Решение № 33 от 22.01.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. София , 20.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на шестнадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Теодора Кръстева

Ивайло Младенов

Светлин Михайлов при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20201001002276 по описа за 2020 година

Производството е образувано по въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на финансите, срещу решение № 3112/ 15.05.2020 г. по гр. д. № 16 231/ 2018 г. по описа на СГС, ГО, 10 състав, в частта, в която, въззивникът е осъден да заплати на „Евклипс“ ООД, ЕИК 101684680 на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ сумата от 45 968, 37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на разпоредба в закон, която е в съществено нарушение на правото на ЕС и противоречи на Конституцията и в неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на разпоредбата след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода от 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г., както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 13 602, 57 лв. представляваща лихва за забава върху горната главница за периода от 01.01.2016 г. – 30.11.2018 г.

Въззивникът твърди, че решението е недопустимо, а по същество 1 неправилно, необосновано, постановено при нарушение материалноправните разпоредби и съдопроизводствените правила. на

Мотивира недопустимост на решението с доводите, че вътрешното ни законодателство не предвижда ангажиране на отговорността на Народното събрание за осъществяваната от него законодателна дейност, както и специален ред и орган, който да е натоварен да урежда последиците от обявената за противоконституционна законодателна дейност. Поддържа и тезата, че решението е недопустимо, тъй като предмет на иска е връщане на получено от ответника публично вземане - такса, дължима за производство на електричество от вятърна и слънчева енергия, което подлежи на възстановяване по реда на чл. 128 от ДОПК. Сочи, че с постановяване на решението съдът е иззел компетентността на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд , което обосновава извод за недопустимост на постановения съдебен акт. Навежда съображения, че вътрешното ни законодателство не предвижда възможност за ангажиране отговорността на народните представители за осъществена противоконституционна законодателна дейност, нито по реда на изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ, нито по реда на чл. 49 от ЗЗД .

Излага, че спецификата на законодателната дейност изключва възможността прогласяването на противоконституционността на всеки един отделен законодателен акт да бъде възприемано като осъществяване на гражданскоправен деликт от страна на народните представители по отношенията на частноправните субекти, към които същият е адресиран.

Счита, за недопустимо подвеждането на законодателната дейност под нормите на общите правила на деликта в гражданското право, нито за възприемане на Държавата, като възложител на работа на народните представители.

Твърди, че решението е неправилно, доколкото в процесната хипотеза Държавата, не се явява възложител на държавни функции по смисъла на чл.

49 от ЗЗД, предвид конституционно установената форма на народно представителство, прекия избор на народните представители от избирателите и нормата на чл. 62 от Конституцията. Противопоставя се на извода на съда, че приемането на противоконституционен законодателен акт представлява противоправно деяние, както и че нормата на чл. 35а от ЗЕВИ е 2 противоконституционна от момента на нейното приемане. Счита, че с горното решаващият съд е иззел компетентността на Конституционния съд, който е единствено компетентния орган за произнасяне по конституционосъобразността на нормативните актове. Изтъква, че съгласно трайната и непротиворечива практика на Конституционния съд, действието на обявения за противоконституционен закон се преустановява от момента на влизане в сила на решението за нейното прогласяване, което няма обратно действие. Поддържа, че до момента на влизане в сила на решението законът продължава да поражда правно действие, да се прилага и да урежда обществените отношения, за което се позовава на съдебна практика. Навежда доводи за липса на противоправно деяние съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, тъй като упражняването на законодателна власт не може да бъде противоправно действие. Излага разбирането за необоснованост на извода, че е налице противоправно бездействие на Народното събрание досежно уреждане на последиците от обявените за противоконституционни правни норми с доводи, че за диспозитивния характер на разпоредбата на чл.

22, ал. 4 от Закона за конституционния съд, която не въвеждала задължение за Народното събрание.

Въззиваемата страна „Евклипс“ ООД оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено.

Сочи съдебната практика, според която, претенциите срещу Държавата, произтичащи от задължение за връщане на неоснователно задържане на заплатена такса по чл. 35 а от ЗЕВИ поради отпадане на основанието за внасянето й, поради обявяване на нормата на противоконституционна подлежат на разглеждане от гражданските съдилища. Твърди, че неизпълнението на задължението по чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд е по естеството си противоправно поведение от страна на законодателя, тъй като разпоредбата въвежда недвусмислено задължение за Народното събрание да уреди последиците от прогласения за противоконституционен закон. Поддържа, че съгласно трайната съдебна практика, в случай, че отговорността на Държавата не може да бъде реализирана по реда на специален закон, същата, регламентирана от нормата на чл. 7 от Конституцията се реализира по реда на чл. 49 от ЗЗД . Счита, че разпоредбата на чл. 151, ал. 2 от Конституцията не предвижда

3 конституционосъобразност на закона до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд за нейното прогласяване. Твърди, че горният извод следва от обстоятелството, че липсата на обратно действие не може да обоснове конституционосъобразност на нормата, за периода от нейното приемане до влизане в сила на решението на Конституционния съд, нито пък да репарира вредите, претърпени от частноправните субекти, засегнати от нейното действие. Твърди, че в процеса е установено валидното осъществяване на всички предпоставки на нормата на чл. 49 от ЗЗД – тъй като Народното събрание е единствения държавен орган, натоварен да упражнява законодателни функции, за което са му предоставени и определени права, които същото е длъжно да упражнява. Сочи, че по делото е установено по несъмнен начин, че вредата е причинена именно при упражняване на тази права, а съгласно трайната съдебна практика юридическите лица носят отговорност за вредите, причинени от техни работници и служители. Навежда доводи за неоснователност на твърденията, че отговорността на Държавата, предвидена в чл. 7 от Конституцията може да бъде реализирана единствено по реда на ЗОДОВ, тъй като съгласно съдебната практика, при липса на специален иск по ЗОДОВ същата може да бъде реализирана по реда на чл. 49 от ЗЗД. Поддържа, че приемането на противоконституционни правни норми е по естеството си противоправно поведение, тъй като при упражняване на своята дейност народните представители следва винаги да съобразяват върховния закон - Конституцията, като не приемат закони, които и противоречат директно. Счита, че противоправността на поведението на ответника се изразява както в съзнателното приемане на правни норми, които противоречат директно на Конституцията, така и в отказа на народните представители за изпълнят задължението си по чл. 22, ал. 4от Закона за конституционния съд за уреждане на последиците от обявения за противоконституционен закон.

Съдът като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Не се спори между страните по делото, а и от доказателствата се установява, че „Евклипс“ ООД е собственик на фотоволтаична електрическа централа, находяща се в землището на с. ***, община ***, област ***, както и че за изкупуване на електрическата енергия произведена от възобновяемите 4 енергийни източници, дружеството е сключило договор № 155/ 01.07.2010 г. с „Енерго Про Продажби“ АД (с предходно наименование „Е.ОН България продажби“ АД), със срок на действие до 31.03.2024 г. По силата на договора „Енерго Про Продажби“ АД се задължава да изкупува цялото количество активна електрическа енергия произведена от „Евклипс“ ООД, по цени и при условия, определени с него.

Не се спори между страните, а и от представеното по делото писмо с изх. № 217 – 9/ 27.01.2016 г. на „Енерго Про Продажби“ АД става ясно, че таксите, удържани на основание чл. 35б от ЗЕВИ върху цената на произведената от „Евклипс“ ООД и изкупена електроенергия за първото тримесечие на 2014 г. е в размер на 23 921, 87 лв., за второто тримесечие е 16 816, 56 лв. и за третото тримесечие е 5 229, 94 лв.

Не се спори между страните, а и от представените преводни нареждания и извлечения от разчетите с бюджета на „Енерго Про продажби“ АС се установява, че всички такси за производство на ел. енергия съгласно чл. 35б ЗЕВИ за периода от 01.01.2014 до 10.08.2014 г. са преведени към ДКЕВР, след което са прехвърлени към централния бюджет.

При горните данни, въззивният съд намира следното:

С § 6, т. 2 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. в глава четвърта на Закона за енергията от възобновяеми източници е създаден нов раздел V с членове 35а35в. В чл. 35а, ал. 1 е предвидено, че за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, в размер на 20 % от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без данъка върху добавената стойност, съобразно количеството на електрическата енергия, изкупена от обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5.

Според ал. 3 на с. чл., задължени за заплащане на таксата са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, а съгласно чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ, таксата по чл. 35а се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, като лицата, задължени да я удържат и внасят, подават тримесечна справка по образец, утвърден от КЕВР за дължимата такса за съответния период (ал. 2) в срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася (ал. 3), а дължимата такса 5 се внася в държавния бюджет в срока на подаване на справката по ал. 3.

С решение № 13 от 31 юли 2014 г. по конституционно дело № 1 от 2014 г. (обн. ДВ. бр. 65 от 6.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл.

35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1 , 2 и 3 и чл. 73, ал.

1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ. Съобразно чл. 151, ал. 2, изр. второ от Конституцията , решението е влязло в сила на 10.08.2014 г. – три дни след обнародването му в Държавен вестник.

По делото е установено, че през исковия период от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г. върху цената на произведената и изкупена от „Енерго Про Продажби“ АД електрическа енергия е начислена дължимата такса по чл. 35а от ЗЕВИ в размер общо на 45 968, 37 лв. Сумите са преведени по сметката на регулаторния орган – КЕВР на петнадесето число от месеца следващ тримесечието, като за третото тримесечие, включващо м. юли и м. август, таксите са преведени на 15.10.2014 г., откъдето те са преведени по сметка на централния републикански бюджет, съгласно инструкциите на

Министерството на финансите и Българската народна банка.

Неоснователен е доводът на въззивника за недопустимост на иска, поради наличието на друг ред за връщане на недължимо събрани държавни такси. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК определение № 634 от 12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г., Т. К., І т. о. на ВКС е прието, по аргумент от § 2 от преходните разп. на ЗДТ , че таксата, събирана на основание чл. 35а от ЗЕВИ е извън приложното поле на чл. 4 от ЗДТ , както и че нормата на чл. 4б от ЗДТ не е приложима за всички публични държавни вземания, квалифицирани като държавни такси. Обоснован е извод, че процесните вземания са изключени и от приложното поле на ДОПК, като се изхожда от съдържанието на правоотношенията, които кодексът регулира: уредба на производствата по установяване задължения от данъци и задължителни осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на публични вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители. Съобразено е, че НАП не е натоварена със събиране на таксите п о чл. 35а от ЗЕВИ, нито законът урежда отделна компетентност относно 6 връщането им, каквато не е предвидена и в полза на друг административен орган, и от която да произтича задължението му да се произнесе с индивидуален административен акт, по смисъла на чл. 21 от АПК, чийто изричен или мълчалив отказ за произнасяне по искането за връщане да се обжалва по реда на чл. 197 и сл. АПК . Изложено е, че липсата на специален ред за събиране на платеното, на основание противоконституционната законова разпоредба на чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ , предпоставя допустимост на претендирането му по общия гражданскоправен ред, доколкото с обявяване противоконституционността на нормата, вземането се лишава от характеристиката "публично държавно вземане". По изложените съображения въззивният съд намира иска за допустим.