Решение № 3980 от 28.04.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3980 гр. София, 28.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело № 20211110145513 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по подадена от Ю.Д.Б., искова молба срещу /фирма/, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ, чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ за заплащане на следните суми: сумата от 3078,00лв., представляваща сбор от неплатени трудови възнаграждения за периода от м.02.2020 г. до м.08.2020 г. /за всеки пълен месец, а именно: март – август, вкл. по 473 лева и 240 лева за месец февруари/, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателно плащане на сумата; 340,00лв., представляваща дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2020г. - 11 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно плащане на сумата; 610,00лв., представляваща дължимо обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно плащане на сумата.

Предявен е насрещен иск с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ с искане да се постанови решение, с което ответникът по насрещния иск да бъде осъден да заплати на /фирма/ 3 206,36 лв., представляваща невъзстановени служебни аванси, ведно със законната лихва от дата на подаване на насрещната искова молба до окончателно изплащане на сумата.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че по силата на безсрочен трудов договор № 015 от 13.02.2020 г. е работил при ответника на длъжност „шофьор, товарен автомобил (международни превози)“ с основно трудово възнаграждение в размер на 610,00 лева. Твърди, че работодателят не е заплатил нито едно трудово възнаграждение, като по подаден от негова страна сигнал била направена и проверка от Инспекцията по труда, при която проверка от страна на ответника били представени подписани ведомости за получено трудово възнаграждение. Поддържа, че подписите, положени в посочените ведомости не са негови, както и че не е получавал трудово възнаграждение от ответника. С оглед изложеното на 01.09.2020 г. прекратил трудовото си правоотношение на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ. Твърди, че за да не плаща обезщетение ответникът много след това е изготвил и изпратил по електронен път заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, 1 т. 1 КТ. Сочи, че никога не е подавал молба за напускане, нито е подписвал споразумение на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, поради което счита, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е нищожна, поради липса на взаимно съгласие. Поддържа, че при прекратяване на правоотношението не е заплатено обезщетение за 11 дни неизползван платен годишен отпуск, както и обезщетение за неспазено предизвестие на основание чл. 221, ал.1 КТ. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с който се оспорват предявените искови претенции. Оспорва трудовото правоотношение да е прекратено на соченото от ищеца основание – чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради което и претенцията за обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ се оспорва като изцяло неоснователна.

Оспорва се и твърдението, че претендираните трудови възнаграждения не са заплатени, като в тази връзка се поддържа, че е извършена проверка от Инспекцията по труда, която не е констатирала нарушения.

Предявен е насрещен иск, като ищецът по насрещния иск извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че страните в настоящото производство се намирали в трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор № 015/13.02.2020 г. Сочи, че ответникът по насрещния иск за периода от 24.04.2020 г. до 19.06.2021 г. е получил под формата на служебни аванси следните суми на следните дати: 600лв. + 305 евро – 28.04.2020 г.; 300 евро – 05.05.2020 г.;

400лв. + 203 евро – 23.05.2020 г.; 300 евро – 26.05.2020 г.; 40 евро – 01.06.2020 г.; 350 евро – 05.06.2020 г.; 950 евро – 13.06.2020 г.; 300 лв. + 2000 евро – 19.06.2020 г.

Поддържа, че служебните аванси са били предоставени за заплащане на разходи за гориво и пътни такси по време на командировки в чужбина при управление на товарен автомобил с рег. № СА 4282 НВ и осъществяване на товарни автомобилни превози по шосе в международно съобщение. Твърди, че всяка от сумите на получените служебни аванси е следвало да бъде отчетена до началото на следващия курс (международен автомобилен превоз на товари) и съответното последващо командироване за извършването на превоза от територията на България, в частност от адреса по седалището на работодателя в следните срокове:

600,00лв. + 305,00 евро до 05.05.2020г., невъзстановена сума – 41,00 евро с левова равностойност 80,19лв.;

300,00 евро до 23.05.2020г., невъзстановена сума – 30,00 евро с левова равностойност 58,67лв.;

400,00лв. + 203,00 евро до 26.05.2020г., невъзстановена сума – 100,00 евро с левова равностойност 195,58лв.;

300,00 евро до 01.06.2020г., невъзстановена сума – 27,00 евро с левова равностойност 52,81лв.;

40,00 евро до 05.06.2020г., невъзстановена сума – 18,00 евро с левова равностойност 35,20лв.;

350,00 евро до 13.06.2020г., невъзстановена сума – 40,00 евро (от които 18,00 евро остатък от предния курс) с левова равностойност 78,23лв.;

950,00 евро до 19.06.2020 г., невъзстановена сума – 73,00 евро (от които 13,00 евро остатък от предния курс) с левова равностойност 142,78лв.;

300,00лв. + 2000,00 евро до 14.07.2020г., невъзстановена сума – 1157,00 евро с левова равностойност 2262,90лв. + 300,00лв. – общо 2562,90лв.;

Според ищеца по насрещния иск общият размер на дължимите и невъзстановени суми възлиза на 3 206,36 лв. Моли съда да уважи предявения иск, като претендира и законна лихва от датата на депозиране на исковата молба. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който предявения иск се оспорва като неоснователен. Ответникът по насрещния иск 2 поддържа, че липсват каквито и да е данни за предоставяне на служебни аванси, също и че изчисленията, посочени в табличен вид от страна на ищеца по насрещния иск, не съответствали на отразеното в т.нар. „отчети“. Поддържа, че „служебните аванси“ включват не само разходи за гориво и такси, а също и дневни и квартирни пари и в тази връзка твърди, че не дължи връщане на претендираните суми.

От страна на първоначалния ищец е депозирано и становище по повод първоначалния отговор на исковата молба, с което се поддържа, че изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.2 КТ е изпратено по електронен път, но не може да се възстанови електронното писмо, поради което моли съда да приеме, че изявлението за прекратяване на трудовия договор на соченото основание е направено с предявяването на исковата молба или най-късно със становището по отговора на исковата молба. Поддържа, че заповед № 001 от 01.09.2020 г. е нищожна, поради липса на съгласие от страна на работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, с оглед на което твърди, че към момента на предявяване на исковата молба страните са се намирали в трудово правоотношение.

Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са от Ю.Б. срещу /фирма/ обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224 КТ, чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

Ответното дружество е предявило насрещен иск с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ

По исковите претенции с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.

Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа;

В тежест на ищеца е да докаже по делото, че за процесните месеци между страните е било налично валидно трудово правоотношение, по силата на което е престирал труд в полза на ответното дружество. На следващо място ищецът следва да установи по делото и размера на дължимото му се трудово възнаграждение за месеците, посочени в исковата молба.

В тежест на ответното дружество е да докаже плащане на претендираните от ищеца трудови възнаграждения.

С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно, че между страните е сключен трудов договор № 015 от 13.02.2020 г., по силата на който през исковия период ищецът е престирал труд при ответника на длъжност „шофьор“, товарен автомобил /международни превози/, обстоятелство, което се установява и от приложеното на л. 4 копие на Трудов договор № 015/13.02.2020г.

От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужният опит и професионална квалификация се установява, че нетният размер на дължимото се трудово възнаграждение на ищеца за периода м.02.2020г. – м.08.2020г. е 3100.45лв.

Ответното дружество не доказа по делото плащане на процесното трудово възнаграждение. В отговор на задача № 1 от заключението вещото лице е посочило, че въпреки поискани от експерта документи за изготвяне на заключението от страна на ответното дружество не са му предоставени ведомости за работна заплата, от които да се установи плащане на дължимото се трудово възнаграждение. Тези обстоятелства, бяха потвърдени от експерта и при изслушването му в проведеното на 15.04.2022г.

3 о.с.з., като вещото лице посочи изрично, че е осъществило контакт с ответното дружество, но същото не му е предоставило необходимите документи за извършване преценка дали е заплатено дължимото се трудово възнаграждение за исковия период.

По изложената аргументация доколкото исковата претенция е заявена за сумата от 3078.00лв., а според заключението неизплатената част на трудовото възнаграждение е в размер на 3100.45лв. и при съобразяване принципа на диспозитивното начало съдът намира, че искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ се явява изцяло основателен.

По иска с правно основание чл.221 ал.1 във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

В тежест на ищеца е да докаже, прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, размера на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, уговорен срок на предизвестие за страните, както и размера на дължимото се обезщетение.

При установяване на горното в тежест на ответника е да установи в процеса погасяването на дълга.

С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, съдът указал изрично на ищеца, че не сочи доказателства за твърденията си, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ с едностранно изявление на 01.09.2020г.

С депозирано на 29.12.2021г. становище /л.52/ процесуалния представител на ищеца сочи, че изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е изпратено по електронен път, като доколкото ищецът не може да възстанови електронното писмо, моли да се приеме, че известието за прекратяване е отправено с исковата молба, алтернативно с процесното становище.

За да се прекрати договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от работника, е необходимо обективно да е налице забава в плащането на трудовото възнаграждение.

Законът не определя минимален срок на забавата, не изисква и вина на работодателя.

Във всички случаи, когато обективно е налице забава на задължението на работодателя по чл. 128 КТ, работникът има право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие като отправи до работодателя писмено едностранно изявление.

Прекратяване на трудовия договор без предизвестие настъпва от момента на получаване на писменото изявление съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. / в този смисъл Решение № 266 от 5.06.2007 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2004 г., ГК, II г. о. Решение № 59 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2019 г., III г. о., ГК/.