Решение № 387 от 05.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 387 гр. София, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Спас Иванчев

Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора С. Г. М. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200310 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби, подадени от защитниците на подсъдимия Й. И. Г., против въззивно решение №276/13.07.2023 г., постановено по ВНОХД № 973/2022г. от Софийския апелативен съд.

В касационната жалба, подадена от адв. Н., се заявява, че атакуваното решение е постановено в нарушение на закона и при процесуални нарушения.

Изтъкват се твърдения, че изводите на съда за авторството на деянието, признато в лицето на подсъдимия, не се подкрепят от доказателствата по делото. Обсъждат се свидетелските показания, придружени с извадки от съдържанието им, и се оспорва дадената от съда оценка за тяхната достоверност. В представеното допълнение към касационната жалба се уточнява, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение поради отказа да допусне исканата от защитата експертиза за изследване на особеностите на диалекта на подсъдимия. В заключение са отправени алтернативни искания : за оправдаване на подсъдимия Г., за отмяна на 1 оспореното решение и връщане на делото за ново разследване или намаляване на наказанието.

С жалбата и допълнението към нея, подадена от другия защитник на подсъдимия – адв. И., се сочат основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК.

Изтъкват се идентични доводи, че доказателствената съвкупност не подкрепя направените от съда изводи за авторството на деянието и се излагат твърдения за отсъствие на обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства.

Защитникът се позовава на неправилно отхвърляне на обясненията на подсъдимия и се оспорва приетата достоверност на показанията на свидетеля Л. И.. Отправен е упрек към съдържанието на въззивния съдебен акт, който не отговарял на стандарта, заложен в чл. 339, ал.2 от НПК. Нарушението на материалния закон се обосновава с доводи за неправилно установена фактическа обстановка и недоказаност на прекия умисъл при извършване на вмененото на подсъдимия престъпление. И в тази жалба се изтъкват аргументи срещу отказа на апелативния съд да назначи лингвистична експертиза. Отправят се искания за оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.

В съдебното заседание подсъдимият Й. Г. и неговите защитници поддържат жалбите по изложените възражения и искания.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Кюстендил с присъда № 12/10.05.2022 г., постановена по НОХД № 411/2021 г., признал подсъдимия Й. И. Г. за виновен в това, че на 06.04.2020 г., в с. Бараково умишлено е умъртвил И. Д. Р., като убийството е на лице, намиращо се в безпомощно състояние, по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 5 и т. 6 във вр. с чл. 115 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на шестнадесет години лишаване от свобода.

Постановената присъда е била оспорена от подсъдимия Г. и с атакувания сега въззивен съдебен акт е потвърдена.

2

Касационните жалби са неоснователни. Преди разглеждането им се налага уточнение на процесуално допустимите предели на извършваната касационна проверка. В сезиращите документи се изразява несъгласие с установената фактическа обстановка поради нейното несъответствие със събраните доказателства, като по този начин се аргументира фактическа необоснованост. Това налага да се припомни, че необосноваността, когато не е резултат на процесуални нарушения, не е сред основанията по чл. 348, ал.1 от НПК, предвидени за намеса на третата инстанция. Независимо от не съвсем точната формулировка на доводите и отнасянето им към съответния касационен повод, недоволството на касаторите е ясно, но е неоснователно.

Не може да се сподели оплакването за липса на мотиви към атакувания съдебен акт, тъй като съдът повторил мотивите на първоинстанционната присъда и не е отговорил на възраженията на защитата, отнасящи се до липсата на доказателства за авторството на деянието. Несъмнено, както неведнъж е посочвано и в съдебната практика, функциите на въззивния съдебен акт не могат да бъдат успешно осъществени с дословното възпроизвеждане на съдържанието на мотивите към присъдата, респективно на обвинителния акт, без решаващият второинстанционнен състав да е разгледал доводите на страните, да им е дал конкретен отговор съгласно изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК и без да е осъществил проверка на приетите от първата инстанция факти и на направените въз основа на тях правни изводи.

Непредубеденият прочит на оспорваното решение показва, че въззивната инстанция е утвърдила фактическите изводи на първостепенния съдебен състав и по този начин е инкорпорирала и становището му за доказаност на обвинението. Преувеличено е твърдението за механично пренасяне на мотивите на присъдата във въззивното решение. В съдебния акт присъства изложение на възприетата и от въззивния съд фактология, последвана от хронологията на осъществените действия по разследването след установяване на убийството – оглед на местопроизшествието, иззетите веществени доказателства, протоколите за доброволно предаване, назначените по делото експертизи и констатациите на експертите по тях. Тъй като същността на доказателствените материали обективно е една и съща, а изведените от тях факти са еднозначно приети от предходните инстанции, то и 3 съответствието между съдържанието на двата съдебни акта в тази им част е оправдано. На следващо място, апелативният съд не само се е солидаризирал с мотивацията на първоинстанционната присъда относно анализа и оценката за достоверност на доказателствените средства в подкрепа на обвинението, но е изложил и собствени разсъждения. Така на стр. 13-14 от въззивното решение, в отговор на защитата, е обсъдил оспорваните показания на Л. И. и е отразил аргументите си защо счита доводите срещу приетата от основния съд тяхна достоверност за неоснователни.

Предходният съдебен състав е коментирал и показанията на изброените в една от жалбите показания на свидетелите Д., Г. и А. И.и през филтъра на тяхната семейна обвързаност със свидетеля Л. И.. Коректно, отново в отговор на защитните възражения, е отбелязал, че свидетелите И.и, извън Л. И., са изнесли пристрастна информация, показваща стремеж към спестяване на определени факти. Важно е да се отбележи, както е сторил и въззивният съд, че техните показания предимно се отнасят за събитията преди и след деянието, но не и относно инкриминираната дейност, свързана с настъпването на общественоопасния резултат, защото не са били очевидци на случилото се и не биха могли да споделят данни във връзка с авторството.

Убедителността на въззивното решение би се увеличила, ако съдът бе напуснал декларативните рамки на изложението си. Въпреки тази констатация аналитичната и оценъчна дейност е опредметена достатъчно ясно в постановеното решение, като тезата, че е възможно друго лице/а, конкретно свидетеля Л. И., за когото в жалбата се прави намек, да е извършител на деянието, е отхвърлена с доказателствено подкрепени мотиви.

Не може да се сподели оплакването, че въззивният съд не е обсъдил в решението си доказателственото искане за назначаване на съдебнолингвистична експертиза по отношение на Г.. Формулираното оспорване очевидно има две направления – ограничаване правото на подсъдимия и защитата му да сочат доказателства, съответно за качеството на въззивния съдебен акт, свързано от касатора с неизпълнение на задълженията на съда по чл. 339, ал.2 от НПК. Възраженията и в двете насоки са неоснователни.

Апелативният съд е отклонил предявеното пред него искане за назначаване на коментираната експертиза, но това не е предпоставило доказателствен дефицит или опорочаване на вътрешното убеждение по фактите. Известно е, 4 че съдът не е длъжен да удовлетворява всички и всякакви искания за допускане и събиране на доказателствени материали, а само тези, които са необходими за разкриване на обективната истина. С разумно мотивирани съображения второинстанционният съдебен състав в съдебното заседание, проведено на 29.06.2023 г., е обосновал своята позиция защо счита, че поисканата експертиза не би допринесла за изясняване на обстоятелствата по делото. В уточнението към касационната жалба е предложена извадка от мотивите на определението, но не се разискват съществените разсъждения на съда за отхвърляне на искането, в чиято основа стои не само принципната възможност лицата да използват и диалект, различен от този употребяван от населението в съответната географска територия, но и това, че свидетелят с тайна самоличност може да ползва и собствения си диалект, за да предаде думите на подсъдимия, които е чул. Ето защо твърдението, че съдът тенденциозно се е противопоставил на претенцията за разширяване на доказателствената база и така е ограничил правото на защита на подсъдимия, е неоснователно. Спекулативно е поднесен и следващият довод, че в нарушение на изискването по чл. 339, ал.2 от НПК в решението не е обсъдено искането за назначаване на експертизата. Аргументираният отказ на съда да удовлетвори посоченото искане не се е нуждаел от въвеждане на допълнителни съображения, които да се отразят и в мотивите на решението.

Направената интерпретация от защитата, че вероятно съдът е възприел искането като възражения на защитата, определени като такива, „които касаят доказателства с периферно или направо никакво доказателствено значение“, е дистанцирано от съдържанието на въззивното решение. В същото изрично е подчертано, че цитираната в жалбата съдебна констатация се отнася до оспорените показания на вече споменатите свидетели И.и.

В заключение, проверяваният съдебен акт не е опорочен от изтъкваната в жалбата липса на мотиви поради нарушаване на стандарта по чл. 339, ал.2 от НПК. Грешката при изписване на фамилията на Л. И., допусната в решението на стр. 14, не създава съмнение, че именно неговите показания са били предмет на обсъждане от съда, до какъвто извод е достигнал и касатора, определяйки това в жалбата като технически пропуск.

Оплакването за съществени процесуални нарушения е заявено с найобщи изрази за отклонение от изискването за всестранно, пълно и обективно изследване на доказателствената съвкупност. Нарушения на принципните 5 разпоредби относно формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по фактите не се откриват при извършената касационна проверка.

Развитата аргументация по същество разкрива предимно собствена на жалбоподателите интерпретация и оценка на гласните доказателствени източници и несъгласие със заявеното от Л. И. и от свидетеля с тайна самоличност. Така поддържаните доводи съдържат очакване касационната инстанция да разпознае и сподели направения в жалбите прочит на доказателствените материали и да направи промяна на фактическите положения, приети за установени от предходните инстанции, в каквато насока са и отправените искания за оправдаване на подсъдимия. Върховната съдебна инстанция не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали извън хипотезата на чл. 354, ал.5 от НПК, неприложима в казуса.

Не може да бъде споделено становището за съществено нарушение на процесуалните правила, мотивирано чрез оспорване оценката на предходните инстанции на показанията на свидетеля И.. Съдебните състави са оценили ключовото значение на споделената от този свидетел информация за установяване на решаващите за делото факти и преди да се обвържат с извод за обективността им са подходили задълбочено при изследване на тяхната надеждност, убедителност и конкретност относно съществените моменти – за нанесените от подсъдимия множество удари по тялото на пострадалия, пускането на бетонния кол върху корема на жертвата и напускането на местопрестъплението. Първостепенният съд е положил дължимите усилия да преодолее всички непълноти и неясноти в показанията на свидетеля от двете фази на процеса, прилагайки процесуалната техника по чл. 281 от НПК и е изложил убедителни мотиви, възприети и от въззивната инстанция, кои от тях кредитира. Въззивният съд на свой ред не е игнорирал, а напротив откроил е известната непоследователност в разказа на свидетеля в съдебната фаза на процеса относно определени детайли, но правилно е заключил, че това се дължи на изминалия период от време от извършване на деянието, на което той е бил очевидец, на ниската образованост и леката степен на умствена изостаналост (олигофрения-лека степен на дебилност) поради примитивната среда, в която е израснал, и на притеснението и уплахата от случилото се с пострадалия. Изводимата от показанията на И. релевантна информация е съпоставена и обсъдена във взаимовръзка с данните, съдържащи се в друг 6 доказателствен източник – показанията на свидетеля с тайна самоличност (анонимен свидетел с идентификационен № 1). Неуспешен е опитът да бъде дискредитирано информационното значение на показанията на този свидетел с доводи, че той с оглед на данните по делото е с влошено здравословно състояние, че изтърпява наказание лишаване от свобода, както и за допуснати пороци при провеждане на разпита му и присъединяването на показанията по реда на чл. 281 от досъдебното производство.