Решение № 226 от 09.05.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 226 гр. Благоевград, 02.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Н. Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Г. Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Н. Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20231200500738 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на депозирана пред съда въззивна жалба с вх. № 3960/26.04.2023г., подадена от Г. К. В., ЕГН **********; Х. В. В., ЕГН ********** и К. К. В., ЕГН **********, и тримата от *, срещу Решение № 110/10.04.2023г., постановено по гр.д. № 227/2022г., по описа на РС П..

Наведени са с въззивната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост, поради превратно тълкуване на доказателствата по делото. Поддържа се, че обжалваното решение на РС П. е постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон.

Оспорват се изводите на първоинстационния съд, като се твърди че за да отхвърли предявения иск по чл. 108 от ЗС, съдът е възприел неправилно установената фактическа обстановка, като така е стигнал до грешни правни изводи за неоснователност на исковата претенция.

С въззивната жалба се навеждат доводи, че собствеността на ищците по делото/наследниците на С. К. В./, произтича от наследствено правоприемство по отношение на сънаследствен недвижим имот- парцел X, кв. 67 от 805кв.м. и къща, построена в него, по плана на *. Не е спорно по делото, че след смъртта на общите наследодатели на страните- К.

Ш. и неговата съпруга- О. Ш., наследствения имот се е ползвал от В. Ш. и неговото семейство, поради липса на друго жилище.

1

С въззивната жалба са наведени доводи за допусните от първоинстационния съд съществени процесуални нарушения на процесуалния закон, като се оспорва като неправилно разпределението на доказателствената тежест във връзка с оспорването на издадения в полза на ответницата Е. В. А. констативен НА *** на РС П.. Излагат се доводи че когато и двете страни по спора се легитимират като собственици на наследствения недвижим имот с нотариални актове, то доказването се извършва съобразно общото правило на чл. 154 ал. 1 от ГПК, като всяка от страните доказва фактите от които се ползва относно фактическия състав на съответното придобивно основание, удостоверено от Нотариуса. Поддържа се, че в този смисъл първоинстационният съд неправилно е възложил оспорването на констативния нотариален акт за собственост на ответницата по делото на ищците, като им е указал че тяхна е процесуалната тежест да оборват легитимиращото действие на констативния нотариален акт, въз основа на който ответницата се е легитимирала като собственица на основание придобивна давност.

Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционният съд, като се поддържа че същият необосновано е приел, че са налице факти, които ясно показват че наследодателят на ответницата е упражнявал фактическа власт върху сънаследствения имот с намерение за своене- устната уговорка постигната между общия наследодател К. Ш. и двете му децаимота да остане на сина В. Ш., тъй като неговата сестра- С. В. е получила зестра; ползването на целия имот само от сина В. Ш. и от членовете на неговото семейство, като основен жилищен имот, до който достъп са имали само членовете на това семейство; организираните от В. Ш. ремонтни работи в наследствения имот, по поддържане и подобряване на къщата, както и изграждането на нови постройки в имота, ползвани единствено от членовете на семейството на В. Ш.; стопанисването на градината в имота единствено от семейството на В. Ш., за значителен период от време, през който тези действия били явно манифестирани при липса на изрично противопоставяне от страна на С. В., а след нейната смърт и от нейните наследници. Възразява се с въззивната жалба, че тези изводи на съда са необосновани, тъй като същите не почиват на събраните по делото доказателства, поради което атакуваното решение на РС П. е неправилно.

Поддържа се с въззивната жалба и оплакване за необоснованост, като се твърди че съдът неправилно е анализирал и оценяван събраните по делото свидетелски показания и така е стигнал до неправилния извод, че същите не съдържат противоречия относно правнорелевантните факти, а по- скоро взаимно се допълват. Възразява се от жалбоподателите чрез техния пълномощник, че съдът неправилно е приел наличието на уговорки между бащата и неговите деца, като необосновано е кредитирал в тази насока свидетелските показания на свидетелката В. относно даване на зестра на С. В., тъй като същите не се подкрепят от останалите свидетелски показания по делото. Същевременно събрани са безспорни доказателства че родителите на В. Ш. са били много бедни и целия живот са работили за връщане на заеми, като не са разполагали със свободни парични доходи, за до осигурят зестра за дъщеря си. Не се установява от свидетелските показания, С.

В. да е заявявала че няма претенции към имота- точно обратното тя е знаела че същият е 2 наследствен и ще дойде време да се разпределя между наследниците. Именно със съзнанието за това тя е посещавала много често имота, като дори в един период тези посещения са били ежедневни, тъй като помагала за оглеждането на племенницата си- Е., докато нейния баща е бил на работа в чужбина- в М.. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд напълно е пренебрегнал свидетелските показания от които се установява, че както С., така и единия от синовете и постоянно са посещавали дома на брат и, като синът е участвал заедно с В. Ш. в изграждането на баня, заедно са правили ремонт на къщата, както също така е подпомагал вуйчо си в обработването на градината. В този смисъл наведени са доводи с въззивната жалба, че ако се установява че В. Ш. е осъществявал фактическа власт върху имота, то по никакъв начин не се установява субективният елемент на чл. 79 от ЗС- намерението ми да свои имота изцяло за себе си, поради което поддържа се от въззивната страна че не може да се приеме за доказано, че наследодателят на ответницата е осъществявал владението върху имота непрекъснато, явно, постоянно и спокойно и несъмнено, в период надхвърлящ 10 години и така е придобил собствеността изцяло за себе си и на основание придобивна давност.

Оспорва се с въззивната жалба, че недоказан е останал по делото и периода на владение от 10 години съобразно разпоредбата на чл. 79 от ЗС, като първоинстационният съд не е съобразил при изчисляването му, че майката на В. Ш.- О. Я. Ш., също е живяла в процесния имот до смъртта си, като е починала на ***г., като след нейната смърт не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен срок на владение, до датата на която В. Ш. се е снабдил с констативен нотариален акт за правото на собственост върху наследствения имот. Отделно излагат се доводи, че този период на владение е бил прекъсван за повече от 6 месеца, през времето през което В. Ш. е работел в чужбина, а през този период С. редовно е посещавала същия.

Наведени са доводи с въззивната жалба, че съобразно установената практиката на ВКС, трайно е прието че само ако държателят промени намерението си да превърне държането във владение, в негова поза започва да тече придобивна давност. За да се приеме обаче, че е налице завладяване от страна на един от сънаследниците, небоходимо е промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго, изключително за себе си, да намери външен израз чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния осбественик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скирит начин. Поддържа се с въззивната жалба, че в случая наследствения имот и изградената в него къща, е предоставена на В. Ш. за задоволяване на негови жилищни нужди, но имота е в съсъбсетвност, като от момента от който е осъществил фактическа власт върху процесния имот, няма правопиремство от което да следва, че В. Ш. на собствено основание- давностно владение е завладял имота със съответните характеристики, по начин да го направи собственик.

Поддържа се с въззивната жалба от въззивната страна, че владението не е било и явно.

Твърди се че с поведението си В. Ш. е поддържал в заблуда сестра си С. В., като не и е пречил да посещава имота, същата е имала ключ и свободно е посещавала имота в удобно за 3 нея време, като не е заявил категорично пред нея, че имота ще остане само за него. В последствие тази заблуда е поддържана и в наследниците на С., като те също са допускани в имота, правили са заедно с В. Ш. подобрения, участвали са с труд и материали. Навадени са доводи с въззивната жалба, че дори да се приеме, че такова намерение е съществувало в съзнанието на В. Ш., то същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо собственика. /В този смисъл- ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС: „ До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост.“/ Изложени са доводи от жалбоподателите чрез пълномощника им по делото, че не могат да имат значението на анимус обичайните действия по управление на имота- неговото стопанисване, заплащане на консумативи и данъци, мащабни ремонти и др. подобни, които освен че не са доказани по делото, не могат да бъдат квалифицирани като действия на своене, още повече че в тях сме участвали и ищите по делото. Поддържа се от въззивната страна, че оборването на законовата презумпция установена в чл. 69 от ЗС е успешно проведено, тъй като не се установява по делото В. Ш. да е променил държането във владание, доколкото е продължил да обитава имота, така както когато неговите родители са били живи, т.е. установил е фактическата си власт върху имот въз осонова на откритото наследство. Дали В. Ш. е бил владелец или държател, зависи от установените по делото факти, докзаващи наличието на обективния и субективен елемент на отношенията му по повод на имота. Поддържа се от въззивниците по делото, че обитаването на имота повече от 10 години, не е могло да се превърне във владение за В. Ш., тъй като липсва годно правно основание за придобиване по давност.

Поддържат се с въззивната жалба доводи за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения- първоинстанционният съд е възпроизвел и обсъдил само част от показанията на разпитаните свидетели по делото. Така поддържа се от въззивната страна, че първоинстанционният съд напълно е пренебрегнал свидетелските показания на Т. Ш., родственик и на двете страни по делото, съсед на имота, който сочи в показанията си че до 1991-1992г. имота е бил общ, че той е посещаван редовно от С., а в последствие и от Г. В., че последният е извършвал строителни работи по къщата и парцела построил е външна баня. Поддържа се от жалбоподателите чрез техния пълномощник, че свидетелските показания на Т. Ш. носят информация именно относно фактите свързани с това дали пред наследодателката на ищците някога е демонстрино поведение от страна на В.

Ш.- да свои имота за себе си, както и от кога датира това намерение. Акцентира се с въззивната жалба, че съставът на РС П. е навел доводи свъразни с устна договорка между родителите на В. и С. относно даване на зестра и разпределение на недвижими имоти, но за такава устна уговорка освен свидетелката В. никой друг не споменава. Отделно сочи се, че не са кредитирани от съда показанията на свидетеля Т. Ш. относно посещенията на свидетелката В., тъй като те са в противоречие с нейните твърдения че е посещавала имота още приживе на К. и О. Ш., от където тя черпи своите знания за факта на устната им договорка. Свидетелят Т. Ш. освен това в показанията си сочи, че към момента на смъртта 4 на баба О., В. Ш. не е бил в страната а е работил в М., което означава, че същият не е могъл да осъществява владение към този период- 1983г. т.е не се доказва че е изтекъл 10 годишен давностен срок.

С въззивната жалба се акцентира и върху свидетелските показания на свидетеля В. И., който също говори, че имота често е посещаван приживе от С., както и че Г. В. дейно е участвал при ремонтните и строителни работи в имота. Споменава за съзнанието което е имала С. към наследстевните имоти, което не е променено с някакъв акт или действие от страна на В.