Решение № 3994 от 11.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3994 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: С. Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от С. Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100510326 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу решение от 18.06.2025 г., постановено по гр.д. №62594/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 165 състав, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че ищците К.

Н. З., С. Д. З. и С. Д. З. не дължат на ответника изпълнение на задълженията, съобразно наследствените си квоти от по 1/3 част по чл.9 ал.1 ЗН и като лично задължена С. Д. З. по изпълнителен лист от 28.10.2013 г. по ч.гр.д. №43866/2013 г. на СРС, 54 състав, за следните суми: непогасена главница от 4160,79 лв. по договор за потребителски кредит №380210/2009 г. от 04.03.2009 г., ведно с анекс №1/04.10.2010 г., възнаградителна лихва от 1206,10 лв. за периода 04.07.2011 г. - 15.10.2013 г., наказателна лихва от 269,72 лв. за периода 04.07.2011 г. - 16.10.2013 г., наказателна лихва от 344,49 лв. за периода 04.07.2011 г. 16.10.2013 г., и разноски от 119,62 лв. поради погасяването им по давност, като ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и в противоречие с установената съдебна практика. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че последното извършено валидно изпълнително действие е на 14.03.2017 г. и не е зачел последващите молби за извършване на изпълнителни действия. Поддържа, че настъпилата перемция е без правно значение за давността, както и че молбата за конституирането му като взискател по изп. дело, в която е обективирано искане за налагане на запор върху сметки на длъжниците, също е прекъснала погасителната давност. Поради изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемите К. Н. З., С. Д. З. и С. Д. З. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират 1 разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но частично недопустимо, в частта, в която съдът е уважил предявения отрицателен установителен иск за сумата от 119,62 лв. – разноски.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

От приетата във въззивното производство справка от ЧСИ Н.М. се установява, че по образуваното изпълнително дело №20148410400457 са постъпили суми в размер от общо 2500,00 лв. от длъжника Д.Ч. З., като към взискателя по процесния изпълнителен лист от 28.10.2023 г., издаден по гр.д. №43866/2013 г. по описа на СРС, 54 състав, е преведена сумата от 1200,80 лв., както следва: 119,62 лв. – разноски за държавна такса и 1081,18 лв. лихви.

Доколкото сумите са преведени на взискателя, то отрицателният установителен иск е недопустим в частта относно погасените суми, тъй като длъжникът не може да постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на взискателите. В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен, същият няма да доведе до прекратяване на изпълнителното дело, нито чрез него само по себе си може да се постигне връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са преведени на взискателя към момента на предявяване на иска /решение №99/28.06.2012 г. по т.д. №667/2011 г. на II ТО на 2

ВКС/. Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното обогатяване, какъвто обаче в случая не е предявен /определение №634/05.10.2009 г. по т.д. №479/2009 г. на II ТО на ВКС/. Когато принудителното изпълнение е вече приключено, а удовлетвореният кредитор е привиден /изпълняемото право не съществува/, защитата на длъжника се състои във връщане на полученото от привидния кредитор /определение №337 от 21.07.2022 г. по ч.т.д. №854/2022 г. на I ТО на ВКС/.

Настоящият съдебен състав намира, че интерес от отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за длъжника съществува до момента на превеждане на събраните сумите от сметката на съдебния изпълнителен по сметката на кредитора, след този момент /респ. след постъпване на разпределената сума по сметка на кредитора/ интерес от защита с отрицателен установителен иск липсва, доколко длъжникът не може да постигне целения резултат и да получи защита с това правно средство – уважаването на отрицателния установителен иск не може да доведе до връщане на преведените суми от кредитора /взискател/. В тази хипотеза ищецът може да защити правата си само с осъдителен иск, защото само по този начин ще се възстановят неоснователно събраните от длъжника суми /ако такива са налице. За ищеца не е налице правен интерес от предявяването на установителния иск, доколкото по реда на установителния иск не би се постигнал целения правен резултат.

По изложените съображения, предявеният иск се явява процесуално недопустим в частта за сумата от 119,62 лв. – разноски за държавна такса, поради което и което в приложение правомощията на въззивния съд по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на решението в тази част.

В останалата му част решението е неправилно поради следното:

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този 3 случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на„Алфа Банк“ АД е издаден на 28.10.2013 г. изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 28.10.2013 г. по гр.д. №43866/2013 г. по описа на СРС, 54 състав.

По молба от 10.01.2014 г. е образувано изп.д. №20148410400457 по описа на ЧСИ Н.М., като с молбата взискателя е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи: запор на вземания и опис на движими вещи.

На 13.02.2014 г. на длъжниците са изпратени покани за доброволно изпълнение.

По делото не е спорно и е установено от направеното отбелязване върху изп. лист, както и от приетата във въззивното производство справка, че през периода 07.03.2014 г. – 28.02.2017 г. длъжникът Д.Ч. З. е извършил 25 бр. доброволни частични плащания в посочения по-горе общ размер.

Не е спорно по делото, че до 30.08.2019 г. по делото са извършвани валидни изпълнителни действия, като такова отбелязване е направено и от ЧСИ Н.М. върху изп. лист.

С молба от 21.12.2021 г. „ЕОС Матрикс“ ЕООД е поискал от ЧСИ Н.М. да го конституира като взискател на мястото на „Колект БГ“ АД, като са представени договори за цесия от 27.03.2020 г. и 11.12.2020 г. С молбата си е поискал да бъде наложен запор върху банковите сметки на длъжниците в „Юробанк“ АД.

С разпореждане от 07.12.2023 г. ЧСИ Н.М. е конституирал „ЕОС Матрикс“ ЕООД като взискател с изпълнителното производство на мястото на „Колект БГ“ АД.