Определение № 2407 от 14.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2407 гр. София, 14.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20248002103046 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 312 от 03.04.2024 г. по гр. д. № 798/2023 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 21 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 59/2022 г. на Районен съд – Поморие, поправено с решение № 48 от 20.03.2023 г. по същото дело, и вместо това е отхвърлен искът за делба на ПИ с идентификатор [№] с площ от 11 499 кв. м., с предназначение – територия, заета от води и водни обекти, с начин на трайно ползване – солница, при граници: от изток и юг – поземлен имот с идентификатор [№], от запад – главен път – П. -Н. и от север – поземлен имот с идентификатор [№], по отношение на ответницата Н. И. И., като делбата е допусната между съсобственици и при квоти:

- за М. Я. Т. – 4/16 ид. ч.;

- за Я. В. М. – 2/16 ид. ч.;

- за З. В. М. – 2/16 ид. ч.;

- за И. Р. И. – 4/16 ид. ч. и

- за Е. Р. И. – 4/16 ид. ч.

Въззивният съд е приел, че имотът произхожда от М. П. П. /М. П. С./, която го е получила по силата на Закона за селскостопанско настаняване на бежанци. М. П. С. е починала на 29.12.1939 г., като имотът е наследен от нейния син Т. П. С. – наследодател на ищците М. Я.

Т., Я. В. М. и З. В. М., както и на ответниците И. Р. И. и Е. Р. И.. На 29.12.1939 г. Т. П. С. и наследодателят на ответницата Н. И. И. – И. Г. З., са сключили писмен договор с нотариална заверка на подписите, по силата на който Т. С. предал на И. З. собствената си нива от 11,5 дка, годна за солници, който от своя страна се е задължил да преработи имота и да построи в него солници с тигани за производство на сол с изключително свои средства, а след направата на солниците те ще се експлоатират, като добитият доход след спадане на всички 1 производствени разноски и данъци ще се поделя между двамата съдоговорители по равно. В договора изрично е предвидено, че след като Т. П. изплати задължението си към Дирекцията по оземляването на бежанците или след като същата дирекция разреши, че може да се отчуждава това място, Т. С. се задължава да прехвърли по нотариален ред 1/2 ид. ч. от това място, заедно с 1/2 ид. ч. от всички построени солници и изпарители, без да претендира нищо.

С влизане в сила на Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия (обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г. – отм.) всички частни индустриални предприятия от клоновете на индустрията, изброени в чл.1 от закона, се национализират и стават собственост на държавата – общонародна собственост, като национализацията настъпва по силата на закона и по право. Имотът е възстановен по силата на Закона за възстановяване на собствеността одържавени недвижими имоти, което също става по силата на закона.

Тълкувайки договора от 29.12.1939 г. съдът е достигнал до извод, че по същество той е предварителен договор за покупко-продажба и че въз основа на него е предадено владението на имота на купувача И. З..

Прието е, че ответницата Н. И. И., която се позовава на придобивна давност, не притежава собственост в този имот, тъй като нито нейният наследодател И. З., нито тя, са придобили 1/2 ид. част от имота по давност.

Прието е за безспорно, че владението на имота е предадено на основание сключения между страните договор от 1939 г. П. владение върху недвижим имот въз основа на предварителен договор не е добросъвестен владелец и за да се придобие собствеността по давност е необходимо да упражнява непрекъснато владение в рамките на дългия срок, който в случая се определя от чл.34 от отменения Закон за давността - /обн. ДВ, бр.23/30.01.1898 г. – отм.

Изв., бр.92/1951 г., в сила от 16.12.1951 г./. Срокът по чл.34 ЗД /отм./ е двадесет години.

Дори да се приеме, че още от деня на сключване на договора от 29.12.1939 г. И. З. е установил владение по отношение на недвижимия имот, то до момента на национализацията на имота не се изминали двадесет години, за да се приеме, че в негова ползва е изтекла придобивна давност. Не са изминали двадесет години и за твърдения от страната период от 1939 г. до 1950 г., поради което не може да се приеме, че правото на собственост по отношение на имота е възникнало в полза на И. З., съответно – не може да се приеме, че имотът е възстановен по силата на ЗВСОНИ в полза на неговата наследница Н. И. И..

Прието е също, че по делото не е представено нито едно доказателство, от което да се направи извод, че наследодателят на Н. И. И. – И. Г. З., е започнал да владее имота с намерение да го свои, тъй като всички дейности в имота по изграждане на солодобивното предприятие той е извършвал в изпълнение на поетите задължения по силата на сключения договор и не може да се тълкува, че тези му действия представляват такива, които свидетелстват за намерение за своене.

Неоснователно е и предявеното от Н. И. евентуално възражение, че 1/2 ид. ч. от имота е придобита по давност от нея след възстановяване на собствеността по силата на ЗВСОНИ (обн., ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.). Съгласно практиката на ВКС за да се придобие правото на 2 собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено. Владението трябва да е постоянно, т. е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица.

Не е достатъчно само манифестирането на собственическо отношение към имота пред трети лица, а е необходимо владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Всички действия на владелеца трябва ясно, явно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой, а не за собственост на трето лице. Прието е също, че съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ (приета с изменението на закона с ДВ, бр. 107 от 1997 г.) изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ или по Закона за амнистия и връщане на отнети имущества, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила, т.е. от 22.11.1997 г. Прието е също, че посочените в отговора на исковата молба действия – че Н. И. през 1998 г. е декларирала 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот като свой пред [община] и е заплащала дължимите данъци; че през 1999 г. се е снабдила със скица – извадка от кадастралния план на поморийски солници с нанесени граници на солодобивното предприятие, а през 2009 г. се е снабдила със скица на поземления имот от Служба по геодезия картография и кадастър, в която нейният баща И. Г.

З. е вписан като собственик на 1/2 ид. ч. от имота, не са в състояние да обосноват придобивната давност, тъй като не са насочени спрямо собствениците на имота и демонстрирането на собственически права не е насочено към тях, за да може да се приеме, че тя с тези свои действия Н. отблъсква тяхното владение и демонстрира пред тях свои права.

От разпита на свидетелката А. С. единствено се установява, че след 1992 – 1993 г. Н. И. е споменала, че са реституирали техен имот на солниците в [населено място] и този имот е притежание с други хора, които са от В.. Свидетелката сочи, че е виждала Н. (дъщеря на Т.

П.) в къщата на Н. и ги е чувала да водят разговори как ще се снабдят с документи за имота, но не е чувала тази жена да има претенции спрямо Н. И.. Тези свидетелски показания също не установяват владение като фактическа власт и намерение за своене от страна на Н. И..

Прието е, че в представената по делото заповед № РД-16-55 от 11.02.1993 г. на кмета на [община] е посочено единствено, че са налице условията за възстановяване собствеността на бившите солодобивни предприятия (солници) в м. „Голям герен“, м. „Малък герен“ и м. „Х.“ съгласно чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, като препис от заповедта се връчи на собствениците на имоти или на техните наследници. От обстоятелството, че по искане на Н. И. [община] й е изпратила препис от цитираната заповед не може да се направи извод, че правото на собственост по отношение на този имот е възникнал в нейния патримониум. Този извод съдът е направил и по повод на представеното копие от писмо, отправено от Н. Т.

3

/наследодателка на ищците/ до Н. И., от съдържанието на което се прави единствено извод, че Н. Т. не оспорва обстоятелството, че е бил налице договор между нейния баща и бащата на Н. И. по повод на солниците и я моли за съдействие да установят правата си.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата Н. И. И..

Жалбоподателката се позовава на писмените доказателства по делото, сочещи, че нейният баща И. З. и наследодателят на останалите страни са осъществили в съдружие строеж на 60 солници и 4 изпарителя, като са превърнали имота в солници; че функционирането на солниците е разрешено през 1940 г.; че през 1942 г. наследодателите на страните са били приети като съкооператори в Българско солопроизводително дружество „А. солници“, както и че И. З. е получавал съответното възнаграждение за произведената и внесена в кооперацията сол от реколта 1945-1946 г. Сочи, че реалното отнемане на имота е станало през 1950 г., поради което нейният баща е станал собственик въз основа на 10-годишно давностно владение, осъществявано в периода 1939 – 1949 г., при отчитане на § 4 ППЗС и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, които въззивният съд не приложил.

Отделно жалбоподателката се позовава на писмените доказателства за извършени от нея действия след реституцията по установяване съществуването на процесния имот и неговите граници /ч. гр. д. № 97/1992 г./, както и съвместните действия с наследодателката на ищците по реалното възстановяване на собствеността, установено с писмени и гласни доказателства, като счита, че по този начин е демонстрирала владелчески действия по отношение на наследниците на Т. С.; позовава се на извършеното от нея снабдяване с две скици – скицаизвадка от кадастралния план на П. солници от 1996 г., в която фигурира името на нейният наследодател, както и на скицата от 2009 г. на АГКК, в която като собственици на имота са посочени нейният баща и Т. С.. Счита, че с тези действия е демонстрирала пред наследниците на Т. С. намерението си да свои Ѕ ид. част от имота и че го е придобила по давност с 10-годишно владение по чл.79, ал.1 ЗС. Поддържа, че владението по чл.79, ал.1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, поставяне на ограда, облагородяване и др., а може да се изрази и в периодични посещения на имота, стига същите да сочат намерение да се счита имотът за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, нито да са смущавани от трети лица.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. При направено възражение за придобиване на имот по давност, започнала да тече по отменения Закон за давността /обн., ДВ, бр.23/1898 г., отм., Изв., бр.92/1951 г., в сила от 17.12.1951 г./ следва ли да се приложи § 4 от ПП на Закона за собствеността и да се приеме, че придобивната давност не е двадесет, а десет години;

2. Извършените действия – вписване на лицето за собственик на 1/2 ид. част от имота в кадастралния план с нанесени граници и вписването на лицето за собственик в кадастралната карта и кадастралните регистри, представляват ли действия, насочени към собствениците на имота; Тези действия представляват ли демонстрация на собственически права;