Решение № 6112 от 04.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6112 гр. София, 29.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Цветина Цолова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветина Цолова Въззивно гражданско дело № 20231100502681 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №15053/21.12.2022 г., постановено по гр.д. №32874/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 153 състав по предявени от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК:**** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.

99 ЗЗД срещу ответника Е. П. Е., ЕГН: ********** първоинстанционният съд е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 225,36 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №3786535 от 26.07.2019 г. за периода от 14.02.2021 г. до 14.10.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 23.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 174,06 лв., представляваща договорна лихва за периода 14.02.2021 г. – 14.10.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 66638/2021 г., по описа на СРС, 153 състав, като е отхвърлил предявения иск за главница за разликата над сумата от 225,36 лева до пълния претендиран размер от 250,74 лева. С решението е осъдил ответника да заплати на ищеца разноски в размер на 305,58 лева за исковото и 23,51 лева – за заповедното производство. Ищецът „Е.М.“ ЕООД е осъден да заплати на Е. Е. сумите в размер на 20,91 лева – адвокатско възнаграждение в исковото производство и 17,92 лева – в заповедното.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от Е. П. Е., чрез адв. П. Х., 1 в която се навеждат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в осъдителната му част като постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа се направеното в първоинстанционното производство оспорване наличието на облигационно правоотношение по договор за заем между ответника и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, доколкото представеният договор не носел подпис на ответника.

Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че след като от съдебносчетоводната експертиза се установява, че сумата по кредита е преведена на ответника, то това доказвало наличието на сключен договор за кредит. Оспорва се легитимацията на „Е.М.“ ЕООД да претендира заплащане на сумите въз основа на сключен с „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД договор за цесия, доколкото липсвало упълномощаване от страна на цедента в полза на цесионера да уведоми длъжниците за извършената цесия. Поддържат се и релевираните в първоинстанционното производство възражения за недействителност на договора за кредит. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените от „Е.М.“ ЕООД искове. Претендира разноски за въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемото дружество е подало отговор на въззивната жалба, в който се излагат аргументи за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, поради което моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Основателността на предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал.

1 и 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД предпоставя установяването на следните обстоятелства: 1) възникването на облигационно отношение между 2

„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и ответника по договор за потребителски кредит, по силата на което банката му е предоставила сумата по кредита, като за ответника е възникнало задължението за връщане на главницата заедно с възнаградителната лихва на уговорените падежи; 2) настъпване на изискуемостта на вземанията; 3) размерът на вземанията, 4) договор за цесия, сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД (в качеството на цедент) и „Е.М.” ЕООД (в качеството на цесионер), по силата на който „Е.М.” ЕООД е придобило посочените погоре вземания на банката срещу ответника; 5) съобщаване на цесията на длъжника от страна на цедента -„Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД.

Спорен по делото остава въпросът дали между ответника Е. Е., в качеството му на кредитополучател, и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, в качеството на заемодател, има сключен договор за потребителски кредит с твърдяното от ищеца „Е.М.“ ЕООД съдържание.

От представения по делото договор потребителски кредит № 3786535 от 26.07.2019 г. се установява, че ответникът в качеството му на кредитополучател е получил в заем от кредитора „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД в размер на 3000 лв. Възражението на ответника, че договорът не е подписан, поради което не било налице волеизявление от негова страна за встъпване в договорни отношения с кредитора, не се възприема за основателно от настоящия състав по следните съображения.

Видно е от представените в оригинал общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, че последните са подписани на всяка страница от потребителя, като ответникът не е оспорил подписите, положени върху документа. В така представените общи условия е посочен номерът на договора, във връзка с който се подписват общите условия, а именно - договор № 3786535 с кредитополучател именно ответника Е. П. Е..

Представен в оригинал е и погасителен план, в който отново подробно са описани параметрите на предоставения кредит – размер, възнаградителна лихва, ГПР, месечна вноска, падеж и т.н., който също е подписан от кредитополучателя Е. П. Е.. С оглед реалния характер на договора за заем, следва да се посочим, че усвояването на сумата се установява от приетата по делото счетоводна експертиза, както и въз основа на извършените от ответника плащания за погасяване на кредита.

От изложеното по-горе може да се направи извод, че между ответника Е. Е., в качеството му на кредитополучател, и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД е възникнално договорно правоотношение по договор за потребителски кредит със съдържанието, посочено от ищеца „Е.М.“ ЕООД.

Неоснователния са и поддържаните във въззивното производство възражения за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради неспазване на 3 изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за минимален шрифт на договора, както и поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК.

Договорът за кредит не е нищожен, поради липса на форма, тъй като изписването на съдържането на договора е с размер на шрифт, по-малък от изискуемия се такъв от 12. Процесният Договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му ДВ. бр. 59 от 29.07.2016 г.). ЗПК е приет през 2010 година с цел да се извърши транспониране на Директива 2008/48/ЕО от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно Директива 2008/48/ЕО договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител като договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин конкретни данни, които задължително следва да се съдържат в него, за да може потребителят да прецени обема на своето задължение. В ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не помалък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора /чл. 10, ал. 1 ЗПК/.

Няма спор, че процесният договор е изготвен в писмена форма на хартиен носител с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, текстът е спокойно четим и разбираем. Досежно размера следва да се посочи, че видно от съпоставката между европейското и националното право, българският законодател е предвидил допълнително изискване към договора за потребителски кредит - всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, като по този начин е въвел изискване, различно от предвиденото в Директива 2008/48/ЕО, която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област. Ето защо разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК в частта й относно изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не помалък от 12, не следва да бъде прилагана от националния съд, доколкото не е в съответствие с Директива 2008/48/ЕО. Изхождайки от принципа на примата на правото на ЕС, още през 1978 г. в решението по делото Simmenthal, съдът приема, че с оглед гарантирането на пълното действие на нормите на съюзното право, националните юрисдикции, натоварени с тяхното прилагане в рамките на държавите-членки, при необходимост трябва (и то по собствена инициатива) да оставят неприложена всяка противоречаща процесуална или материална разпоредба на вътрешното право, без да е необходимо да изискват или да изчакват отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (§ 24 от решението по дело C-106/77). Ето защо, настоящият въззивен състав приема, че не следва да прилага разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото същата не съответства на Директива 2008/48/ЕО.

4

Във връзка с останалите възражения за недействителност на договора за кредит съдът намира следното.

Видно от представения договор за потребителски кредит, за последния се прилага фиксиран лихвен процент за целия срок на договора -9,99 %, а разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 а ЗПК касае методика за изчисляване на референтен лихвен процент /пар. 1, т. 6 във вр. т. 5 а от ДР на ЗПК/, както и хипотези на приложение на различни лихвени проценти за срока на договора, каквато в случая не е налице. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени процент. Условията за издължаване на кредита са посочени в погасителен план, съдържащ информация за размера на погасителните вноски /49,33 лв. /; броя - 96, както и периодичността на вноските- месечна, падежните дати, както и разбивка на месечната вноска между различните неизплатени суми. Право на отказ на потребителя от договора е третирано в чл. 4, ал. 3 и сл. от общите условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева, подписани от потребителя.

При тези данни и съобразно предвиденото в чл. 22 от приложимия в случая Закон за потребителския кредит /ЗПК/, настоящата инстанция също приема процесният договор за действителен. Той е сключен в писмена форма и съдържа разяснение на правата на кредитополучателя, както и на съществените елементи на сделката като срок, размер на годишната лихва и годишния процент на разходите и др. Съпроводен е с приложимите общи условия на кредитиращата институция, които са подписани от ответника.

Във връзка с възражението за нищожност на уговорения в договор годишен лихвен процент, приложим по процесния договор за кредит, съдът намира следното.