Определение № 4628 от 16.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4628 гр. София, 16.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Касационно гражданско дело № 20258002101876 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. С., подадена чрез процесуален представител адв. С. С. против решение № 1104/05.11.2024г., постановено по в.гр.д. № 690/2024г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 6211/05.12.2023г. постановено по гр.д. № 11974/2022г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2в, ал. 1, т.

2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС са отхвърлени предявените от М. М. С. с ЕГН [ЕГН] срещу Върховен касационен съд искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 26 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди и сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за имуществени такива, понесени от ищеца вследствие „грубо“ нарушаване на правото на Европейския съюз от страна на ответника при постановяване на окончателно решение № 103/20.05.2022г. по гр.д.

2050/2021г. на ВКС, IV ГО.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е постановено въз основа на превратно тълкуване на фактите по делото, основано е на отделни доказателства без обсъждане на съвкупността на доказателствата в тяхната взаимна връзка. Съдът е игнорирал 1 факта, че по делото не са установени обстоятелства налагащи принудителното задържане на ищеца в спешен порядък и привеждането му в ДПБ „Д-р Кисьов“ – Раднево, тъй като не е доказано престъпно, общественоопасно или суицидно негово поведение, спрямо него самия или спрямо трети лица, да е застрашил с реални свои действия и/или бездействия здравето и живота на себе си или на трети лица. Съдът не е съобразил също, че принудителното му задържане и принудителният му престой в психиатрична болница не е било предшествано от влязъл в сила окончателен съдебен акт, а спешност в предприетите действия след изтичане на 24 часа от задържането му не е била налице. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не се е произнесъл по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Върховен касационен съд, чрез процесуален представител служител с юридическо образование З. С. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Прокуратура на Република България не изразява становище.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално недопустима като насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване решение по въззивно дело, постановено по иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ с цена на иска в размер на търсената сума от 4000 лева – имуществени вреди. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК касационната жалба насочена против тази част от въззивното решение следва да се остави без разглеждане.

В частта, насочена против въззивното решение, постановено по същия иск с цена на иска за обезщетение на неимуществени вреди от 26 000 лева, касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: на 14.11.2022г. ищецът М. М. С. предявил срещу Върховния касационен съд иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т.

2 от ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 от ДЕС за ангажиране отговорността на държавата в лицето на процесуалния субституент – правораздавателният орган, в причинна връзка с чийто незаконен акт са понесени неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност, съизмерими с размера на понесените вреди – срам, неудовлетвореност, съмнения относно психичното му здраве, ведно със законната лихва от 20.05.2022г.

2

Исковата молба основал на твърдения, че на 10.05.2014г. окован с белезници бил незаконно отведен от полицията в ЦПЗ – Стара Загора, където въпреки отказания от него преглед, въз основа на фалшива епикриза насилствено бил отведен в ДПБ „Д-р Кисьов“ – Раднево, където без негово съгласие и без съдебен акт бил държан до 15.05.2015г. /6 денонощия/. На 15.05.2014г. в производство пред РС – Раднево за принудително лечение бил освободен. По предявен от него срещу ДПБ „Д-р Кисьов“ – Раднево иск по реда на чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6000 лв., заявена като частичен иск с иск с цена на цялото вземане от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие престоя му при ответниците в периода 10.05.2014г. – 15.05.2014г. решението на РС – Казанлък било потвърдено с решение от 02.12.2020г. по в.гр.д. № 725/20г. на ОС – Пловдив. Със свое решение 103/20.05.2022г. по гр.д. № 2050/2021г., ответникът ВКС, IV ГО частично отменил въззивното решение и постановил ново, с което ДПБ „Д-р Г. Кисьов“ е била осъдена на основание чл. 49 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното му задържане в психиатричното заведение за периода 11.05-13.05.2014г., като в останалата част въззивното решение било оставено в сила. При допуснато съществено нарушение на правото на ЕС в решението си ответникът признал за незаконно задържането му само за времето от 11.05.2014г. до 13.05.2014г. със съображения, че на 10.05.2015г. ищецът е бил задържан „по спешност“ без данни по делото за негово агресивно, престъпно или суицидно поведение, а от 13.05. – 15.05.2014г. – че бил задържан със съдебно разпореждане.

Установил, че в решението си по гр.д. № 2050/2021г., съставът на ВКС, IV ГО приел, че ищецът бил задържан за 24 часа с полицейска заповед за времето от 09.05. до 10.05.2014г., като преди изтичането на този срок той бил приведен в Център за психично здраве – Стара Загора при условията на спешност в хипотезата на чл. 153, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗЗ. Изготвилият епикризата в това лечебно заведение лекар обаче е преценил, че тази помощ следва да се окаже от друго лечебно заведение, посочено в чл. 153, ал. 2 от ЗЗ, а именно – Държавна психиатрична болница, [населено място] и е насочил ищеца за хоспитализиране в болницата.

При систематичното тълкуване на нормата на чл. 154, ал. 1 вр. чл. 153, ал. 3 от ЗЗ вр. т. 1.7, под. 7 и 8 от приложение към Наредба № 24 от 7.07.2004г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“ достигнал до извод, че лице което има нужда от спешна психиатрична помощ по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЗ може да бъде принудително настанено за лечение в психиатричното заведение по преценка на ръководителя му, но за срок не по-дълъг от 24 часа. С оглед на това приел, че ищецът е бил незаконосъобразно настанен за принудително лечение в периода от 11.05 – 13.05.2014г., тъй като е липсвало правно основание, въз основа на което ищецът да е принудително лекуван. За периода от 10.05 - 11.05.2014г. ищецът е бил настанен на правно основание – заповедта на ръководителя на болничното заведение, а за периода от 13.05. - 15.05.2014г. – въз основа на разрешението на районния съд. Така обосновал противоправност на изпълнителя на работата поради противоречие на императивната разпоредба на чл. 147, ал. 1 от ЗЗ, както и на чл. 52, ал. 4 от Конституцията, доколкото за периода от 11.05 – 13.05.2014г. е липсвало годно правно основание, въз основа на което ищецът да бъде настанен в заведението за принудително 3 лечение. Обосновал наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на възложителя на работата. Приел за доказани и понесените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, срам, накърнено достойнство и чест поради незаконното му задържане в психиатричното заведение за период от два дни, подлежащи на обезщетяване по реда на чл. 52 от ЗЗД. При определяне размера на обезщетението взел предвид, че незаконните действия на лекарите в състава на болницата са нарушили неимуществени права на ищеца с конституционно основание, но за кратък незаконен престой в болничното заведение, като справедливото обезщетение за понесените неимуществени вреди определил в размер на 1000 лв. В този смисъл постановил и крайното си решение.

Според ищеца ВКС е постановил решението си в противоречие на трайно установената практика на ЕСПЧ по дела „И. В. срещу България“, „К. срещу България“ и „К. срещу България“ според която само съдия може да разпореди принудително настаняване в психиатрично заведение.

Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд съобразил, че задължението на държавите членки да поправят вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, намира своето основание в чл. 4, § 3 от ДЕС като проявление на принципа на лоялното сътрудничество на държавите членки с ЕС, задължаващ ги да вземат общи или специални мерки, необходими за гарантиране изпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза /чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС/. То е изведено като институт на извъндоговорна отговорност и част от правото на ЕС със съответните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки в практиката на Съда /позовал се на решения по дела Francovich u Bonifaci, С -6/90 и С -9/90; Kobler, С – 224/01/. Отговорността за нарушаване на ПЕС съобразно практиката на СЕС предпоставя достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, вреди и причинно–следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда/и. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, осъществено от правораздавателен орган, при всички случаи изтъкнал, че се приема, когато окончателното съдебно решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, даваща очевиден отговор на съответен въпрос. Съобразил, че задължението за отправяне на преюдициално запитване не е абсолютно и съдът може да се освободи от него, ако отправеният въпрос е идентичен с въпрос, на който СЕС вече е отговорил или е сходен със зададени въпроси, по които има установена съдебна практика и отговорът на въпроса е толкова очевиден, че не оставя място за никакво разумно съмнение.

Изтъкнал, че практиката на ЕСПЧ на противоречие с която ищецът се позовава е по приложението на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и чл. 5, § 4 от ЕКПЧ при настаняване на лице в психиатрично заведение против волята му. За ангажиране отговорността на държавата за вреди понесени от нарушение на ПЕС, съобразил, че релевантни за преценката осъществено ли е основанието на предявения иск са обстоятелствата въз основа на които е прието, че са спазени стандартите за задържане на лице против волята му и прилагане на принудително лечение спрямо него за част от периода.

Обсъдил, че в постановеното решение ВКС съобразил, че ищецът бил приведен в ДПБ „Д-р 4

Г. Кисьов“ в условията на спешност от полицейските органи на 10.05.2014г. На същия ден е изготвена епикриза от д-р Св. С. /стр. 44 в делото на РС – Казанлък/, съгласно която е насочен към болницата в условия на спешност предвид „психотично мотивираното му агресивно поведение, застрашаващо живота и здравето, предимно на околните“. Лекарят, изготвил епикризата е посочил, че се касае за „налудно разстройство коморбидно с разстройство, вследствие употреба на алкохол. Параноялен синдром с агресивни прояви“. В рамките на епикризата е отразено и фактическото поведение на ищеца предизвикало насочването му в болничното заведение в условия на спешност – „в пияно състояние нападнал съседка, която започнала да вика за помощ. Блъснал човека, който се притекъл на помощ и той паднал през оградата“. При така установената фактическа обстановка, въззивният състав приел, че са спазени изискванията на ЕКПЧ за извършване на такова задържане и провеждане на принудително лечение – налице е становище на лекар, непосредствено след привеждане на лицето в болничното заведение в условията на спешност, което е отчетено и от ВКС с оглед разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЗ. В този смисъл приел, че е съобразена и практиката на ЕСПЧ /т. 31 от решението „К. срещу България“/. За периода 14-15.05.2014г., ВКС е съобразил постановеното разпореждане на съдия от РС – Раднево /стр. 69 в делото на РС – Казанлък/, с което е продължен срока за принудително лечение на ищеца. Съобразно практиката на ЕСПЧ, на която се е позовал и ищецът-въззивник „това решение трябва да е взето от орган, съставляващ „съд“ по смисъла на член 5, § 4 от ЕКПЧ“ /т. 46 от решението „К. срещу България“/. Така обобщил, че при постановяването на решението си ВКС е съобразил изцяло практиката на ЕСПЧ. Достигнал до крайния извод, че не е налице допуснато нарушение на ПЕС, което да е явно и достатъчно сериозно по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС, с което обосновал неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт.