Решение № 3203 от 01.03.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3203 гр. София, 01.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА при участието на секретаря Н. като разгледа докладваното от ВАЛЕРИЯ Р. ДИЕВА Гражданско дело № 20221110139250 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.

1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т. е предявил срещу Е. Р. В. установителни искове с правна квалификация чл.

422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, с искане за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 2581.69 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за имот с аб. номер ., находящ се в гр. С., за периода от 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането, както и сумата от 259.41 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.06.2018 г. до 10.06.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 25652/2020 г. по описа на СРС, 145 състав.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение с ответника за процесния имот, срещу когото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 25652/2020 г. по описа на СРС, 145 състав, въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана по системата за дялово разпределение. Твърди, че съгласно приложимите общи условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок от датата на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищцовото дружество, като не е сторил това, е изпаднал в забава, поради което дължи обезщетение за забава върху главниците в посочените по-горе размери. Поддържа, че съгласно чл.139 ЗЕ разпределението на ТЕ между клиентите в СЕС се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния 1 регистър по чл. 139а ЗЕ. Сочи, че в настоящия случай услугата дялово разпределение на ТЕ в сградата се извършва от „Т. на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба №. г. за топлоснабдяването. Ето защо, моли за уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Е. Р. В., чрез адв. Ч., е депозирал отговор, с който оспорва основанието, на което ищецът претендира сумите. Прави възражение за погасителна давност относно част от претендираните от ищеца вземания. Оспорва да е налице облигационно отношение с ответното дружество за периода до 13.03.2018 г., тъй като не било налице вещно право на ползване за този имот. Счита, че обезщетение за забава не се дължи предвид това, че ищецът не е представил доказателства относно датата на публикуването на фактурите в сайта на търговеца.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т., не изразява становище по предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ:

Основателността на предявения установителен иск се обуславя от осъществен фактически състав, пораждащ съдебно предявеното субективно право, включващ елементите: облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия между ищеца и ответника, изпълнение от страна на ищеца на задължението да достави топлинна енергия за процесния период с цена, възлизаща на претендираната стойност 2581.69 лв. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане.

Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ на топлинна енергия е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който купува отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Относно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, съдът намира, че това обстоятелство се установява от представения по делото договор за дарение, обективиран в нотариален 73, том I, рег. № ., дело 67 от 13.02.2017 г., видно от който ответникът е придобил правото на собственост върху процесния имот – апартамент 8, находящ се в гр. С.. Не се твърди по делото и не се представят доказателства ответникът да се е разпоредил с правото на собственост върху процесния топлоснабден имот преди изтичането на процесния период. В подкрепа на направения извод са и другите представени писмени документи по делото – заявление-декларация от 13.03.2018 г. и др., като е ирелевантно, че заявлението-декларация е подадено до ищцовото дружество на по-късна дата от датата на придобиване на правото на собственост върху имота, доколкото, както се посочи по-горе, релевантно за определяне дали ответникът има качеството потребител на топлинна енергия, е обстоятелството, че същият е собственик на имота, считано от 13.02.2017 г. Ето защо и в приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът приема за доказано наличието на правоотношение между страните по договор за доставка на топлоенергия за периода от 13.02.2017 г. до 30.04.2019 г., по силата на който ищецът е престирал – доставил е топлоенергия, съответно за собственика – Е. Р. В., е възникнало задължение да плати дължимата цена. За периода преди 13.02.2017 г. няма данни за наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните, поради което искът за периода от 01.02.2017 г. до 12.02.2017 г. вкл. на това основание се явява неоснователен.

2

Предвид изложеното съдът достига до извод, че ответникът се явява материалноправно легитимиран да отговаря за заплащането на потребената през периода от 13.02.2017 г. до 30.04.2019 г. топлинна енергия в процесния имот именно в качеството си на собственик на топлоснабдения имот. Доколкото той се явява потребител на топлинна енергия, е обвързан от общите условия на ищцовото дружество за продажба на топлинна енергия – съгласно чл.

150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. Следователно, писмена форма на договор не е необходима , достатъчно е общите условия да са влезли в сила, а това обстоятелство се потвърждава от приетите по делото общи условия, предоставени като извадка от публикация във вестник „М.“. По делото не е установено и ответникът да е упражнил правото си на възражение по чл. 150, ал. 3 ЗЕ срещу Общите условия, действали към процесния период.

По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната мрежа. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл.

145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на трето лице.

Относно топлоснабдяването на сградата в режим на етажна собственост, в която се намира процесният имот, както и на самия имот, това обстоятелство също се установява от представените с исковата молба писмени доказателства, като количеството и качеството на доставената топлинна енергия за процесния апартамент не са спорни между страните – с доклада по делото съдът е отделил за безспорно, че за периода от 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г. стойността на доставената и незаплатена от ответника топлинна енергия за процесния имот възлиза на 2581.69 лв. Посоченото обстоятелство се установява и от представените от ищеца писмени документи, вкл. от индивидуалните справки, изготвени от „Т., както и от извлечението от счетоводните книги на „Т. на л. 29 от делото, видно от което издадената обща фактура № . от 30.04.2018 г. е на стойност 193.12 лв.; издадената обща фактура № . от 31.07.2018 г. е на стойност 875.75 лв., издадената обща фактура ./01.03.2019 г. е на стойност 87.68 лв., а издадената обща фактура № . от 31.07.2019 г., е на стойност 1425.14 лв. По този начин се претендират от ищеца и сумите за отделните периоди, видно от уточнителна молба с вх. на СРС № .06.12.2022 г.

Ответникът не твърди и не ангажира доказателства за погасяване на задължението за заплащане на цената на доставената топлинна енергия за периода от 13.02.2017 г. до 30.04.2019 г., с оглед на което искът се явява доказан по основание и размер. За периода от 01.02.2017 г. до 12.02.2017 г. искът за доставена топлинна енергия следва да бъде отхвърлен, като размерът на същия, определен по реда на чл. 162 ГПК, въз основа на данните по съдържащите се по делото фактури, вкл. и представените от третото лице справки за разход на топлинна енергия, съдът определи на 25.75 лв.

3

Ето защо, искът се явява основателен за сумата от 2555.94 лв. и за периода от 13.02.2017 г. до 30.04.2019 г., като за разликата до пълния предявен размер от 2581.69 лв. и за периода от 01.02.2017 г. до 12.02.2017 г. вкл. искът като неоснователен следва да се отхвърли.

Във връзка с наведеното в отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, настоящият състав приема следното:

Задълженията на потребителя за заплащане стойността на топлинната енергия са такива за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, чийто падеж е уговорен в общите условия на ищцовото дружество, като не е необходимо плащанията да са еднакви по размер (в този смисъл е Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/ 2011 г. на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен период. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а в ал. 2 ЗЗД е предвидено, че ако е уговорено вземането да става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. За процесния период са действали Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № . г. на КЕВР, приложени по делото. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тези общи условия прогнозните месечни дължими суми са дължими в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно погасителната давност за вземанията, по отношение на които приложение намират общите условия, влезли в сила през 2016 г., започва да тече от 46-тия ден, т.е. за вземането за м. септември 2017 г. – от 15.11.2017 г., за вземането за м. октомври 2017 г. – от 16.12.2017 г. и т.н. Издаването на Общата фактура не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях.