Решение № 6448 от 14.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6448 гр. София, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър М. при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър М. Въззивно гражданско дело № 20221100502771 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20212886 от 17.11.2021 г. по гр.д. № 23987/2021 г. на Софийски районен съд, 35 състав, е признато за установено по предявения от Г. С. К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к."******* срещу „К.Й.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул. ******* иск, че договор за паричен заем № 563777/02.01.2020г., сключен между Г. С.

К., ЕГН ********** и "К.Й." ООД, ЕИК *******, е нищожен, като "К.Й." ООД, ЕИК ******* е осъден да заплати на Г. С. К., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к."******* сумата от 152 лв., представляваща недължимо платени договорни лихви, ведно със законната лихва от 27.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът „К.Й.“ ООД е осъден да заплати на адв. М. К. М. - САК, на основание чл. 38 от ЗА и чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, както и да заплати на Софийски районен съд сумата от 100 лева, представляваща държавна такса.

С определение 20004508/17.01.2022г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, „К.Й.“ ООД е осъден да заплати на адв. М. К. М. - САК, на основание чл. 38 от ЗА и чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от още 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.

Против решението е подадена въззивна жалба с вх. №

25178084/17.12.2021г., подадена от ответника „К.Й.“ ООД, в която са 1 изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Не е съгласен с извода на районния съд, че условията по сключения кредит били непосилни, тъй като по делото не били представени общите условия към него. Изложил е доводи, че предвидената в чл.8 от договора за заем неустойка не представлява общ разход по кредита и като такава не следвало да се включва в ГПР, тъй като тя представлявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, което не попадало сред разходите по чл.19, ал.3 от ЗПК, както и че възникването й е било предшествано от взаимното и доброволно договаряне между страните по договора. Потребителят имал възможност както да се запознае с условията на договора, така и да се откаже от сключването на допълнителното неустоечно споразумение. Неправилно районният съд приравнил вземането за неустойка до вземането за възнаградителна лихва. Настоява, че в чл.8 от договора е уговорена мораторна неустойка, която имала за цел да санкционира заемателя при виновно неизпълнение. Останало недоказано и, че заемателят е изпълнил задължението си договора за заем за заплащане на претендираните суми. Така мотивиран, въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено, я предявените искове – отхвърлени. В условията на евентуалност моли да бъде уважено възражението му за прихващане, заявено с отговора на исковата молба. Страната претендира разноски.

В срока по по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. С. К., с който е оспорил нейната основателност. Счита, че решението на районния съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Страната е претендирала разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 22009070/27.04.2021г. на ищеца Г. С. К., с която е предявил срещу ответника „К.Й.“ ООД установителни искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр. 3 от ЗЗД за признаване на установено, че договор за потребителски кредит № 563777/02.01.2020г., сключен между страните, е нищожен поради противоречието му със закона и добрите нрави, както и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 152 лева, представляваща недължимо платени договорни лихви, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Ищецът твърди, че на 02.01.2020г. е сключил с ответното дружество „К.Й.“ ООД договор за паричен заем с № 563777. По силата на договора му била предоставена сумата от 400,00 лева при фиксиран месечен лихвен процент от 3,340 %, равняващ се на фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 %, с годишен процент на разходите – 49,082 % и срок на погасяване 12 седмици, с месечна погасителна вноска от 35,02 лева. Съгласно чл.6 от договора заемателят следвало да осигури поръчител, отговарящ на 2 предварително определени изисквания в общите условия, както и допълнително обезпечение на заема – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, предвидено в общите условия. В чл.8 от договора за заем било предвидено, че при неизпълнение на задължението му, свързано с обезпечение на заема, заемателят дължал заплащането на неустойка в размер на 131,73 лева, която била разсрочена седмично на вноски от по 10,98 лева и включена в месечните погасителни вноски. Съгласно погасителния план ищецът извършил плащания на следните дати и в следните размери – на 04.02.2020г., на 04.03.2020г. и на 02.04.2020г., като на всяка дата заплащал сумата от по 184 лева. Счита, че договорът за заем е нищожен поради противоречието му с императивните норми на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент от 40,08% не отговарял на действителния такъв, тъй като към него следвало да се прибави и уговорената неустойка, която представлявала скрита лихва, поради което кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи действителния лихвен процент, което било в противоречие със закона. Освен това самата възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави, тъй като размерът й надвишал трикратния размер на законната лихва, поради което била нищожна и на това основание.

Допълнил е още, че договорът за заем и нищожен и на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като уговорената неустойка, имаща характер на скрит разход и целяща да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, не била включена в ГПР, като по този начин посоченият процент в договора не отговарял на действителния такъв. Изложил е съображения, че е нищожна самата клауза, предвиждаща заплащането на неустойка поради противоречието й със закона и добрите нрави, както и поради излизането й извън присъщите й функции.

В срока по чл. 131 от ГПК „К.Й.“ ООД е подал отговор за исковата молба, с който е оспорил исковете като неоснователни. Не е съгласен с довода на ищеца, че възнаградителната лихва била нищожна, ако размерът й надвишава три пъти размера на законната лихва. Счита, че уговорената неустойка не представлява общ разход по кредита и не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, тъй като размерът й бил точно уговорен и известен на страната още към момента на сключване на договора за заем, като по този начин ищецът бил запознат предварително с последиците, ако не представи в срок исканото обезпечение. Уговарянето й било израз на уредения в чл.9 от ЗЗД принцип за свобода на договарянето, като начисляването й било последица от неизпълнението на задължението на заемателя да предостави в срок поисканото от него обезпечение и се явявала санкция за това неизпълнение. Допълнил е, че клаузата за неустойка била индивидуално уговорена и съобразена с желанието на ищеца. Следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че заемът е бил предоставен от небанкова институция, чиито средства не били набрани чрез публично привличане на влогове, а необезпечаването на заема го правил по-рисков, като при неизпълнение на задълженията на заемателя неустойката обезпечавала поетия 3 от заемодателя риск. В условията на евентуалност, при уважаване на исковете, прави възражение за прихващане с вземане за законна лихва, подробно индивидуализирано в отговора на исковата молба.

По делото е приет договор за паричен заем № 563777 от 02.01.2020г., с който заемодателят „К.Й.“ ООД е предал на заемателя Г. С. К. сумата от 400 лева. Уговорено е сумата да бъде върната от кредитополучателя на 12 равни седмични вноски, всяка от които в размер на 35,02 лева. Падежът на последната погасителна вноска е посочен на 26.03.2020г. Уговореният ГПР е в размер на 49,082 %, а процентът на дължима месечна лихва – 3,340 %.

В чл.6 от представения договор е посочено, че страните са се съгласили заемът да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията по чл.10, ал.2, т.1 от ОУ, както и с още едно от следните обезпечения по избор на заемателя – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл.8 от договора е уговорено, че ако заемателят не предостави поисканото от него обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или същото не отговаря на условията по чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи неустойка в размер на 131,73 лева при разсрочено плащане, индивидуализирано в погасителния план.

Приет е и погасителен план към договора, в който са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че сумата от 46 лв., представляваща размера на една вноска, е формирана като сбор от сумата за погасяване на задължението без неустойка и неустойка по чл. 8 от договора.

Към делото са приобщени и 3 броя разписки/вносни бележки на каса на EasyPay за заплатени от ищеца суми по договора в общ размер от 552 лв., както следва: разписка от 04.02.2020 г. за сумата от 184 лева, разписка от 04.03.2020 г. за сумата от 184 лева и разписка от 02.04.2020 г. за сумата от 184 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема, че в обжалваната част решението на Софийски районен съд е правилно.

Не се спори по делото, че между страните на 02.01.2020г. е сключен 4 договор за паричен заем № 563777, по силата на който „К.Й.” ООД е предоставил на Г. С. К. сумата от 400 лева срещу насрещното задължение на последния да върне заетата сума на 12 равни седмични вноски, всяка от които от 35,02 лева.

Жалбоподателят поддържа, че договорът не е нищожен, като районният съд неправилно приел, че уговорената неустойка представлява по своята същност „скрита лихва“ и като такава следва да се включи към ГПР. Така направеното оплакване е oснователно.

Посочи се по-горе, че чл.8, вр. чл.6 от договора възлага в тежест на заемателя в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури трето физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема, както и още един вид обезпечение – ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, а в случай на неизпълнение на така вмененото задължение заемателят дължи неустойка в размер на 131,73 лева. Правилен е изводът на районния съд, че така уговорена неустойката е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Това е така, тъй като така, както е договорена същата не съответства на типичните за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. В конкретния случай уговорената неустойка обезпечава не неизпълнение на договорно задължение, а представлява предварително обезщетение за евентуалните вреди, които кредиторът би понесъл в случай, че не получи обезпечение. С посочената клауза се цели да се компенсира евентуалната неплатежоспособност на кредитополучателя, а не се обезпечава вземане на кредитора по договора.