Решение № 5621 от 11.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5621 гр. София, 11.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Христина Ц. Ц.а като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20241100511165 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 11885 от 17.06.2024 г., постановено по гр.дело № 59574/2023 г. на СРС, Г.О., 27 състав, е осъден на основание чл.45 ЗЗД Г. Ц. Д., ЕГН: ********, с********, съдебен адресат: адв.С. В. С., гр.София, бул.“********, офис сграда НИПРОРУДА, ********, да заплати на Е. В. И., ЕГН: **********, гр.София, ж.к.“********, съдебен адресат: адв.М. А., гр.София, ул.“********, сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на деликт, осъществен от ответника спрямо ищцата на 01.11.2020 г., около 16.30 ч., в поземлен имот, находящ се в с.Иваняне, ул.“Леденик“, изразяващ се в нанасяне на удари в областта гръдния кош, извиване дясната ръка и заплашване, като е отхвърлен иска за разликата над уважената част до пълния претендиран размер от 10000 лв. С решението на съда е осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК Г. Ц. Д., ЕГН: ********, с.Иваняне, ул.********, съдебен адресат: адв.С. С., гр.София, бул.“********, офис сграда НИПРОРУДА, ********, да заплати на Е. В. И., ЕГН: **********, гр.София, ж.к.“********, съдебен адресат: адв.М. А., гр.София, ул.“********, разноски по делото в размер на 680,04 лв. С решението на съда е 1 осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК Е. В. И., ЕГН: **********, гр.София, ж.к.“********, съдебен адресат: адв.М. А., гр.София, ул.“********, да заплати на Г. Ц.

Д., ЕГН: ********, с.Иваняне, ул.********, съдебен адресат: адв. С. С., гр.София, бул.“********, офис сграда НИПРОРУДА, ********, разноски по делото в размер на 600 лв.

Срещу решението на СРС, 27 с-в е постъпила въззивна жалба от Г. Ц. Д., подадена чрез пълномощника адв.С. В.С., с искане същото да бъде отменено в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Във въззивната жалба е направено искане при условията на евентуалност, в случай, че въззивният съд приеме за доказано твърдяното увреждане от ответника, присъденото обезщетение да бъде намалено до един посправедлив размер. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се, че присъденото с обжалваното решение обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди е в завишен размер.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Е. В. И., чрез пълномощника си адв.М. А. оспорва жалбата, като неоснователна. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

2

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. С оглед релевираните в жалбата на ответника оплаквания, въззивният съд намира обжалваното решение за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.45 от ЗЗД до присъдения от първоинстанционния съд размер от 4000 лв./чл.272 от ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

3

Спорните по делото обстоятелства, с оглед очертания предмет на въззивната жалба по чл.269 ГПК, са свързани единствено с въведеното от ответника Г. Ц. Д., чрез неговия пълномощник възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост/ в частност показанията на разпитаните по делото свидетели/, което очевидно водело до необоснованост на обжалваното решение, както и с направеното при условията на евентуалност бланкетно възражение, че присъденото обезщетение в размер на 4000 лв. е прекомерно и не съответства на тежестта на установените вреди за ищцата.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т.е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения /съгласно решение № 370 от 11.11.2011 г. на ВКС, ІV г.о., по гр.дело № 1740/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки /противоправно деяние и вреда/ подлежат на установяване от ищеца. Отговорността за непозволено увреждане е предвидена в закона в защита на правата и интересите на гражданите. Както е посочено в Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС - тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите на законността и да ги възпира да не увреждат противоправно правата и интересите на другите граждани. Затова понятието „вреда“ /което не е нормативно определено/ следва да се тълкува в широк смисъл – като всяко смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост, здраве, душевност и психическо състояние. По този ред подлежат на обезщетяване всички вреди, за които е установено, че са в причинна връзка /резултат на/ противоправното и виновно поведение на дееца.

С оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищеца, че е налице действие на ответника, от което като пряка и непосредствена последица да са му били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени вреди.

4

Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму.

То произтича непосредствено от закона / чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник- Г. Ц. Д.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди.

Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявената искова претенция.

Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е в тежест на ищеца- аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК.

Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат, и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага.

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства дава основание на съда да направи обоснован извод, че в настоящия случай са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. Както се посочи по-горе, за да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното.