Решение № 92 от 28.05.2025, Районен съд - Своге

РЕШЕНИЕ

№ 92 гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело № 20231880100283 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото дело е образувано по искова молба (поправена такава е представена с молба от 21.08.2023 г.), подадена от К. К. К., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез пълномощник, против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, СО-район „Младост“, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, представлявано от управителите И. В. В. и Д. В. Н. Твърди се, че между ищеца, като кредитополучател, и ответника, като кредитор, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1094316 от 03.12.2021 г., по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при годишен лихвен процент 23 % (възнаградителна лихва в размер на 345 лева), годишен процент на разходите (ГПР) – 49,11 %, като предоставената сума, заедно с възнаградителната лихва е следвало да бъде върната на 12 месечни вноски. По силата на чл. 5 от договора за потребителски кредит ищецът е поел задължение да предостави обезпечение на кредитора с поръчителство от Фератум Банк (Малта), като никъде в договора, нито в преддоговорната информация не е посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставянето на поръчителство от свързаното с кредитора дружество, а след усвояване на кредита ищецът разбрал, че за тази услуга, освен сумата от 1 845 лева, трябва да плати и сумата от 1 395 лева. В исковата молба се излага, че договорът за потребителски кредит в цялост, евентуално клаузата на чл. 5 от него са нищожни. Договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 1 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за предоставяне на поръчителство се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Клаузата на чл. 5 от същия договор се твърди, че е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, като същата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т.

19 от ЗЗП и доколкото не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.

2 от ЗЗП, е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Иска се съдът да прогласи твърдяната недействителност на договора за потребителски кредит, а при условията на евентуалност – на клаузата на чл. 5 от него. Претендират се разноски.

Предявени са отрицателни установителни искове за цялостна нищожност на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1094316 от 03.12.2021 г., сключен между ищеца и ответника, евентуално в частта му относно договореното обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство (клаузата на чл. 5 от договора). Според ищеца, договорът за паричен заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.

22 от ЗПК, тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като чрез сключването му заедно с договора за предоставяне на поръчителство се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а при условията на евентуалност – клаузата на чл. 5 от същия договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на чл. 10, ал. 2, чл.

10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, а също така е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 19 от ЗЗП и доколкото не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, е нищожна, на основание чл.

146, ал. 1 от ЗЗП.

Изложените факти, при които се иска прогласяването недействителността на договора (евентуално на част от него), ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на фактите под същинското законово основание за недействителност е въпрос на правна квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата молба. Когато са предявени искове за недействителност, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока. Отделно от изложеното, по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като последният не е длъжен да посочи конкретна правна норма, на която противоречи договорна клауза.

От страна на ответното дружество, чрез пълномощник, е подаден писмен отговор. Възразява се, че „Фератум България“ ЕООД не е надлежна страна по предявените искове, тъй като ответникът е прехвърлил вземанията по договора в полза на трето лице. Съдът намира за неоснователно това възражение, доколкото с договора за цесия се прехвърлят вземания, произтичащи от договора за потребителски кредит, без това да води до промяна на страните по последния. Изрично в този смисъл е Решение № 127 2 от 30.07.2018 г. по т.д. № 1103/2017 г. на II т.о. на ВКС. В същото е прието, че ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора и по аргумент от по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера.

В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмени становища пълномощниците на страните подробно аргументира тезите си.

По делото са приети писмени доказателства, представени от страните, които не са оспорени от тях, поради което съдът ги възприема като автентични и верни. Назначена е и съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и съдът я възприема като обективна и компетентно изготвена.

Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:

Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от писмените доказателства, събрани по делото, че на 03.12.2021 г. между ответника – кредитор и ищеца – кредитополучател е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1094316, по силата на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при годишен лихвен процент 23 % (възнаградителна лихва в размер на 345 лева, като в договора и в преддоговорната информация неправилно е посочено, че кредитът се отпуска при фиксиран лихвен процент: 0 %), годишен процент на разходите (ГПР) – 49,11 %, като предоставената сума, заедно с възнаградителната лихва е следвало да бъде върната на 12 месечни вноски. Съгласно чл. 5 от договора за потребителски кредит ищецът е поел задължение да предостави обезпечение на кредитора с поръчителство от Фератум Банк (Малта).

Последното дружество, заедно с ответното са част от групата на Фератум, което обстоятелство се признава от ответника (л. 74 от делото). В преддоговорната информация е посочен размерът на възнаграждението за предоставянето на поръчителство – сумата от 1 395 лева (л. 83 от делото).

Същото не е взето предвид при посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, като в молба от 06.12.2024 г. процесуалният представител на ответника развива съображения, че няма нормативно основание, въз основа на което да се приеме, че разходът за възнаграждение на поръчителя следва да бъде включен в общата сума и ГПР по договора за кредит. Последното се потвърждава от приетото по делото заключение на вещото лице по ССЕ, от което се установява, че действителният ГПР по кредита е в размер на 324 %.

Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който са потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (ищецът е физическо лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са ангажирани 3 доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК (ответникът е небанкова финансова институция). Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия закон.

С оглед установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит само формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочено, че ГПР възлиза на 49,11 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно по какъв начин е формиран, след като годишният лихвен процент възлиза на 23 %, а договорът е сключен за срок от 12 месеца. Нещо повече – посоченият в договора ГПР не е действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Не е спорно между страните, а и се установява от заключението на вещото лице по ССЕ, че възнаграждението за предоставянето на поръчителство, възлизащо на сумата от 1 395 лева, не е взето предвид при посочване на ГПР в договора за потребителски кредит, а действителният ГПР по кредита е в размер на 324 %. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника, че това възнаграждение не следва да бъде включено в ГПР по кредита. Същото е свързано с допълнителни разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора за обезпечаването с поръчителство на задълженията по договора за кредит е условие, наложено от кредитора, като на потребителя само привидно е дадено право на избор – да посочи свои поръчители, които следва да бъдат одобрени от кредитора. Обстоятелството, че възнаграждението е дължимо на поръчителя, а не на кредитора, не променя извода, че това възнаграждение е част от ГПР, доколкото, както вече се посочи, обезпечаването с поръчителство на задълженията е пряко свързано с договора за кредит и е условие, наложено от кредитора, като възнаграждението на поръчителя значително оскъпява кредита и е за сметка на потребителя. В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е нищожен както на общото основание на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, така и на специалното основание на чл. 22 от ЗПК. Изрично в този смисъл е произнасянето по сходен случай с Решение № 181 от 20.05.2024 г. по в.гр.д. № 778/2023 г. на СОС.