Определение № 749 от 15.09.2026, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 749 гр. Пазарджик, 15.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно частно гражданско дело № 20265200500744 по описа за 2026 година Производството е по чл.274 във връзка с чл.248 ал.3 от Граждански процесуален кодекс.

С определение на Районен съд Пазарджик , рег № 1874 , постановено на 15.07.2026 година по гр.д.№ 462 по описа за 2026 година е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК с вх. № 19375/30.06.2026 г. от „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241 чрез пълномощник – адв. Х. М. от САК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Определението е обжалвано с частна жалба от ОТ „Лeндиво“ ООД..

Излагат доводите си за неправилност на определението.

Невъзможно било да се установи дали представения по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното гражданско дело.

В него било посочено само , че адвокатското възнаграждение ще се заплаща при изключението на чл.38, ал.1, т. 3, пр. 2 ЗАдв, но без да са посочени конкретното дело, спорещи страни и предмет, за които страните са постигнали съгласие за правна защита и съдействие. Поради това договорът не бил индивидуализиран по начин, по който да послужи като доказателство за сторени разноски по настоящото дело между страните

Представеният по делото договор по чл. 38, ал. 1, т. 3. пр. 2-ро ЗАдв. не установявал безспорно, че страните по него се намират в близки отношения.

Доколкото сключването на договор за безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. се явява изключение от правилото за авансово заплащане на адвокатските възнаграждения съгласно Закона за адвокатурата, както и с оглед на естеството на безплатната правна помощ, която има за цел да гарантира достъп до правосъдие на лицата с финансови затруднения, както и да освободи от авансово плащане на хонорари близките, 1 роднините и колегите на адвоката, следва да се съблюдава действителното наличие на тези изключения и да не се допуска злоупотреба с правото на разноски на посочените основания. В посочените от закона хипотези били налице морални, емоционални или етични правила и норми, които изключват чисто професионалните отношения между клиент и адвокат, и имат личен елемент. Именно по тези причини законът давал възможност участниците в тези отношения да уредят финансовия аспект на предоставяната услуга по начин, който да изключва възможността доверителят да заплаща услугата при възлагането на работата, а заплащането да бъде извършено при успешен изход от съдебния спор от другата страна по делото. Тези разпоредби защитавали личния интерес на участниците в тези конкретни хипотези на професионални отношения със силно присъстващ личен елемент.

Жалбоподателят се позовава на съдебна практика на Районни съдилища , която първо не е задължителна , а по същество ,въззивната инстанция ще изложи съображенията си дали я възприема.

Първоинстанционният съд неправилно присъдил разноски по всеки от предявените искове.

С Решението било уважено искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 409,04 евро, като присъденото възнаграждение се отнася за защитата на ищеца по установителния иск за прогласяване на недействителност на процесния договор и кондикционния иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата от 51,13 евро. Така присъденото адвокатско възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същи материален интерес.

Исковете произтичали от едно правоотношение и защитават един интерес, предвид това на ищцовата страна не се дължат разноски и по двете претенции. Дори и при уважаване на двата иска , то възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие следвало да бъде присъдено на база общия материален интерес, а не за всеки иск поотделно.

Позовават се на съдебна практика – решение на ВКС от 2019 година ,като пропускат да посочат ,че има редица по-нови решения в друг смисъл.

Присъденото възнаграждение не било съобразено с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22.

В случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следвало да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора: по спорните въпроси по делото съществува значителна по обем съдебна практика; съдът следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори чл. 7, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.)

2

Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело С-35/22 на СЕС и Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС давали указания на националните съдилища да изследват като основен критерий при разпределяне на разноските по дела като настоящото дали е налице добросъвестно упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца.

Без да направи опит за доброволно уреждане на спора, ищецът образувал делото, въпреки, че са налице предпоставките за постигане на споразумение.

Първоинстанционният съд при постановяване на своето решение в частта за разноските не оценил правилно приложимите процесуални правила, съдебната практика и направените възражения относно предпоставките за присъждане на разноски по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и размера на адвокатското възнаграждение.

Направени са доказателствени искания и искане определението да бъде отменено и отказано присъждане на претендираните от ищеца разноски, евентуално да бъдат намалени значително.

В срок е постъпил отговор на частната жалба от ответника по нея Л. М.

Ц., представляван от адв.А. А. А.,

Договорът за правна защита и съдействие бил приобщен по делото .

Той бил сключен между ищеца и адвоката, представен е именно по настоящото дело, приет е от съда като относимо доказателство и въз основа на него били упражнени реално правата в производството.

Възражението, че документът не е индивидуализиран по начин, който да го свърже с делото ило абстрактно: жалбоподателят не оспорва, че защитата по гр. д. № 462/2026 г. е осъществена от адвоката по силата именно на този договор, нито сочи данни възнаграждение по него да е претендирано другаде.

Законът не изисквал договорът по чл. 36 ЗА да сочи номер на дело. Той се сключвал преди образуването на производството — към момента на подписването му дело не съществува с номер и съответно не може да бъде вписан. Индивидуализацията се извършва чрез страните, предмета на поръчката и последвалото упражняване на представителната власт, а не чрез реквизит, който законът не предвижда.

Оспорва доказателственото искане и излага съображения за неоснователността му.

Районният съд изложил мотиви, съответни на трайната практика на Върховния касационен съд, съгласно която за съда не съществува задължение да проверява дали посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска помощ действително е налице — достатъчно е адвокатът да представи сключен със страната договор, в който е посочено, че уговореното възнаграждение е безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА.Цитирана е многобройна съдебна 3 практика – решения на ВКС.

Понятието „близко лице“ по чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗА нямало легална дефиниция и имало подчертано субективно измерение. Законът е предоставил на адвоката преценката кои лица включва в тази категория, поради което принадлежността към не подлежи на контрол и установяване.

Направеното доказателствено искане нямало опора в закона. Коментира се съдебната практика ,на която частния жалбоподаел се позовава.

Възнаграждението било правилно определено за всеки от двата предявени иска

Позовава се на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и на съдебната практика — Определение № 146 от 04.04.2022 г. по т. д. № 358/2022 г., Присъденото възнаграждение от 204,52 евро по всеки от исковете съответствало точно на ориентировъчния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата — 400,00 лева. Искането по същество е съдът да слезе под ориентира, който сам е приел за отражение на пазарната цена на труда.

Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСТТК на ВКС в т. 3 допуска намаляване поради прекомерност до предвидения в Наредбата минимален размер — до минимума, а не под него. Отделно от това институтът на прекомерността по чл. 78, ал. 5 ГПК се отнасял до възнаграждение, уговорено между страната и нейния адвокат; при защита по чл. 38, ал. 2 ЗА размер не се уговаря — той се определя от съда по критериите на закона.

Решението по дело С-438/22 отменило с обвързващата сила на минималните размери в двете посоки. То освобождава съда от прага, но не го задължава да слиза под ориентира, нито допуска адвокатският труд да бъде сведен до символична величина. Наредбата запазва значението си на ориентир и след това решение , което е прието в съдебната практика: Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т. о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, 1 т. о., и Определение № 3863 от 07.08.2024 г. по ч. гр. д. № 4772/2023 г. на ВКС, IV г. о.

Спорът налагал анализ на договора, на погасителния план и на начина на формиране на годишния процент на разходите, както и познаване както на националната уредба по ЗПК, така и на практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз, която по тази материя е обемна и променяща се.

Упълномощения адвокат участвал и в проведеното съдебно заседание.

Позоваването на решенията по дела С-35/22 и С-417/22 на СЕС в случая подкрепя присъденото. Тези актове поставят като критерий добросъвестното упражняване на права от потребителя, а по делото недобросъвестност у ищеца не е установена — претенциите му са уважени в цялост.

По делото нямало данни дружеството да е отправяло предложение за спогодба; то не е признало исковете, не е поискало прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК . Недействителността по чл. 22 ЗПК се прогласява от съда със сила на 4 пресъдсно нещо , поради което извъсъдебна договорка по този въпрос не може да бъде постигната.

Чл. 36, ал. 2 ЗА изисква размерът на възнаграждението да бъде справедлив и обоснован., освен това Съдът на Европейския съюз приемал, че режимът на разноските изпълнява и възпираща функция и същевременно, че разноските не могат да имат възпиращ ефект спрямо потребителя, който упражнява правата си по Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е и Определение № 212 от 16.03.2026 г. по в. ч. гр. д. № 190/2026 г. на Окръжен съд - Пазарджик. Възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА не е привилегия, а законовата последица от изгубено дело по недействителен договор: дали ще има такива производства и такива разноски, зависи изцяло от дружеството — те се дължат само когато договорите му не отговарят на закона и само когато то продължава спора по тях през следващи инстанции.

Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира ,че направените доказателствени искания са напълно неоснователни.

Правейки първото от тях ,частният жалбоподател не твърди ,че има множество образувани дела ,по които се осъществява представителство от адвоката по този ред .Отделно от това , съдът счита ,че приетото в практиката ,която е предоставена / като няма данни дали решенията са влезли в сила/ е крайно и не съответства на принципите на правораздаването.

ВАдС има правомощия да преценява действията на адвоката , но неговата преценка не се отразява и никак не обвързва съда , що се касае до дължимостта на разноски, която е предвидена в процесуалния закон именно като своеобразна „санкция“ на страната ,чиито претенции и действия не са съобразени със закона и справедливостта и съответно има и възпиращи функции.

Второто искане пък би могло да бъде определено като абсурдно.

За да се произнесе по същество , съдът взе предвид следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба от Л. М. Ц., против „Лендиво“ ООД, ЕИК 203811241, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13 Б, представлявано от С.