Решение № 5068 от 17.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5068 гр. Пловдив, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330105550 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба на „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „Трети март“ № 83 против Й. К. А., ЕГН ********** с адрес **, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 372,35 лева – главница, дължима по Договор за паричен заем № ** от **г.; 27,49 лева – договорна лихва за периода 09.01.2023г. – 07.12.2023г.; 8,37 лева – обезщетение за забава за периода 07.12.2023г. до 20.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 18.01.2024г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 487/19.01.2024г. по ч.гр.д. № 948/2024г. по описа на ПРС, XXII гр. състав.

В исковата молба се твърди, че на ** г. между ищеца и ответника бил сключен Договор за паричен заем №**, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 1 000 лева. Страните уговорили, че договорът имал силата на разписка за предадената, съответно получената в заем сума.

Бил съставен и разходен касов ордер **/**г., подписан от ответника и удостоверяващ изплащането на заемната сума, която е следвало да бъде върната на 12 месечни анюитетни вноски, като крайният срок за връщане бил 1

07.12.2023г. Ответникът се задължил да върне получената в заем сума, ведно с договорна възнаградителна лихва в размер на фиксиран Годишен лихвен процент в размер на 35 %, в общ размер за срока на действие на договора от 199,52 лева, платима заедно с вноските за главница съгласно приложения погасителен план на 12 месечни анюитетни вноски. Срокът на договора бил изтекъл, но длъжникът не погасил изцяло задълженията си. Договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем. Последното плащане по договора било на 07.08.2023г., като последващите вноски за главница и договорна лихва с падежи 07.09.2023г., 07.10.2023г., 07.11.2023г. и 07.12.2023г. били неизплатени и към настоящия момент.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 487/19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 948/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, за следните суми: 372,35 лева – главница, дължима по договор за паричен заем № ** от **г.; 27,49 лева – договорна лихва за периода 09.01.2023 г. – 07.12.2023 г.; 8,37 лева – обезщетение за забава за периода 07.12.2023 г. – 20.12.2023 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението – 18.01.2024 г. до погасяването. Претендират се разноски в настоящото и заповедното производство.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск.

Не оспорва, че между страните бил подписан договор за паричен заем №**/**г., по силата на който получил в заем сумата от 1000лева. Не оспорва също и справката за извършените плащания, приложена от ищеца. Твърди, обаче, че договорът е недействителен. Сочи, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсвала яснота по какъв начин бил формиран.

Смята, че договорната неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита и ако била добавена към общата сума за плащане, посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна.

Следователно нищожен бил и договорът на основание чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Излага подробни аргументи за нищожност на договорната неустойка като уговорена в нарушение на добрите нрави. Смята същата за прекомерна. Така уговорената неустойката била недействителна на основание чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се покривали от ГПР, като по този начин се надвишавал размерът на ГПР, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва още, че неустойката противоречила на чл.71 от ЗЗД, съгласно който, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният можел да иска изпълнение на всички задължения предсрочно. С неустойката в конкретния случай се целяло натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи. Неустойката противоречала също и на чл.33 ЗПК, който предвиждал, че при забава, кредиторът имал право само на 2 лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

С оглед недействителността на процесния договор, твърди, че дължи връщане единствено на заемната сума. Смята, че ищецът му дължи връщане на сумата в размер на 600,32 лева недължимо платена неустойка и 172,03 лева договорна лихва. В тази връзка прави изявление за прихващане между дължимата му неустойка от 600,32 лева с непокритата част от заемната сума от 372,35 лева. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорно и ненуждаещо се от доказване съдът е отделил следните обстоятелства: между страните е сключен Договор за заем № **/**г., по силата на който ответникът е получил в заем сумата от 1 000 лева, както и че ответникът върнал следните суми: 627,65 лева заемна сума, 172,03 лева договорна лихва и 600,32 лева неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Тези факти се установяват и от събраните по делото доказателствени материали.

Няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

В отговора на исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение.

Неустойката за непредставяне на обезпечение по договора представлява скрито възнаграждение, което е свързано с оскъпяване на кредита по недопустим от закона начин. Като разход по кредита неустойката следва да бъде включена в ГПР. Макар и да няма яснота за това какви компонентни са включени в ГПР, то признанието на ответника, че неустойката не е включена в ГПР, както и самият размер на неустойката спрямо размера на кредита и договорната лихва, са достатъчни, за да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не е действително прилагания. С включването на неустойката в ГПР процентът на ГПР щеше да надхвърля този, посочен в договора за кредит. Изложеното налага извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК. С невключване на неустойката в ГПР, а представянето й на 3 потребителя като неустойка за неизпълнение на договорно задължение, кредитодателят нарушава посочената законова разпоредба и въвежда потребителя в заблуждение. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

На следващо място, размерът на неустойката (една трета от главницата по кредита и почти три пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР. Размерът на ГПР, посочен в договора, съдът намира, че не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Изложеното налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката.

В обобщение, процесният Договор за паричен заем от ** г. е недействителен основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, ако договор за потребителски кредит е прогласен за недействителен, на основание чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита (главница), но не и лихва и други разходи по кредита. Не се дължи и лихвата за забава, уговорена в договора. Съгласно Решение на СЕС от 15.06.2023 г. по дело C520/21, при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита, вкл. няма право на законната лихва за забава от поканата за плащане. Следователно 4 всичко, което е дадено от ищеца на ответника по недействителния договор, с изключение на главницата по същия, подлежи на връщане.

В настоящия случай страните не спорят, че ответникът е платил по кредита сума в общ размер на 1400 лева при главница по договора за кредит в размер на 1000 лева. Следователно, ответникът дори е надплатил чистата стойност по кредита на осн. чл. 23 ЗПК, поради което предявените искове ще се отхвърлят като неоснователни.

При този изход на спора, право на разноски има ответникът на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доказателства за такива не са представени по делото.

На адв. Д. Б. от ** се следва възнаграждение, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАДв за исковото и заповедното производство.

Предвид липсата липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лв., което да бъде заплатено от ответника. В производството по ч.гр.д. № 948/2024г. по описа на ПРС, XXII гр. състав адв. Б. е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, поради което на същия се следва възнаграждение в размер на 200 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдВ.