13. Ако случаят не е такъв, националната юрисдикция е оправомощена да преценява дали такава клауза е неравноправна по смисъла на член 3 от тази директива- така определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 71 и 72.

Съдът на ЕС е подчертал, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Съдът е извел, че установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит така решение от 15 март 2012г., Jana Perenicova, С-453/10, EU:С:2012:144, параграфи 40 - 47 и диспозитива на решението.

Съдът на ЕС вече е приел, че на непосочването на годишен процент на разходите в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този годишен процент на разходите, без обаче да се предоставят необходимите за това изчисление данни - така решение от 20 септември 2018г. по дело С448/17, EOS KSI Slovensko s.r.o., EU:C:2018:745, параграф 66 и диспозитива.

Нормата на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 гласи, че държавите - членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи че изискванията на Директивата няма да бъдат заобиколени. В националното ни законодателство е въведена нормата на чл. 21 от Закона за потребителския кредит, с която е изпълнено изискването на член 22, параграф 3 от Директивата и която гласи, че „ всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна“. Според Съда на ЕС заобикалянето на изискванията на Директивата е самостоятелно основание за недействителност на клаузата, с която се постига като резултат това заобикаляне - така определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 74, 75 и 76 от и точка 3, in fine от диспозитива.

Кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в договора ГПР с изчисление на разходите за удължаване на срока на договора при избягване на предсрочна изискуемост и при възможна промяна на погасителен план, поради което клаузата за ГПР е неравноправна, съгласно изведено в практиката на СЕС по дело Pohotovost’, С-76/10. Подобно договаряне е 3 недействително и на основание чл. 21 от ЗПК, тъй като с него се избягват изискванията на чл. 10, ал.1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 от ЗПК в клаузите на договора за кредит да се разпише ясно и прозрачно каква е приложимата стойност на ГПР.

Подържа,че в настоящия случай уговорката за ГПР е нижожна на две основания. Уговорен е неравноправно, като кредиторът е заблудил потребителя относно размерът на ГПР. Същият е представен подвеждащо в по-нисък размер от реалният ГПР, тъй като в посоченият в договора ГПР не е включена допълнителната икономическа облага - скритата под формата на неустойка договорна лихва. Изпълнена е и хипотезата на чл. 21 ЗПК, тъй като кредиторът е заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето(чл.

22 ЗПК).

С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят-ищец следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита. Уредбата на националното право е в съответствие с правото на ЕС такава санкция е пропорционална и възпираща с оглед на изискванията, поставени от Съда с решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia (С-42/15, EU:C:2016:842, т. 65 и 69).

Неправилен бил изводът на първоинстанционният съд, че нормативно установеният максимум на ГПР е косвен регулатор на договорната лихва.

Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй като тя се явява само един от елементите, включени в общите разходи по кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби. От задължителното тълкувателно разрешение, изведено с решението по дело С-779/18г. се извежда разумът на Директивата, че установеният в национално законодателство максимален размер на ГПР не е равнозначен a priori на гарантирано осигуряване на потребителската защита.

След като СЕС приема, че уговореният в национално законодателство 4 нормативен праг на ГПР не изключва проверката за неравноправност по аргумент, че този праг не гарантира автоматично наличието на равноправие в правоотношението, то това съображение следва да се приложи по аналогия към изискването за спазване на принципите на добросъвестност и справедливост при участие в облигационните отношения и да се приеме, че прагът на ГПР не обезпечава безспорно спазването на добрите нрави.

Преобладаващата съдебна практика законосъобразно продължава да прилага изведеното в цитираната с отговора на исковата молба практика на ВКС разрешение, че противоречи на морала уговорката за възнаградителна лихва при необезпечените кредити, която надхвърля три пъти размера на законната лихва. След въвеждането през 2014г. на новелата на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, която регламентира, че ГПР по кредитите не следва да надхвърлят пет пъти размера на законната лихва, повечето състави на Окръжни съдилища приемат, че са недействителни кредитни правоотношения, възникнали след измененията от 2014г. на основание на противоречието на договорената лихва с изискванията на справедливостта и морала.

Един от основните аргументи на първоинстанционния съд бил, че не е налице нарушение на добрите нрави е, че високите лихви при бързото потребителско кредитиране имат своята обосновка в носеният от кредиторът риск от липсата на обезпечение при предсрочна изискуемост и в случай на принудително изпълнение, поради неизпълнениена задължението за връщане на договорената сума в срок. Решаващият състав се е обосновал на практика с риска от ниската кредитоспособност на потребителя. Този извод на първостепенният съд, който споделя изолирана практика на ОС-Сливен противоречи на целите на Директива 2008/48. В съображение 9 от Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури високо и равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие на вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е предвидено, че ,Държавите-членки следва да предприемат подходящи мерки за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на информация и образоване на потребителите, включително предупреждения относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността. В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин.“ Член 8 от Директивата, транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те 5 установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от безотговорното си кредитиране, означава да се постановява незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.