Определение № 224 от 23.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 224 гр. София, 23.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900252 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищец в производството - Н. М. В., против въззивно решение № 375 от 26.10.2023 г., постановено от Окръжен съд – Русе по в.гр.д. № 429 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 244 от 01.03.2023 г., постановено от Районен съд – Русе по гр.д. № 6295 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против „Банка ДСК“ АД, гр.София, ЕИК: 121830616, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване на установено по отношение на ответната банка, че правото на принудително изпълнение спрямо ищеца за сумите: 13063,24 лв. главница и 8162,51 лв. - непогасена лихва, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1034/2013 г. по описа на РС - Русе, и които са предмет на изпълнение по изп.д. № 7050/13 г. по описа на ДСИ при РС - Русе, е погасено по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Оспорва се извода на съда, базиран на решение № 37/2021 г., 1 постановено по гр.д. 1747/2020 г. на ВКС в насока на това, че съдебният изпълнител не може да откаже извършването на поискано изпълнително действие, ако държи изпълнителен лист, дори след изтичане на 2годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, с изтичането на който изпълнителното производство се прекратява /перемира/ по право. Според касатора в обжалвания съдебен акт е възприето едно от становищата на ВКС, че това може да стане както в ново изпълнително дело, така и като продължение на вече перемираното такова. Касаторът излага, че е на противоположното мнение, като споделя трайно установеното разбиране, че действията на съдебния изпълнител са дължими и в този ред на мисли последният следва да извърши поисканите от взискателя действия, но всичко това следва да е съобразено и с процесуалните правила. Сочи се, че чл. 426, ал. 3 ГПК дава ясни правила за съдържанието на молбата, която слага начало на изпълнителния процес, в какъвто смисъл касаторът счита, че молбата на взискателя, с която е поискано извършване на определено изпълнително действие по вече перемирано изпълнително дело не е идентична с тази за образуване на изпълнително дело, поради което и двата акта на взискателя /молба за образуване и молба за извършване на поредно изпълнително действие/, не следва да имат еднакво правно значение. Отрича се възможността искането на взискателя в течение на производството за продължаване на изпълнителните действия да е равнозначно на молба за образуване на ново изпълнително дело, тъй като двата акта имат свои самостоятелни последици. При образуване на изпълнителното дело съдебния изпълнител следва да съобрази всички реквизити на молбата, определени с императивната разпоредба на чл. 129 ГПК, към която препраща чл. 426, ал. 3 с.з. В тази връзка съдебния изпълнител има определени задължения да установи редовността на молбата, да даде съответни указания на взискателя в случай, че молбата му не отговаря на законовите изисквания за това и при неизпълнението им да му я върне, докато при молбата за извършване на определени действия съдебния изпълнител няма подобни задължения. На следващо място се сочи, че молбата за образуване на изпълнително дело винаги влече след себе си изпращане на покана за доброволно изпълнение, респ. – уведомление /ако вече веднъж на длъжника е даден срок за доброволно изпълнение по приложеното към молбата за 2 образуване изпълнително основание/, а подобно изискване към молбата за предприемане на изпълнително действие молба няма.

Предвид посочените разлики касаторът счита, че по никакъв начин не може да се обоснове идентичност между двете действия на взискателя /образуване на изп. дело и искане за извършване на изпълнителни действия/, а обратното разбиране възприема като опит за заобикаляне на изрично създадени и действащи императивни правни норми, което не създава стабилност на обществените отношения от тази сфера, поражда съмнения за пристрастност, като дава превес на правата на взискателя пред тези на длъжника и при всички положения е грубо нарушение на процесуални правила. Всичко това от своя страна обезсмисля изцяло института на перемпцията и превръща съответните разпоредби в неработещи такива.

Касаторът счита, че отговорността при подобно поведение на взискателя следва да е изцяло негова. В случай, че е поискал от съдебния изпълнител извършване на изпълнителни действия, при положение, че разполага с правната възможност да поиска образуване на ново изпълнително дело, по което надлежно и напълно в духа на закона да продължи принудата си спрямо длъжника, то следва да понесе последицата от действията си. В случай, че не се съобрази със законовите правила, то следва да понесе последиците от действията си и извършените след настъпилото прекратяване по закон на изпълнителното дело действия не следва да се възприемат като валидни такива. Според касатора известно и утвърдено в практиката е разбирането, че единствено валидно изпълнително действие е в състояние да прекъсва законово регламентирани срокове. В случай, че се извършват изпълнителни действия по вече прекратено изпълнително производство, то същите не могат да се квалифицират като валидни, следователно не следва да бъдат отчетени при прекъсване на давностния срок. Сочи се и че в действителност, в конкретния казус има плащания през целия период от страна на другия съдлъжник, но решението на този елемент от фактическата обстановка е предмет на тълкувателно решение, което касаторът вярва, че ще намери своето справедливо и задълбочено тълкувание. С оглед на висящността на т.д. 2/23 г. касаторът счита, че дадените решения по посоченото тълкувателно 3 дело ще определят изцяло основателността на касационната му жалба.

Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на друго по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. Има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано прекратеното производство по принудително изпълнение?

2. Следва ли, за да прекъснат погасителната давност действията по принудително изпълнение да са предприети по висящ изпълнителен процес с оглед на тяхната надлежност?

3. При прекратяване на изпълнителния процес от коя дата започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист.

Сочи се, че същите представляват правно основание по чл. 280, ал. 3 ГПК за допускане до същинско разглеждане на депозираната касационна жалба. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение решаващият съд е взел под внимание едната част от съдебната практика, която застъпва и възприетото от РОС разбиране по материята. Касаторът счита обаче, че на касационната инстанция е добре известна и съдебната практика, застъпваща обратното становище. Тези обстоятелства са станали причина и за образуваното т.д. 2/23 г., поради което според касатора в зависимост от решението по посоченото тълкувателно дело настоящият казус е възможно да е решен в противоречие с тълкувателна практика на ВКС.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

4

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск въззивният съд е посочил, че мотивира решението си, като препраща към мотивите на обжалваното пред него първоинстанционното решение, излагайки, че в същото са обсъдени доводите и възраженията на страните, и е направен основан на доказателствата извод за основателността на предявените искове, който извод се споделя и от въззивната инстанция.

За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съдебен състав, към мотивите на който въззивният такъв е препратил излага, че след образуването на изпълнителното дело на 16.04.2013 г., на 10.05.2013 г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с извлечение от изп. лист и заповедта за изпълнение по чл .417 ГПК. Приложен е протокол на ДСИ от 20.05.2013 г., според който в кабинета му се явил ищеца и изразил съгласие изплащането да продължи чрез удръжки от трудовото му възнаграждение, запор върху което и върху банковите му сметки, е наложен на 04.06.2013 г.

Плащания от работодателя на ищеца са извършени на датите: 10.07.2013 г., 07.08.2013 г., 03 и 30.09.2013 г., 12.11.2013 г., 02.12.2013 г., 21.01.2014 г. и 11.02.2014 г.

Съдът излага, че взискателят е депозирал молба по изп.дело от 04.11.2014 г. с искане за налагане на запори и възбрани върху открито имущество на длъжниците. С разпореждане от 11.05.2020 г. на мястото на досегашния взискател „Експресбанк“ АД е конституиран нейният правоприемник „Банка ДСК“ ЕАД, която на 12.06.2020 г. /лист 329 от изп. дело/ е поискала налагане на запори и възбрани върху движимо и недвижимо имущество на двамата длъжници. Макар датата върху молбата с вх.№ 21625 да не се чете, същата е видна от разпореждането на ДСИ от 03.07.2020 г. /л.

332 от изп.дело/, с което молба с вх. № 21625 от 12.06.2020 г. на взискателя е 5 оставена без движение за внасяне на държавни такси.

На 24.07.2020 г. взискателят е депозирал молба с искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Н. Вутов, както и върху банковите му сметки, което е изпълнено от ДСИ с разпореждане от 12.08.2020 г. Ищецът е подал молба по изп.дело на 24.08.2020 г. с искане да му бъде отблокирана сметката, а сумите да бъдат удържани от трудовото му възнаграждение. Суми от осигурителя на ищеца „Монтюпе“ ЕООД са постъпвали по приложеното изп.дело на датите: 08.10.2020 г., 09.11.2020 г., 04.12.2020 г., 08.01.2021 г., 08.02.21 г., 09.03.21 г. и 10.01.2022 г. На 05.10.2022 г. и 11.11.2022 г. взискателят отново е посочил конкретни изпълнителни способи, които да бъдат предприети спрямо длъжниците.

Съобразно установеното от фактическа страна първоинстанционният съдебен състав е приел, че срокът на погасителната давност за процесното вземане спрямо ищеца е прекъснат на 16.04.2013 г. с подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело и е спрян до 26.06.2015 г., предвид действащото до тази дата ППВС № 3/18.11.1980 г., отменено с ТР № 2/2015 г., постановено по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която отмяна действа обаче само занапред. Според съда до посочената дата давността за вземането спрямо ищеца не е изтекла и поради извършваните от работодателя му през 2013 и 2014 г. плащания чрез удръжки от трудовото му възнаграждение, последното от които е на 11.02.2014 г. След 26.06.2015 г. новоконституираният взискател - „Банка ДСК“ АД е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия спрямо длъжника В. на 12.06.2020 г., като молбата е прекъснала давността малко преди тя да изтече /на 26.06.2020 г./ Съдът сочи, че с непредприемането на изпълнителни действия в продължение на две години, на 26.06.2017 г. е настъпила т.нар. „перемпция“, т.е. изп. производство е било прекратено по силата на закона /чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/. Според задължителната съдебна практика обаче, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.