Решение № 2025 от 25.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2025 гр. София, 25.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Златка Чолева

Розалина Г. Ботева при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело № 20221100500296 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 20188781 от 23.09.2021г. по гр. д № 16276/ 2021г. на СРС, I ГО, 43 състав “ЕОС м.” ЕООД е осъдено да плати на Г. СЛ. Г. сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на противоправни действия на служители на отвеника- изпращане на покани и телефонни обаждания за плащания на суми по договори за кредит, по които ищецът не е страна.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника ”ЕОС м.” ЕООД. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения, че първоинстанционният съд е базирал извода си за претърпени вреди единствено на свидетелските показания и представените от ищеца доказателства. Навежда доводи, че не е налице причинна връзка между действията на неговите служители и влошаване на здравословното състояние на ищеца, като се излагат доводи, че влошаването на здравословното състояние на ищеца се дължи на заболявания, датиращи отпреди изпращане на уведомления. Сочи се, че първоинстанционният съд не е взел предвид отказът на ищеца в проведения на 09.6.2016г. Телефонен разговор да посети офис на дружеството, за да се изясни случая.

Моли съда да отмени решението, като вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира направените по делото разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г.

СЛ. Г., с който оспорва същата и иска потвърждаване на първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно. Във връзка с оплакването на жалбоподателя, че не е установена причинна връзка между поведението на служителите на ответника и влошаване на здравословното състояние на ищеца, а последното се дължи на заболявания отпреди уведомленията, сочи, че получаването на уведомления за плащане на суми, които не дължи, и заплахите от принудително изпълнение неименуемо е довело до влошаване на здравословното състояние на ищеца. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

СРС е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

С исковата молба ищецът твърди, че в причинна връзка с виновното и противоправно поведение на служители на ответника, изразяващо се в отправяне на покани- писмени и по телефона, за плащане на суми по три договора за кредит, претърпял неимуществени вреди- силен стрес и притеснение, в резултат на които му се влошило здравословното състояние и получил капсулолатерален мозъчен кръвоизлив, захарен диабет. Навежда твърдения, че в резултат на тези действия станал затворен в себе си, бил умислен и не искал да се среща с друго хора. Твърди , че не е сключил посочените договори. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата 3000 лева- обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск по размер. Релевират се доводи за оспорване наличието на причинна връзка между действията на служителите на ответника и влошаване на здравословното състояние на ищеца. Не оспорва, че посочените уведомления са изпратени на ищеца, като сочи, че причината за това е техническа грешка.

Не е спорно по делото, а и се установява от събраните по делото доказателства, че ответникът изпратил до ищецът четири покани за доброволно плащане,: от 17.10.2014г., с която го уведомява, че по договор за кредит от 21.09.2006г., скл. с “БНП Париба пърсънъл файненс”, вземането по който е прехвърлено на ищеца, дължи сумата 1096,72 лева; от 27.10.2016г., с която го уведомява, че вземането по договор за кредит от 30.11.2007г., скл. между ищеца и “”ПроКредит Банк (България)” ЕАД, което е било предмет на договор за цесия, скл. между “ПроКредит Бнак” ЕАД и “ЕОС м.” ЕООД, е върнато на “ПроКредит Банк” ЕАД; от 20.03.2018г. и от 01.03.2019г., с която го уведомява, че че по договор за кредит 2 от 02.06.2006г., скл. с “БНП Париба пърсънъл файненс”, вземането по който е прехвърлено на ищеца, дължи сумата 855,25 лева.

От представената еприкриза се установява, че ищецът е хоспитализиран в периода 28.10.2019г.- 04.11.2019г., с диагноза капсулолатерален мозъчен кръвоизлив в МГЛХ. Като придружаващи заболявания са посочени артериална хипертония, новооткрит захарен диабет. Синром абструктивна сънна апнея. Метаболитен синдром.

Синдром след прекаран ИМИ в БДСМА.

За установяване на претърпените от ищеца болки и страдания пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателствени средства- показанията на св. О.Д. и св. П. В.а. От показанията на св. Д. се установява, че през последните пет години ищецът нееднократно му споделял, че е тормозен от служители на колекторско дружество за парични задължения по договори за кредити, които му се обаждали по телефона. Ищецът бил притеснен от тези обаждания. В резултат на това здравословното му състояние се влошило и получил инсулт. Свидетелят твърди, че не му е известно ищецът да е имал други проблеми в професионалния и личния му живот.

От показанията на св. В.а се установява, че ищецът споделил, че от колекторско дружество му се обаждали по телефона по повод задължения по договори за кредит, каквито ищецът твърдял, че не е сключвал. В резултат от това ищецът станал поизнервен и по- затворен. Според свидетеля сочи, че здравословното състояние на ищеца се влошило и същият получил инсулт. Според него ищецът нямал здравословни проблеми преди телефонните обаждания.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се посочи следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 7/1958 г., фактическият състав 3 на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от лице, при или по повод изпълнение на работата му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. Тази отговорност има гаранционно-обезпечителна функция и не произтича от вината на възложилия работата. За да възникне отговорността за чуждо действие при възлагане на работа, трябва да са налице: 1) общите предпоставки на деликта по отношение на изпълнителя- деяние (действие или бездействие), противоправност, вреда и причинна връзка, а наред с тях- и следните условия: 2) работата да е била възложена на делинквента от този, който ще отговаря за причинените от него вреди и 3) вредите да са причинени при или по повод на изпълнението на работата. Нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на непозволено увреждане. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от ищеца съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Не е необходимо да се установи конкретното лице, осъществило деянието, като е достатъчно да се установи, че то е от кръга лица, на които ответното дружество е възложило работа.

Противоправността като обективен елемент от фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактически осъщественото от дееца.

По делото не се спори, че поканите за доброволно изпълнение са били изпратени от служители на ответното дружество, които са били в трудово правоотношение с него, като осъщественото от тях поведение е било предприето при извършване на възложената от ответника работа. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Не е спорно, че ищецът не е страна по договорите за кредит, като се касае до техническа грешка в ЕГН на длъжника, допусната от служители на ответника.

С оглед изложеното следва да се приеме, по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че от страна на служители на ответника е осъществени противоправно поведение. Ответникът е търговец и неговите служители следва да полагат по- висока грижа за охраняване правата на потребителите на кредитни услуги, като преди да поискат извънсъдебно да бъде удовлетворено претендирано парично вземане с предупреждението, че при неизпълнение на твърдяното договорно задължение ще пристъпят към принудително изпълнение, следва да се уверят по несъмнен начин (съобразно изискванията за добросъвестност на търговците при сключване и изпълнение на сделки за потребление), че потребителят на 4 кредитни услуги е носител на твърдените парични задължения.

Следователно изпращането на покани за изпълнение, касаещи задължения по договори за кредит, по които ответникът не е страна, нарушава общоприетите правила за добросъвестно поведение на търговеца, по своето правно естество то представлява противоправно поведение (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото).

То е виновно, тъй като ответното дружество до края на съдебното дирене и пред настоящата съдебна инстанция не опроверга уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презупция за вина на лицето, което противоправно е причинило вредоносния резултат. Следователно, в процеса на доказване в настоящото съдебно производство е установен по несъмнен начин един от юридическите факти, който е от субективно естество, включен във фактическия състав, при проявлението на който се поражда деликтна отговорност - вината на причинителя на вредата.

В случая ищецът претендира обезщетение за неимущетвени вреди за претърпени болки и страдания- силен стрес и притеснение, влошаване здравословното състояние, вследствие което получил капсулолатерален мозъчен кръвоизлив, захарен диабет.

Спорен между страните е въпроса съществува ли причинна връзка между действията на служителите на ответника и влошаването на здравословното състояние на ищеца.

Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в причинна връзка с деянието. В теорията и съдебната практика няма противоречие, че причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната.

Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.

Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице.

То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, 5 т.е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица.