Решение № 160 от 14.11.2022, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 160 гр. Велико Търново, 11.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Х. ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20224000500305 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от В. Х. А. – И. срещу Решение № 425/ 20.10.2021 г. по Гр.д. № 200/ 2021 г. по описа на ВТОС в частта, с която съдът е отхвърлил предявените от нея искове за осъждане на ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“ да й заплати застрахователно обезщетение за разликата над 10 000 лв. до претендирания размер от 60 000 лв. за претърпени неимуществени вреди – пряка последица от ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния пазар в гр. Велико Търново, причинило й счупване на дванадесети гръден прешлен, страдания и психически травми, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2021 г. до окончателното изплащане. Счита решението в тази му част за постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, неправилно и необосновано.

Изводът на съда, че тя е допринесла за претърпените от нея вреди с непоставянето на предпазен колан, не почивал на събрания доказателствен материал. В доклада си съдът не й указал, че носи доказателствена тежест да установи наличието на съпричиняване, като доказването на този факт поначало било в тежест на застрахователя, на когото тя също не била възложена. Съдът достигнал до извода, че ищцата е допуснала нарушение, с което е допринесла за настъпване на вредите, приемайки, че процесният автобус бил снабден с двуточкови предпазни колани. На първо място за наличието на колани били съобразени снимки, направени едва 6 м. след ПТП, самото вещо лице 1 заявило, че не е извършвало оглед на място, не може да даде становище дали същите са били изправни и че такъв колан е неефективен и е вероятно при резкия скок на автобуса тялото да излезе от него. Предвид механизма на ПТП с рязко надигане на задницата на автобуса с около 30 см, тялото на пострадалата би излязло от колана.

Необосновано съдът приел, че страданията на ищцата са в причинно-следствена връзка и с предшестващо инцидента заболяване, тъй като от обясненията й и от представената медицинска документация се установявало, че тя не е имала физически оплаквания и не е лекувана преди инцидента от неврологични и/ или физически заболявания. Освен това, дори и да се приемело, че възстановителният период е бил усложнен от предхождащо заболяване, то последното нямало отношение към първоначалните силни и интензивни болки и страдания. Поддържа, че изводът на съда за наличие на съпричиняване в случая почивал на предположения, което било недопустимо. Съдът не разграничил каква част от обезщетението касае физическите страдания и каква част – емоционалния дискомфорт и при това редуцирал определения размер на обезщетението с повече от половината, докато съдебната практика възприемала намаление с 1/3 от справедливия размер. Моли решението да бъде отменено и съдът да уважи предявените искове. Жалбоподателят обжалва и постановеното по реда на чл.248 ал.1 ГПК Определение № 608/ 06.07.2022 г., с което съдът е отхвърлил искането й за изменение на решението в частта за присъдените в негова тежест разноски за производството. Поддържа, че липсват доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение, като представената фактура не удостоверява плащането, а само договорената услуга и нейната стойност. Моли решението в тази му част да бъде отменено. Претендира присъждане на сторените по делото разноски.

В. Х. А. е депозирала и частна въззивна жалба срещу постановеното от съда по реда на чл.248 ал.1 ГПК Определение № 608/ 06.07.2022 г., с което съдът е оставил без уважение искането й за изменение на решението в частта за възложените в нейна тежест разноски. Поддържа, че застрахователят не е доказал реалното заплащане на договореното адвокатско възнаграждение. Представената фактура удостоверявала предоставената услуга, но не и реализираното плащане.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“ е подала отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност.

Правилно било прието от съда, че пострадалата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат чрез непоставяне на предпазен колан. Излага, че не е допуснато соченото от жалбоподателя нарушение при разпределение на доказателствената тежест в процеса, защото тежестта да докаже твърдяното съпричиняване била на застрахователя и съдът не дължал указания за установяване от ищцата на отрицателния факт – че не е налице такова. Независимо от ангажираните гласни доказателства, че процесният автобус не е бил снабден с предпазни колани, вещото лице по приетата експертиза установило наличието на двуточкови такива от съдържащия се в ДП 2 снимков материал. Доказано било, че претърпените травматични увреждания е нямало да бъдат получени при установения механизмът на ПТП, ако ищцата е била с поставен предпазен колан, който би предотвратил отскачането на тялото й от седалката.

Изводите на съда почивали на обсъдените в пълнота събрани по делото доказателства и определеният размер на обезщетението бил справедлив, съобразен с тежестта на получената травма, търпените болки, страдания и ограничения. Правилно бил преценен и обемът на съпричиняване. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски за производството. Застрахователят е подал отговор и на частната въззивна жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно предвид липсата на предпоставки за изменение на решението в частта за разноските.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК от легитимирана страна против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира със събрания доказателствен материал. Страните не спорят, че ищцата А. – И. е пострадала при ПТП на 16.08.2019 г. на бул. България в района на кооперативния пазар в гр. Велико Търново при пътуване на последната седалка на автобус, по отношение на който има сключена валидна към датата на инцидента задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със ЗАД „ОЗК – Общо застраховане“. Не са спорни и се доказват от приетите експертизи механизмът на настъпване на ПТП и на получаване на телесни увреждания от ищцата и естеството на същите: при преминаване със скорост от около 40 км/ч през повдигната на платното пешеходна пътека тялото на ищцата отскочило от седалката вертикално нагоре, като при падането обратно от около 30 см под тежестта на тялото й се осъществил по-голям натиск върху гръдните и поясно-кръстните прешлени и настъпило счупване на дванадесети гръден прешлен.

ВТАС напълно споделя формираните въз основа на изяснената фактическа обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК 3 препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП; Налице е виновно противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество – той е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.2 ЗДвП, задължаваща го да следи пътната обстановка и да съобрази скоростта си с препятствията на пътното платно. Вследствие на това поведение са причинени вреди на ищцата и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос, а пред настоящата инстанция спорът е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение и основателността на наведеното от ответника възражение за съпричиняване.

Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване на претърпени от ищеца болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, степента на възстановяване и цялостните последици за здравето му, проведеното лечение, начинът на настъпване на увреждането, отражението на увредата върху личната и социална му сфера. В тази връзка, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус взе предвид следното: На ищцата, която към датата на ПТП е била на 57 г., е причинена средна телесна повреда, довела до трайно затруднение движението на снагата, което несъмнено е препятствало нормалния живот на пострадалата и й е създавало затруднения в ежедневието. Съдът приема, че тези ограничения са в рамките на нормално присъщите за такъв вид телесно увреждане, тъй като не са ангажирани доказателства за по-голям обем на вредите в конкретния случай. Събраните гласни доказателства са от колеги на ищцата – св. В. и св. Б. – и установяват основно нейни затруднения при изпълнение на работата й и дискомфорт от носенето на корсета, ограничаващ движенията й и оказващ въздействие върху седежа и походката й. Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза сочи, че нормалният възстановителен период от такава травма е между 8 м. и една година и от доказателствата по делото се установява, че при ищцата възстановяването е било в рамките на такъв период.

Проведено й е само консервативно лечение, което е протекло с 6-дневен престой в болнично заведение от 22.08. до 28.08. и 6 м. – до 15.02.2020 г. – с предписан домашноамбулаторен режим, като през целия период тя е носила медицински корсет. Не е имало усложнения в състоянието й. Тя е търпяла най-интензивни болки непосредствено след инцидента и в началото на периода – при постъпването й в 4 болница е имала оплаквания от силни болки, ограничаващи движенията й, а при изписването й в приетата епикриза е посочено, че болковият синдром е редуциран към отшумяване. Макар да липсват доказателства за медикаментозно лечение на болкова симптоматика /няма и изложени такива твърдения/, съдът приема за доказано, че и след изписване от болницата ищцата е продължила да чувства болки, от каквито се е оплаквала при посещение на личния й лекар на 24.08.2020 г. – за засилване от един месец на болки и ограничение на движението в областта на кръста и на 10.08.2021 г. – за изтръпване и болки в лумбалната област. Същевременно по делото е категорично установено, че преди инцидента ищцата е имала проблеми с кръста. В съдебно заседание на 05.10.2021 г. тя твърди, че преди това не е имала оплаквания в кръстната и гръдната област и затова не е търсила лекарска помощ, но при разпита й като свидетел по образуваното ДП № ЗМ-882/ 2019 г. – л.36 от приложеното ДП – тя е заявила, че по принцип има проблеми с кръста, че я болял, когато се натоварела с физическа работа на село, но не е ходила на лекар по повод на това. Признанието на страната за осъществяването на неизгоден за нея факт представлява доказателствено средство, което няма обвързваща съда доказателствена сила, но съгласно чл.175 от ГПК се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая то кореспондира с установеното от медицинската документация и заключението на вещото лице. Съгласно томографски изследвания от 20.08.2019 г., 16.09.2019 г., 26.02.2020 г. и 17.08.2021 г. ищцата има остеопороза и дискова протрузия на ниво 4-5 лумбални прешлени, както и леко изразена на 2-3 лумбални прешлени и на 5 лумбален и 1-опашен прешлени. Вещото лице разяснява, че се касае до смачкване или анатомично нарушаване целостта на прешлените с появата на дискови хернии, които са без връзка с ПТП, а са били налични преди това. В самата епикриза от болницата, която е съобразила томографското изследване от 20.08.2019 г., е отразено, че за лумбалните прешлени няма данни за травматични промени, т.е. състоянието им не е в причинно-следствена връзка с ПТП. Експертът посочва, че при ищцата оплакванията са вследствие наслояването на травми – измененията от дисковите хернии и от фрактурата от ПТП, като последиците от всяка една не могат да бъдат разграничени. В последния издаден на ищцата амболаторен лист от 07.09.2021 г. е вписано, че няма стеноза на спиналния канал, няма компресия на нервните коренчета и не се установява отпадна неврологична симптоматика за долните крайници. Не й е назначена терапия.

Разпечатката съдържа 22 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/456c8e44-5937-429a-b06f-6ade3e009400