Решение № 942 от 23.10.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 942 гр. Стара Загора, 23.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20255530101147 по описа за 2025 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът А. П. А. твърди в исковата си молба, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 400 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от договора годишният лихвен процент на заема бил 40.5 %, а годишният процент на разходите - 53.5 %.

Уговорени били срок и начин на плащане в 3 месечни вноски, посочени в погасителен план към договора. Между същите страни и в същите им качества бил сключен и договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година. По силата на този договор ответното дружество следвало да предостави заемни средства в размер на 800 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от договора годишният лихвен процент на заема бил 40 %, а годишният процент на разходите - 47.92 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 7 месечни вноски, посочени в погасителен план към договора. Между страните бил сключен и договор за потребителски кредит № ... от 08.02.2024 година. По силата на този договор ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 3, т.7 от договор годишният лихвен процент на заема бил 40 %, а годишният процент на разходите - 47.94 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 11 месечни вноски, посочени в погасителен план към договора. Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на разходите обаче бил различен от този, който бил посочен във всеки от договорите за кредит.

Това било така, защото съгласно процесните договори се дължала „неустойка” по смисъла на чл. 11 от всеки от тях, в случай че ищецът не предостави уговореното в чл. 5 от тях обезпечение в тридневен срок от сключване на всеки договор или ако предоставеното 1 обезпечение не отговаря на условията, поставени в него. Кредитодателят чрез клаузата на чл. 11 в договорите за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и постигне на свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договорите си ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до недействителност на последния. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Това се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 5, ал. 2 от трите процесни договора за потребителски кредит ищецът следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, което съгласно ал. 1 на същия чл. 5 от договорите следвало да бъде банкова гаранция или поръчителство, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея и след като отговаряла на посочените от кредитора условия, да се приеме банковата гаранция или да сключи договор за поръчителство във връзка с процесните договори за заем или в противен случай и на основание чл. 11 се дължала неустойка. По договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година било уговорена неустойката да бъде в размер на 157,98 лева по договор за потребителски кредит № ... от 15.08.2023 година било уговорено последната да бъде в размер на 457,91 лева, а по договор за потребителски кредит № ... от 08.02.2024 година претендираната неустойка от кредитора била в размер на 785,97 лева. Неустойките се дължали пропорционално към всяка вноска по всеки от кредитите, отразени са в погасителните планове и представлявали неразделна част от договорите.

Поставените в чл. 5 по всеки от договорите условия, които ищецът задължително трябвало да изпълни, за да не се дължи неустойка, били следните: 1/ да предостави като поръчител по кредита едно или две физически лица. Ако осигуреният поръчител бил един, осигурителният му доход следвало да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а ако поръчителите били двама, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следвало да е в размер на не по-малко от 4 пъти размера на минималната работна заплата за страната. Да не били поръчители по други договори за кредит с кредитора, да не били кредитополучатели, по договори за кредит, сключени с кредитора, по които било налице неизпълнение, да нямали кредити от банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представели служебна бележка от работодателя си или друг документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход 2/ алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи като обезпечение банкова гаранция, обезпечаваща задължение в размера на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Уговореното 2 възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителските договори размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в договорите на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това и трите процесни договора за кредит били нищожни на основание чл. 22 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречала на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да имала за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в чл. 5 от трите договора било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на критериите, визирани в чл. 5 от договорите, същият дължал на кредитора „неустойка“.

Неустойките се начислявали пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се кумулирала в месечната вноска и „неустойката“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Същото това кумулиране на неустойките към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Неизпълнението на задължението на ищеца да представи банкова гаранция или да посочи поръчител, отговарящ на конкретни условия, вдигало лихвения процент на кредитите на месец няколкократно, тъй като тези неустойки представлявали прикрит разход по кредитите. Това се потвърждавало и от факта, че неустойките били уговорени и в погасителните планове по всеки от договорите. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на основание чл. 22 ЗПК договорите били недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а 3 държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че се дължала неустойка при неосигуряване на банкова гаранция или поръчител, което задължение ставало изискуемо до 3 дни от сключване на договора, била в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като, ако не го направел, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика съответствала на изискванията на директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Посочените годишни проценти на разходите в процесиите договори за кредит не отговаряли на действително приложените такива по тях, тъй като уговорените „неустойки“ представлявали възнаграждение /разход/, което не било калкулирано в ГПР като разход по кредитите, въпреки че несъмнено било такова. Поради обстоятелството, че освен лихвен процент, имало и други дължими комисионни /такси/ по кредитите, нараствала и стойността на годишните проценти на разходите. Въпреки това и с цел да се спазеи изискването на ЗПК за нормативно определения максимум на ГПР, не всички компонентите били калкулирани в него, респективно и не били обявени на потребителя в чл. 3, т. 5 от договорите. Това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и това обстоятелство водело до нищожност на договорните съглашения. Уговорените договорни лихви противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договорите, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.5 % по Договор за потребителски кредит № ... от 15.05.2023 година и 40 % по Договор за потребителски кредит№ ... от 15.08.2023 година и Договор за потребителски кредит № ... от 08.02.2024 година. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можело да се уговарят до размер, определен от 4