Решение № 1697 от 06.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1697 гр. София, 06.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ИРИНА СТ. СТОЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело № 20211110135084 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Д. С. М. срещу ответника Прокуратурата на Република България с искане за осъждане на Прокуратурата да му заплати сумата в размер на 3000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, произтекли от повдигнатото му незаконно обвинение в извършено престъпление, по което ищецът е бил окончателно оправдан с Решение № 672 от 09.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 5559 по описа за 2016 г. на СГС, НО, I въззивен състав, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (18.06.2021 г.) до окончателно изплащане на обезщетението, и сумата в размер на 900,00 лева, представляваща лихва за забава за периода от 17.06.2018 г. до 17.06.2021 г.

В исковата молба е посочено, че СРП е внесла срещу ищеца обвинителен акт, по който било образувано НОХД № 7573 по описа за 2014 г. по описа на СРС, НО, 5-ти състав. Съдебното производство приключило окончателно с постановяването на Решение № 672 от 09.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 5559 от 2016 г. по описа на СГС, НО, I въззивен състав. Посочва се, че пред първата инстанция ищецът бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и му било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, изтърпяването на което било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от 3 години, и бил оправдан по останалата част от обвинението – за причиняване на счупване на носни кости на пострадалия, в която оправдателна част присъдата била потвърдена от въззивния съд. С решението на въззивния съд ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер. Твърди се, че в резултат на повдигнатото незаконосъобразно обвинение ищецът бил претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни душевни изживявания – стрес, чувство за притеснение и несигурност, засягане на честта, достойнството и доброто му име. Посочва се, че към момента на започване на наказателното производство ищецът бил на 32 години, с чисто съдебно минало, семеен и бил баща на малко дете, за което 1 полагал грижи. Посочва се, че продължителността на наказателното производство била над 3 години, а законът предвиждал наказания „лишаване от свобода” за срок до 6 години за повдигнатото тежко престъпление. Твърди се, че от момента на постановяване на първоинстанционната присъда до нейното изменение с въззивния съдебен акт ищецът претърпял по-висока степен на притеснение за бъдещето си заради евентуалното потвърждаване на присъдата. Сочи се, че ответникът е продължил да поддържа повдигнатото обвинение и че несъбирайки своевременно определени доказателства, Прокуратурата е нарушила задължението си по чл. 13, ал. 1 от НК за вземане на всички мерки за разкриване на обективната истина. Ищецът изрично е посочил, че счита продължителността на наказателното производство да не е прекомерна и че не претендира настъпването на вреди извън обичайните.

Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който исковите претенции са оспорени по основание и размер.

Прокуратурата посочва, че са недоказани твърденията на ищеца за настъпили отрицателни последици в емоционален план и за наличието на пряка причинна връзка между тях и обвинението. Липсвали доказателства органите на Прокуратурата да са извършили спрямо ищеца действия извън правнорегламентираните в хода на наказателното производство, с тяхно разрешение да е била разпространена информация за обвинението или представител на ответника да е правил изявления в публичното пространство.

Постановената осъдителна присъда и конституирането в наказателното производство и на граждански ищец налагало извод, че ако в процесния период били търпени вреди, то те не били единствено в резултат на актове и действия на органи на Прокуратурата, но и на други страни в процеса. При условията на евентуалност, се оспорва размера на претендираното обезщетение като прекомерен. Възразява се, че в конкретния случай били налице редица обстоятелства, сочещи ниска степен на увреждане и изключващи присъждане на обезщетение в претендирания размер, а претенцията не била съобразена с вида, характера и интензитета на упражнената в конкретния случай принуда. Не били ангажирани доказателства за извършени интензивни процесуални действия с участие на ищеца и кога същият бил привлечен към наказателна отговорност. Посочва се, че производството е приключило в разумен срок, като продължителността на наказателното преследване в досъдебната фаза била значително по – кратка от съдебната, в която органите на Прокуратурата нямали ръководнорешаващи функции. Твърди се, че били налице предпоставките по чл. 5 от ЗОДОВ – ищецът бил оправдан за престъплението от общ характер по чл.

129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, но бил признат за виновен за престъпление от частен характер по чл. 130, ал. 1 от НК. Поддържа се, че единствено противоправното поведение на ищеца е станало причина за осъщественото спрямо него наказателно преследване, като с недобросъвестното си поведение е създал предпоставките за повдигане и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер, с което ищецът бил допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Възразява се срещу претенциите за законна и мораторна лихва. Законната лихва не следвало да се претендира и присъжда в определен размер - задължение на съда било да посочи началния момент на дължимост, а размерът се изчислявал в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. Направено е искане за отхвърляне на иска, а при условията на алтернативност - за намаляване на размера на претендираното обезщетение.

2

В открито съдебно заседание ищецът не се е явил лично, а е бил представляван от свой пълномощник. В съдебно заседание се е явил и прокурор от СРП, представляващ ответника. На етап устни състезания страните са преповторили накратко вече изложените до момента съображения и искания. Представителят на държавното обвинение е инвокирал и възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от ищцовата страна.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е изискана и приобщена преписката по НОХД № 7573 по описа за 2014 г. на СРС, НО, 5-ти състав, ведно с тези на развилите се във връзка с него производства по инстанционен контрол и досъдебното производство.

С постановление за привличане на обвиняем, предявено на ищеца на 26.03.2014 г., същият е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.

129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК. С постановлението на ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка”.

На 10.04.2014 г. в съда е бил внесен обвинителен акт срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК за това, че на 11.12.2013 г. около 21.00 часа в гр. София, ул. „Милин камък” № 31, вх. Б, на етажната площадка на 2-ри етаж, нанесъл удар с ръка в областта на лицето на Антоан Стойков Стойков, в резултат на което му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване носните кости с изкривяване на носната преграда, реализиращо медико-биологичния квалифициращ признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Пред районния съд било образувано НОХД № 7573 по описа за 2014 г. на СРС, НО, 5-ти състав.

С протоколно определение от 06.11.2014 г. мярката за неотклонение на подсъдимия била изменена от „подписка” в „парична гаранция” в размер на 300,00 лева поради неявяване на подсъдимото лице без посочване на уважителни причини за това, въпреки редовната процедура по уведомяването му. В производството пред СРС пострадалият е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец. Видно от свидетелството за съдимост на подсъдимия същият е бил неосъждан и към момента на привличането му към наказателна отговорност същият е бил на 32 годишна възраст.

С разпореждане от 13.11.2015 г. делото е било отсрочено за друга дата и съдебното следствие е започнало отначало поради изменение в съдебния състав.

С присъда от 17.06.2016 г. подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 11.12.2013 г. около 21.00 часа в гр. София, ул. „Милин камък” № 31, вх. Б, на етажната площадка на 2-ри етаж, нанесъл удар с ръка в областта на лицето на Антоан Стойков Стойков в резултат на което у причинил средна телесна повреда, изразяваща се в изкривяване на носната преграда, реализиращо медико-биологичния признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК, и му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, чието изпълнение е било отложено за изпитателен срок от 3 години.

Съдът е признал подсъдимия за невиновен и го е оправдал по обвинението за причиняване на средна телесна повреда, изразяваща се в счупване носните кости. С крайния съдебен акт СРС е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец сумата в размер на 2000,00 лева – обезщетение по предявения граждански иск, ведно със законната лихва, и на основание чл.

3

189, ал. 3 от НПК е възложил на подсъдимото лице да заплати сторените в производството разноски. С протоколно определение от 17.06.2016 г. съдът е потвърдил мярката за неотклонение „подписка”, взета спрямо подсъдимия.

Срещу постановената присъда Д. С. М. е подал въззивна жалба, въз основа на което било образувано ВНОХД № 5559 по описа за 2016 г. на СГС, НО, I въззивен състав. Пред въззивня съд било проведено въззивно съдебно следствие. С Решение № 672 от 09.06.2017 г. контролиращата инстанция е изменила първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият е бил признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК и му е било наложено наказание „лишаване от свобода”, като го е признала за виновен за извършване на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК – лека телесна повреда. С крайния си акт въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК и е освободил подсъдимото лице от наказателна отговорност и му е наложил административно наказания „глоба” в размер на 2000,00 лева, като го е оправдал по обвинението да е причинил средна телесна повреда при квалификацията на чл. 129, ал. 2, пр. 5, вр. ал. 1 от НК. СГС е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е възложил разноските за производството на подсъдимото лице. Присъдата е била потвърдена в останалата част. От мотивите на въззивния съд се установява, че съдът е приел, че от обективна и субективна страна подсъдимото лице е извършило престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, доколкото по делото се установило, че на пострадалото лице е било причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

На 30.06.2017 г. Д. С. М. подал касационна жалба срещу осъдителното решение на СГС. С разпореждане от 03.08.2017 г., постановено по ВНОХД № 5559 по описа за 2016 г. на СГС, НО, I въззивен състав, съдията-докладчик е върнал касационната жалба като недопустима – като подадена срещу необжалваем акт пред касационната инстанция. Срещу това разпореждане била подадена жалба от 11.09.2017 г., въз основа на което било образувано ч.н.д. № 1004/2017 г. по описа на ВКС, II НО. В Определение № 123 от 06.10.2017 г. касационната инстанция е оставила в сила разпореждането от 03.08.2017 г., потвърждавайки мотивите на СГС, че постановеният съдебен акт от въззивната инстанция не попада в обхвата на касационния съдебен контрол.

От събраните по делото гласни доказателства от разпита на Владимир Димитров Спиров се установява, че по време на наказателното преследване ищецът изживял стрес, бил напрегнат и се чувствал зле. Съдът кредитира показанията на свидетеля поради тяхната логичност и липсата на изолираност или противоречие с останалата доказателствена маса, като съдът не счита, че показанията на свидетеля се характеризират с някаква тенденциозност, предвид близките отношения с ищеца. Отчитайки това, че двамата се познават от детска възраст и са имали постоянен контакт в този период, съдът счита, че свидетелят е имал възможност да наблюдава непосредствено ефекта от образуваното наказателно преследване върху ищеца.