Решение № 380 от 29.05.2023, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 380 гр. Горна Оряховица, 29.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илина В. Джукова при участието на секретаря Мариянка Г. Къцаркова като разгледа докладваното от Илина В. Джукова Гражданско дело № 20224120101931 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК.

Ищците А. В. С. и Н. М. Н. твърдят, че са длъжници, а ответникът “Еос матрикс” ЕООД – взискател, по изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново за принудително удовлетворяване на вземания по договор за кредит, сключен с „Прокредит банк“ АД, както следва: 24 012,66 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.02.2010 г. до изплащане на сумата;

793,88 лв. – договорна лихва; 263,82 лв. – наказателна лихва, 1 002,90 лв. – деловодно разноски. Твърди, че за тези суми в полза на банката бил издаден изпълнителен лист от 15.02.2010 г. по заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 334/2010 г. по описа на съда, въз основа на който, банката образувала изпълнително дело № 152/2010 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново. Твърди, че за повече от 2 години, считано от 12.10.2012 г., когато е съставен протокол за нестанала продан, не са извършвани действия по принудително изпълнение, поради което изпълнителното дело е било прекратено на 13.10.2014 г. Счита, че поради бездействието на кредитора за повече от три години, считано от 12.10.2012 г. по отношение на лихвите и пет години от същата дата по отношение на главницата и разноските, вземанията са погасени по давност и понастоящем не се дължи принудителното им изпълнение по новообразуваното изпълнително дело. Молят за постановяване на решение, с 1 което да се приеме за установено, че не дължат принудителното му изпълнение на вземанията по посоченото изпълнително дело. Претендират присъждане на сторените разноски.

Ответникът “Еос матрикс” ЕООД признава, че праводателят му „Прокредит банк“ АД образувал изпълнително дело № 152/2010 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново за принудително удовлетворяване на вземанията по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 334/2010 г. по описа на съда, както и че същото било прекратено, като било образувано новото изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново. Счита, че до 26.06.2015 г. погасителна давност не е текла, поради което извършените изпълнителни действия нямат значение. Твърди, че по първоначално образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия до 08.11.2016 г., след което – по изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново по молби от взискателя от 21.11.2019 г., 02.12.2019 г., 05.12.2019 г., 04.03.2020 г., 04.10.2021 г. и 24.09.2021 г. Обобщава, че вземанията не са погасени на твърдяното основание, защото между 26.06.2015 г. и 2019 г. не са изтекли пет години. Моли за отхвърляне на иска като неоснователен и присъждане на сторените разноски. Възразява за прекомерност на заплатения от ищците адвокатски хонорар.

Съдът, след съобразяване ,на твърденията на страните и преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК – за установяване, че длъжникът по изпълнителното дело не дължи изпълнение поради факти, настъпили след издаване на изпълнителното основание. Доколкото този иск се основава на отричане на правото на ответника-взискател на принудително изпълнение на вземането, в случая – поради изтекла погасителна давност, в тежест на ответника е установяването на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на този срок. В случая той се позовава от една страна на това, че до 26.06.2015 г. погасителна давност не е текла, а от друга – на прекъсване на срока на започналата да тече от тази дата погасителната давност с предприемане на изпълнителни действия преди изтичането му (чл.116, б. "в" ЗЗД). Ето защо решаването на спора е предпоставено на първо място от разглеждане на правното възражение досежно теченето на давността до 26.06.2015 г., след което и само при неговата основателност, на решаване ще подлежи въпросът дали действията, на които ответникът се позовава, са от естество да прекъснат давността и да породят последицата по чл.117, ал.1 ЗЗД.

Съгласно приетото в т.10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато изпълнителното производство е 2 прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (по силата на факта на изтичане на двугодишен срок от последното искане на взискателя за извършване на изпълнително действие), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Това разрешение е мотивирано с характера на прекратителното основание по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, настъпващо по силата на закона поради бездействието на взискателя да поддържа висящността на изпълнителния процес (по-точно на осъществяващото се чрез него принудително изпълнение) в двугодишен срок, без да е необходимо постановяване на нарочен акт на съдебния изпълнител, констатиращ прекратяването. Именно поради тази особеност на обсъжданото прекратително основание, т.нар. „перемпция“ е без значение за давността – прекратяването на изпълнителното дело по право не се отразява по никакъв начин на започналата да тече от предприемането на последното валидно изпълнително действие погасителна давност.

Въпреки нарочните указания за релевантните за спора и в частност – за възраженията на ответника факти, той не въведе твърдения, нито представи доказателства по изпълнително дело № 152/2010 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново да са били поискани или да са извършени каквито и да е изпълнителни действия. Това задължава съда да приеме, че след образуването на изпълнителното дело по него не са правени искания, нито са били извършвани изпълнителни действия. Дори да се приеме с оглед признанието на ищците, че на 12.10.2012 г. провеждана по делото и по отношение на имуществото на двамата ищци публична продан е обявена за нестанала, както от образуването на делото през 2010 г., така и от посочената дата, са изтекли две години, през които взискателят не е направил искане за извършване на изпълнителни действия. По силата на изтичането на този срок и на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК изпълнителното дело е било прекратено най-късно на 13.10.2014 г., но във всички случаи преди 26.06.2015 г.

Ответникът обосновава становище, че понеже с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление № 3/1980 г. на Пленум на ВС е обявено за изгубило сила, до 26.06.2015 г. давност за вземането не е текла, защото приложимо било разрешението в постановлението, че след образуването на изпълнителното дело и докато е висящ изпълнителния процес, давността спира да тече, а след посочената дата е започнала да тече нова давност. Принципно това становище се споделя от съда, но предвид прекратяването на изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, то не води до положението, развито от ответника.

Тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция имат обратно действие – от момента на приемане на тълкуваната разпоредба, но не и в случаите, когато спрямо последната вече е било постановено задължително тълкуване, което без промяна на нормативното правило, впоследствие се изменя с ново тълкувателно решение. Ако първоначалното тълкуване се 3 изостави и бъде възприето ново, независимо от причините за това, задължението на правните субекти да се съобразяват новото тълкуване възниква именно от постановяването на новия тълкувателен акт. Прилагането на общото правило за обратното действие на тълкуването би довело до задължение за правния субект/държавния орган да съобрази действията си с бъдещи тълкувателни актове или да прилага последните преди те да са постановени, съответно би било нарушение на чл.6, ал.1 КЗПЧОС (така разрешението на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка именно тълкуването, дадено с Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленум на ВС, е относимо към процесното вземане, защото това постановление е било единствена задължителна тълкувателна практика през време на висящността на изпълнителното дело – в периода от образуването му до 13.10.2014 г., когато то е прекратено по силата на закона. Съобразно приложимото тълкуване, именно от тази дата – 13.10.2014 г., следва да се счита, че е започнал да тече нов давностен срок. Ответникът неоснователно счита, че тази последица е настъпила от постановяването на тълкувателното решение, защото изпълнителното дело е прекратено преди 26.06.2015 г., а изложеното по-горе във връзка с новото тълкуване се отнася само за случаите на висящо към датата на промяна на тълкуването изпълнително производство. Така давността е започнала да тече на 13.10.2014 г. и е изтекла на 13.10.2019 г. без в периода да са предприети действия, прекъсващи теченето на срока.

Най-рано предприетото доказано от ответника изпълнително действие е налагането на запори по банковите сметки на ищците (запорни съобщения от 23.10.2019 г. по изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново), но те следват изтичането на давността. За пълнота следва да се посочи, че образуването на изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново не е изпълнително действие и не прекъсва давността (изрично мотивите по т.10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), но и да не бе така – изпълнителното дело е образувано на 17.10.2019 г. (видно от становище по жалба № 00006/03.01.2020 г.), също след изтичането на давността.

Така поради липса на предприети изпълнителни действия в срок пет годни от 13.10.2014 г., погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнително дело № 995/2019 г. по описа на Частен съдебен изпълнител № 725 – КЧСИ с район на действие Окръжен съд – Велико Търново, е изтекла на 13.10.2019 г. и искът че не се дължи изпълнение по него се явява основателен и следва да бъде уважен.

По присъждане на направените разноски:

Съгласно чл.78, ал.1 ГПК ищците имат право да им се присъдят сторените в производството разноски. Те са направили такова искане и са 4 представили доказателства да са сторили разноски от 1 381,41 лв. за заплащане на държавна такса и 12 лв. за съдебни удостоверения, или общо 1 393,41 лв., като банковите такси не представляват разноски по производството по смисъла на чл.78, ал.1 ГПК. Представен е договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащане в брой на адвокатско възнаграждение от 2 150 лв. от ищеца А. С., поради което тази сума му се следва. Възражението на ответника за прекомерност на заплатения хонорар е неоснователно, доколкото той е по-нисък минималния размер (2 735,86 лв., изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). Направено е искане за присъждане на адвокатски хонорар за процесуалното представителство на ищцата Н. М. Н. по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. Представен е договор за правна защита и съдействие, по силата на който ищцата е възложила на адв.Д. С. – ВТАК осъществяването на процесуално представителство в хипотезата на чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв. Сключеният договор удостоверява съгласие за предоставяне на безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, в който случай правоотношението между адвоката и клиента не включва заплащане на възнаграждение. По тази причина размерът му не подлежи на договаряне, а на определяне от съда (арг. от чл.38 ал.2 ЗАдв), поради което възражението на ответника за неговата прекомерност е отнапред неоснователно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение за иска, както по-горе бе посочено, е 2 735,86 лв. Съобразявайки, че фактическата и правна сложност на спора не се отличава от обичайната за дела с такъв предмет, обстоятелството, че съдебното дирене е приключено в едно съдебно заседание и обема на осъществената от адвоката защита, съдът намира, че съответният на усилията на процесуалния представител на ищеца размер на възнаграждението е равен на минималния, доколкото чл.38 ал.2, ЗАдв изключва присъждането му под този размер. На основание чл.38 ал.2, изр.посл. ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати тази сума в полза на адвоката.