Определение № 4418 от 17.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4418 гр. София, 17.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20258002103720 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 421/16.04.2025 г. по в. гр. д. № 338/2025 г. на ОС – Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3988/11.11.2024 г. по гр. д. № 9433/2023 г. на РС – Варна, са осъдени поотделно всяка една от ответниците З. К. В. и Е. Р. С. да преустанови паркирането на автомобила си в незастроената част от задния вътрешен двор на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД18/92/14.10.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно засягащо имота изменение от 04.10.2023 г., целия с площ 227 кв.м. и при посочени граници на поземления имот с административен адрес: [населено място], [улица], като осигури безпрепятствен достъп на И. П. Г. за преминаване на автомобила му от [улица]през прохода /тунел/ и от него през задния вътрешен двор на описания поземлен имот до собствения му гараж 1 с идентификатор № *****, намиращ се на етаж 0 в сграда с идентификатор № ****, разположена в същия двор, както и от гараж 1 през дворното място, през прохода /тунел/ към [улица], като действията бъдат извършени от З. К. В. и Е. Р. С.. Съответно на този резултат, всяка от ответниците е осъдена да заплати на ищеца по 1000 лв. разноски.

С последващо определение № 3688/13.08.2025 г. по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд е остави без уважение молбата на Е. Р. С. за изменение въззивното решение в частта за разноските, които е осъдена тя да заплати на ищеца, което определение не е обжлавано самостоятелно.

С касационна жалба от ответницата З. К. В., подадена чрез адв. Й. Й. от АК - В., се обжалва въззивното решение в частта, в която искът по чл. 109 ЗС е уважен срещу нея, с оплаквания, 1 че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението към жалбата по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С касационна жалба от Е. Р. С., подадена чрез адв. Г. А. от АК - В., се обжалва същото въззивно решение в частта, в която искът по чл. 109 ЗС е уважен срещу нея, с оплаквания, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Насрещната страна по тези две касационни жалби – И. П. Г., поотделно оспорва като неоснователна всяка от жалбите с писмени отговори, подадени чрез адв. Т. П. от АК - В..

Върховният касационен съд, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу съдебно решение, подлежащо на касационно обжалване, в резултат на което то се обжалва изцяло.

С решението си въззивният съд е посочил какви обстоятелства са установени от събраните по делото писмени доказателства и приетата съдебно-техническа експертиза, както и дадените показания на разпитаните по делото свидетели. Ищецът се легитимира като собственик на гараж № 1, разположен на партера на жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], построена в поземлен имот с идентификатор *** по действаща КК, ведно със съответна ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, както и ид.ч. от дворното място. Ответницата З. К. В. притежава жилище в сградата с идентификатор **** и съответната му ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Ответницата Е. Р. С. притежава в съсобственост с трето лице, също жилище в сградата, ведно с ид.ч. от общите части на сградата също и ид.ч. от дворното място. Въз основа на преценка на доказателствата, въззивният съд, воден и от релевираните оплаквания с въззивните жалби на ответниците и даденото тълкуване на предпоставките, при които исковата претенция по чл. 109 ЗС е основателна, вкл. и с позоваване на практика на ВКС по приложението на посочената законова норма, е изложил собствени мотиви по спора в обхвата на въззивната проверка по чл. 269 ГПК. Достъпът до притежавания от ищеца гараж се осъществява през проход с единствен вход/изход откъм [улица], след който е ситуирано процесното празно дворно място, служещо за единствен възможен подход към гаража.

Прието е за безспорно, че ответницата Е. С. паркира управлявания от нея лек автомобил „Мини Купър“ в дворното място срещу гаража на ищеца, перпендикулярно на него и успоредно на оградната стена към дъното на двора.

По спора дали и ответница З. В. паркира автомобила си в дворното място, съдът е кредитирал показанията на св. И. Б. и св. И. Д., според които тази ответница паркира управлявания от нея лек автомобил „Киа Рио“ в двора срещу прохода, успоредно на гаража на ищеца. Показанията на двамата свидетели въззивният съд е приел като достоверни, дадени от лица с непосредствени лични впечатления и кореспондиращи на останалия 2 доказателствен материал по делото, и в частност с представения протокол № 1/17.01.2024 г. от ОС на ЕС и приложение № 1 към него, съдържащ извънсъдебно признание на отв. В. относно обсъжданото нейно поведение. В протокола е отразено, че ответниците С. и В. от години паркират автомобилите си във вътрешния двор, с което обстоятелство всяка от тях е изразила съгласие, полагайки подпис на приложението. Не са кредитирани показанията на св. Д. С., че ответницата В. само маневрира в дворното място и престоява там, докато свидетелката разтовари багажа, като изолирани и не потвърдени от други доказателствени източници.

Така установените действия на всяка от ответниците да паркира в незастроената част от дворното място автомобила си са приети от съда като неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС, тъй като са лишени от правно основание. Този извод е обоснован с възприетото заключение на съдебно-техническата експертиза, според която в одобрените строителни книжа за сградата, в която е разположен гаражът на ищеца, липсва конкретно предназначение на свободното дворно пространство, респективно няма отредена площ за паркоместа. В такава хипотеза въззивният съд е приел, че ползването на дворното място се определя от неговия статут - дали същото представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС или не, като във втората хипотеза (при която не всеки етажен собственик притежава ид.ч. от дворното място) ползването му следва да бъде разпределено по реда на чл. 32 от ЗС, като се отчете и правото на лицето, притежаващо самостоятелен обект в сградата въз основа на реализирано право на строеж, да ползва земята, доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, съгласно и посочени решения на ВКС.

Тъй като ответницата З. В., видно от доказателствата, е придобила самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост, ведно с идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, но не и идеални части от правото на собственост върху последното, то решаващият съд е приел, че процесното дворното място не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС и ползването му, вкл. и за възможността за обособяване на пракоместа в него, не е сред компетентността на ОС на ЕС.

Затова и представеният от ответницата С. протокол № 1/17.01.2024 г. (от проведено общо събрание на етажната собственост на сграда с административен адрес: [населено място] [улица], подписано от осем лица, сочени за етажни собственици, сред които и ответниците З. В. и Е. С.) няма правна стойност, обективираното в него решение (според което „собствениците нямат претенции да се спира в двора и са съгласни“) не може да бъда квалифицирано като такова по чл. 32, ал. 1 от ЗС, тъй като не е доказано по делото, че посочените в протокола и приложението към него лица - етажни собственици са и съсобственици на дворното място, притежаващи повече от половината от него. Такъв извод е отречено да следва и от приложената извадка от кадастралния регистър и скица на ПИ, на които документи се позовава ответницата С., доколкото посочените там ид.ч. са от правото на строеж върху дворното място, а не от собствеността върху него. Евентуално е посочено, че дори да се приеме, че въпросните лица са съсобственици на дворното място и сформират необходимото мнозинство по чл. 32, ал. 1 от ЗС, решението не удовлетворява 3 съдържателните изисквания на посочената приложима разпоредба, тъй като в представения протокол е обективирано само принципното съгласие на собствениците да се спира в двора, без да е разпределено фактически ползването на общата вещ, вкл. с посочване кой и как ще я ползва, коя конкретна реална площ се определя за това ползване и т.н. Като неоснователно е счетено възражението на ответницата В., че нейните действия кореспондират с правата й на суперфициарен собственик по чл. 64 ЗС, тъй като проходът за достъп до входа на жилищната сграда, в която тя притежава самостоятелен обект, служи само за преминаване с автомобил, но не и за паркиране, по съображение, че липсва основание за определяне на прилежаща площ към сградата по реда на чл. 64 от ЗС, доколкото това е необходимо в хипотеза, при които суперфициарен собственик търси защита на правата си срещу собственика на земята, каквато настоящата не е.

Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел за доказано по делото, че установеното неоснователно паркиране на всяка от ответниците пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху процесния гараж в пълен обем. Установено е от вещото лице, че успоредното паркиране на оградната стена в двора, в дъното на парцела, където паркира ответницата Е. С., намалява ширината на маневрената площ пред гаража на ищеца под изискуемата съгласно Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г. за планиране и проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, а при перпендикулярно паркиране на оградната стена срещу прохода, каквото извършва ответницата З. В., изпълнението на десен завой за подход от прохода към гаража е невъзможно. Ако пък и двете коли едновременно са паркирани, ищецът изцяло е лишен от достъп до гаража си. Според заключението въобще липсва възможност за паркиране в дворното място, което да обезпечава изискванията на Наредба № РД-02-20-2 от 2017 г., вкл. за наличието на нормативно установената маневрена площ пред гаража на ищеца. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на въззивниците относно приложението на посочената действаща наредба, тъй като случая не касае до строителните правила към момента на построяване на сградата, а параметрите на минимално необходима маневрена площ, нужни за преценката дали паркирането на всяка от ответниците понастоящем пречи на ищеца да ползва собствения му гараж. За тази преценка е счетено да нямат значение и конкретните габарити на управляваните от ответниците леки автомобили, доколкото защитата на ищеца е насочена към цялостно преустановяване на извършваното от тях паркиране във вътрешния двор, а не към паркирането на конкретните МПС, които биха могли да бъдат отчуждени, респ. на тяхно място да се паркират други превозни средства от същите ответници (което се е и случило през годините според показанията на св. Б.). Затова и заключението на вещото лице относно възможността за паркиране и за извършване на маневри за достъп до гаража на ищеца е базирано на параметрите на оразмерителен лек автомобил, с което експертизата отговаря възможно най-обективно на поставените задачи. В подкрепа на заключението по СТЕ съдът се е позовал и на показанията на св. Б., според които при паркирани в дворното място леки автомобили достъпът до гаража на ищеца е изключително затруднен. В този смисъл са и показанията на св. Д., който сам достъпва до гаража си, съседен на този на ищеца, само на заден ход. Евентуалната възможност и ищецът 4 да осъществява достъп до гаража си по този начин, не е доказана по делото, а затрудненият свободен достъп за влизане и излизане от този гараж с МПС - т.е. ползване по предназначение, несъмнено създава на ищеца пречки, по-големи от обикновените, да упражнява вещното си право. Прието е за недопустимо също така собственикът на гаража да бъде принуждаван да достъпва до него само на заден ход и/или да извършва множество маневри, за да си осигури нормалното и обичайно ползване на собствената му вещ.

Разпечатката съдържа 24 от 70 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/459dc0c0-1c32-4716-8ebb-468c488f212b