Решение № 14695 от 22.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14695 гр. София, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря МАРТИНА П. СТАНЧЕВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110133958 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1443041/10.03.2025 г.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 1443041/10.03.2025 г.., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 2000 лева, при уговорен годишен лихвен процент – 23,98 % и ГПР – 49,05 %. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Мултитюд Банк“ в полза на ответното дружество, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита, като кредитополучателя дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 700 лева за срока на действие на договора. Релевира възражения за нищожност на целия договор за кредит, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК. Не било посочено кои точно разходи формирали ГПР, а посоченият в договора такъв не бил реалният, прилаган в отношенията между страните. Твърди, че липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че съдържа погрешно посочен ГПР, което е заблуждаваща търговска практика и не му е позволило да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,85 %, като той се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал. 1 и по силата на ал. 2 ог същия член по алгоритъма, уреден в Приложение № 1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично 1 уговорени между страните и включени в договорното съдържание. Аргументира подробно, че договорът противоречи на добрите нрави. Излага, че таксата гарант е следвало да се включи в размера на ГПР. Сочи, че клауза, която предвижда да се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Излага, че клаузата е неравноправна, както и че следва да се счита като част от договора за кредит, т.к. била тясно свързана с него. Сочи също така и че в договора не е посочен лихвен процент на ден. Доколкото счита, че договорът за кредит е недействителен, излага, че следва да върне само чистата стойност на кредита. Претендират се и разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се правни доводи, обуславящи действителността на процесния договор. Оспорва се същият да съдържа нищожни клаузи или да е сключен при неспазване на законовите изисквания. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на Договор за потребителски кредит № 1239095/13.02.2023 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит № 1443041/10.03.2025 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

2

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото 3 възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.

Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

Отпуснатият кредит е в размер на 2000 лева. Дължимата сума за предоставената гаранция в размер на 1 340 лева е следвало да се включи в годишния процент на разходите.

Следователно само на това основание договорът е нищожен и се дължи единствено чистата стойност на главницата, арг. чл. 23 ЗПК.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на ответника. Ищецът е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 89,59 лева.

Претендира се заплащане на адвокатско възнаграждение за предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което съдът определя за двата иска в общ размер на 200 евро с ДДС. Настоящият състав не е обвързан от минималните размера на НМРАВ. Определеното възнаграждение е справедливо и съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

Отговорността за разноски е санкция срещу страната, която неоснователно е инициирала правния спор, но не и средство за обогатяване. Отговорността е деликтна и целта е да се възстанови имущественото положение, съществувало преди образуването на процеса, т.е. извършените от страната разходи във връзка с хода на производството, сторени при защитата на едно нарушено или застрашено спорно материално право.

Така мотивиран, настоящият състав на Софийският районен съд:

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК установителен иск от Х. В. В., ЕГН **********, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, че Договор за потребителски кредит № 1443041/10.03.2025 г. е недействителен на основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК вр. чл.21 ЗПК.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „„Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на Х. В. В., ЕГН **********, сумата от 89,59лева, в нейната еврова равностойност, представляваща сторените съдебни разноски в рамките на първоинстанционното производство.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, да заплати на адв. Д. М. - САК, сумата от 200 евро с включено ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в първоинстанционното производство.