Решение № 97 от 27.02.2025, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 97 гр. Русе, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Чокоева

Членове:

Татяна Черкезова

Виржиния К. Караджова при участието на секретаря Иванка Венкова като разгледа докладваното от Виржиния К. Караджова Въззивно гражданско дело № 20254500500022 по описа за 2025 година

Производството е по чл.258 и сл.ГПК.

Подадена е жалба от Х. Т. Й., от гр.Русе, чрез адв.З. П. от АК-Русе, срещу Решение № 1499/11.11.2024 г., постановено по гр.дело № 2707/2024 г. по описа на РРС, с което било признато за установено, че въззивникът дължи на “ЗАЛОЖНА КЪЩА МОНАРХ КРЕДИТ ГРУП“ ЕООД-Русе сумата от 2 092,50 лв., представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея от 20.03.2024 г., и 594,28 лв.-договорна лихва за периода 10.06.2023 г.-19.03.2024 г., за които е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК под № 896/ 21.03.2024 г. по ч.гр.дело № 1607/2024 г. по описа на Районен съд-Русе.

В жалбата са наведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение по подробно изложени съображения, включително и че искът е недопустим, а договорът, въз основа на който в полза на дружеството е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК-нищожен, като противоречащ на ЗПК и Европейското право. Иска се въззивният съд да отмени обжалвания акт и да отхвърли предявените от насрещната страна искове.

Въззиваемата страна “ЗАЛОЖНА КЪЩА МОНАРХ КРЕДИТ ГРУП“ ЕООД-Русе, представлявана от управителя Ц. С. С., чрез адв.В. Х. от АК-Русе, не вземат становище по въззивната жалба.

1

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в предвидения в закона преклузивен срок и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което се явява допустима.

При упражняване на правомощията си по чл.269 от ГПК настоящият състав намира, че Решение № 1499 от 11.11.2024 г., постановено по гр.дело № 2707/2024 г. по описа на РРС, е валидно и допустимо.

Съгласно дадените разяснения с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на преценката за правилността на обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Производството пред районния съд е било образувано по молба на “ЗАЛОЖНА КЪЩА МОНАРХ КРЕДИТ ГРУП“ ЕООД-Русе срещу Х. Т. Й. да бъде признато за установено, че същият дължи на дружеството присъдените суми със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело № 1607/2024 г. по описа на Районен съд-Русе, съставляващи задължения по предоставен паричен заем, обективиран в Заложен билет № 1129946 от 19.05.2023 г., с издадени към него РКО № 8687/ 19.05.2023 г., РКО № 9920/ 09.06.2023 г. и ПКО № 11714/ 09.06.2023 г., от които главница 2 092,50 лв., ведно със законната лихва върху нея от 20.03.2024 г. и 594,28 лв.-договорна лихва за периода 10.06.2023 г.-19.03.2024 г.

Възраженията на въззивника, изложени в отговора на исковата молба, невъзприети от първоинстанционния съд, са били, че предоставената заложна вещ продължава да се намира в държание на кредитора и нейната стойност надхвърля процесните вземания, поради което дружеството е следвало да се удовлетвори от цената на електрическата тротинетка, каквато възможност произтича от чл.159 от ЗЗД и била предвидена в т.8.1 от заложния билет, вместо да предявява претенциите си по съдебен ред, поради което исковете са недопустими.

Настоящият състав споделя изводите на районния съдия, че възражението е неоснователно. Представените по делото и неоспорени писмени доказателства установяват възникването на сочените в исковата молба облигационни правоотношения между страните по договор за заем, сключени по реда на Наредба за дейността на заложните къщи, размерът на предоставените в заем парични средства на въззивника /2 000 лв. първоначално на 19.05.2023 г. и още 92,50 лв. на 09.06.2023 г./, срокът на договора /продължен по общо съгласие до 09.07.2023 г./, уговорената възнаградигелна лихва и обезпечението, което заемополучателят предоставил/ вещ, за която е декларирал, че е негова собственост/. Според чл.21 от НДЗК, след изтичането на срока за връщане на взетата сума, ако задължението на залогодателя не бъде изпълнено, заложната къща задържа заложената вещ за период от 7 дни. В рамките на този срок кредиторът съхранява вещта и не може да се разпорежда с нея. След изтичане на посоченото време, заложната 2 къща може сама да продаде заложената вещ, ако заложната й цена е под 5 000 лева и да се удовлетвори предпочтително от цената й, както е в настоящия случай.В чл.23 ал.2 от НДЗК изрично е казано, че заложният кредитор не може да придобие собственост върху заложените вещи независимо от това каква е тяхната стойност. Това налага извод, че продажбата на заложената вещ се явява само една възможност за дружеството да удовлетвори вземането си по договора.Непредприемането на действия в тази насока или неосъществяването на продажба на заложените вещи не лишава заложния кредитор от правото да претендира изплащане на предоставената в заем сума, заедно с уговорената договорна лихва, тъй като съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, поради което неоснователно се явява възражението на въззивника в обратния смисъл.

По делото липсва спор относно наличието на сключен договор за заем между страните и предоставянето на посочената по-горе парична стойност на Х. Т. Й..Няма разногласие и по въпроса, че с платената от него на 09.06.2023 г. сума от 146,65 лв. са били погасени натрупаната до момента договорна лихва за 22 дни и начислени такси от заложния кредитор.Не подлежи на обследване доводът на въззивника, че е бил въведен в заблуждение относно действителната цена на кредита, поради некоректното посочване на разходите, свързани с последния, тъй като това вземане е извън предмета на настоящото дело, както правилно е посочил районният съд. При това положение трябва да се приеме, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, както и към настоящия момент, заемополучателят не е върнал получената в заем сума, поради което главният иск се явява основателен и доказан в пълен размер. Стойността се следва със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и до окончателното плащане.

Неоснователно е и възражението за нищожност на клаузата за договорна лихва, като накърняваща добрите нрави.В процесния случай е спазено изискването на чл.240 ал.2 от ЗЗД и между страните е било постигнато писмено съгласие заемателят да дължи лихва на кдеритора.

Съгласно трайната съдебна практика, договорната възнаградителна лихва следва да бъде уговорена в контракта ясно и разбираемо, като за нищожност на подобна клауза може да се говори при прекомерност на същата, което се проявява или като изрично уговорен висок процентен на лихвата, или в уговарянето на такъв начин на заплащане на дълга, съобразно който платената лихва ще бъде прекомерна с оглед размера на целия дълг, предоставените обезпечения и срока на издължаване.В процесния случай това не е така.

Съгласно чл.18 ал.1 от НДЗК, заложната къща не може да уговаря месечен размер на лихва по заемите, по-голям от три на сто за заеми в левове.

Уговорената в т.4 от заложния билет договорна лихва не надвишава този нормативно разрешен размер, поради което не би могла и тази уговорка между страните да се приеме за нищожна. Съдът при извършена служебна проверка, каквото задължение има по договорите с потребител, не установява предпоставки за прогласяване недействителността на договора между 3 страните или на отделни негови клаузи и на различно от посоченото в жалбата основание.

Както беше посочено по-горе, извън проверката по чл.26 ал.1 от ЗЗД във връзка с правата на потребителя, въззивният съд е обвързан само от заявеното в жалбата. Доколкото въззивникът се позовава само на нищожност на клаузата за договорна лихва и твърди, че ищецът е можел по-рано да предяви претенциите си, за да не се стигне до такова нарастване на акцесорното вземане, настоящият състав намира, че обжалваното решение се явява правилно. Вярно е, че процесният контракт не попада в приложното поле на ЗПК. Клаузата за договорна лихва не е недействителна, нито неравноправна по смисъла на ЗЗП. Вярно е и посоченото от районния съд, че в закона няма ограничен в какъв период кредиторът може да предяви претенции за вземането си.Доколко правилно, без да е изложил каквито и да било доводи в тази насока, ищецът е претендирал и му е била присъдена договорна лихва след настъпване датата на падежа на главницата, след като в заложния билет няма изрична уговорка, че това възнаграждение ще продължи да се следва на търговеца вместо обезщетение за допусната забава от длъжника, стои извън предмета на обжалването, поради което и настоящият състав не трябва да се произнася по този въпрос.Обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По изложените съображения, Окръжен съд-Русе

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1499 от 11.11.2024 г., постановено по гр.дело № 2707/2024 г. по описа на Районен съд-Русе.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4