Решение № 2973 от 16.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2973 гр. София, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20241100508919 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 64312/2021 г. по описа на СРС, 145 с-в, съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението на З. В. С., извършено със Заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. на Ректора на Нов български университет; възстановил е З. В. С. на заеманата до уволнението длъжност „Асистент“ в Магистърски факултет на Нов български университет, а искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ е уважил частично, като е осъдил Нов български университет да заплати на З.

В. С. сумата от 614,27 лева, представляваща разликата в заплатите, които е получавал на предишната си длъжност и новата такава за периода от 17.09.2021 г. до 06.10.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.11.2021 г. до окончателното изплащане на вземането. С решението съдът е отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за разликата над сумата от 614,27 лева до пълния предявен размер от 6166,18 лв. и за периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по чл. 225, ал.2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021 г. Съобразно изхода на спора съдът е разпределил и отговорността за сторените от страните разноски.

Срещу постановеното от Софийски районен съд решение са постъпили въззивни жалби от насрещните страни в производството, както следва:

С въззивна жалба вх.№ 22858/24.01.2024 г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Нов български университет, чрез адв. С.

Л.-Н. се обжалва постановеното по делото решение в частта му, в която са 1 уважени предявените искове.

Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е спазил предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ преклузивен срок, като се посочва, че видно от събраните пред съда доказателства същият е започнал да тече от 08.04.2021 г. – датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, като към датата на депозирането на исковата молба той е изтекъл. Оспорва се възприетият от съда извод, че от ищеца не са искани и не са давани писмени или устни обяснения като се сочи, че работодателят е изготвил искане за обяснения по чл. 193 КТ и е направил няколко опита за връчването му на работника, но същите са останали безуспешни поради вина на последния. Излага се становище, че от всички събрани в хода на първоинстанционното производство доказателства се установявало, че работодателят е изпълнил предвидената законова процедура за налагане на дисциплинарно наказание, както и че ищецът е нарушил трудовите си задължения. С оглед на изложеното се отправя искане за отмяна на постановеното от Софийски районен съд решение в обжалваната му част и за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба вх. № 79819/11.03.2024 г., подаден от З. В. С., в който се излага подробно становище за нейната неоснователност. Излагат се твърдения за спазване на предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ преклузивен срок, както и за неспазване от страна на работодателя на предвидената в чл. 193 КТ процедура за искане, респективно даване на писмени или устни обяснения от работника/служителя. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.

С въззивна жалба вх.№ 66074/28.02.2024 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство З. В. С., се обжалва постановеното по делото решение единствено в частта му, в която съдът е разпределил отговорността за сторените от страните разноски по делото като се излагат подробни доводи за порочност на постановения акт. Посочва се, че неправилно съдът не е присъдил в полза на ищеца сторените от него разноски в производството с доводи, че по делото не е доказано реалното им извършване, а същевременно е присъдил такива в полза на ответникаработодател, макар и същият да е загубил правния спор, предвид възприетия от СРС извод за основателност на предявените искове. Поддържа се, че ищецът е представил по делото списък по чл. 80 ГПК, в който е посочил сторените от него разноски в процеса, като счита, че в случай, че е било необходимо да представи доказателства за реалното им извършване, то първоинстанционният съд е следвало да му даде изрични указания в тази насока. Излага се становище и за липсата на компетентност на гражданските съдилища за присъждане на данък добавена стойност върху разноските за адвокатско възнаграждение. Намира за неправилно, че Софийски районен съд не се е произнесъл по наведените от ищеца съображения по съществото на трудовия спор, а именно досежно липсата на основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника. С оглед на изложеното се отправя искане за ревизиране на постановеното от Софийски районен съд решение в частта за разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба вх. № 95840/22.03.2024 г., подаден от Нов български университет, чрез адв. С. Л.-Н., в който се излага подробно становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че същата по същество представлява искане на страната за изменение на първоинстанционното решение в частта за 2 разноските. Намира за правилни изводите на Софийски районен съд относно отговорността на страните за направените от тях разноски. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба (според страната – с характер на молба по чл. 248 ГПК) да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.

В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК по делото е постъпила насрещна въззивна жалба вх.№ 81745/12.03.2024 г., подадена от З. В. С.. В същата се съдържат доводи, идентични с тези, заявени в подадената от страната въззивна жалба и касаещи разпределената от първата инстанция отговорност за разноските по делото. Отправя се искане за ревизиране на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК насрещната страна Нов български университет, чрез адв. С. Л.-Н. е подала писмен отговор вх. № 123149/12.04.2024 г., в който се взема становище за нейната неоснователност по аргументи, идентични с посочените в депозирания от страната отговор на въззивна жалба. С оглед на изложеното, се отправя искане подадената насрещна въззивна жалба (според страната – с характер на молба по чл. 248 ГПК) да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде потвърдено в обжалваната част.

Постъпила е и частна жалба вх. № 164690/21.05.2024 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство З. В. С. срещу Определение № 17095/19.04.2024 г., постановено по гр.д. № 64312/2021 г., по описа на СРС, 145 с-в, с което съдът е оставил без уважение искането на З. С. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК, обективирано в подадената от същия въззивна жалба. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като съдът се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран. В допълнение се излага и подробно становище за неправилност на определението с аргументи за неправилни изводи на съда относно разпределената отговорност за сторените от страните разноски в производството. Посочва се, че гражданските съдилища не са компетентни да присъждат данък добавена стойност върху разноските за адвокатско възнаграждение. С оглед на изложеното се отправя искане за отмяна на обжалвания съдебен акт.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба вх. № 196529/14.06.2024 г., подаден от насрещната страна Нов български университет, чрез адв. С. Л.-Н., в който се излагат доводи за неоснователност на частната жалба и се отправя искане същата да бъде оставена без уважение, а обжалваният съдебен акт да бъде потвърден.

Решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 64312/2021 г. по описа на СРС, 145 с-в, в частта му, в която съдът е отхвърлил като неоснователни иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 2 КТ за разликата над сумата от 614,27 лева до пълния претендиран размер от 6166,18 лв. и за периода от 08.04.2021 г. до 16.09.2021 г., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 373,40 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата по чл. 225, ал.2 КТ за периода от 08.04.2021 г. до 11.11.2021 г., като необжалвано е влязло в законна сила, поради което и не подлежи на проверка.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби и насрещната въззивна жалба са подадени от активно 3 легитимирани страни в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправени са до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явяват допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Направените от въззивника-ищец З. С. оплаквания за нищожност и недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение настоящият въззивен съдебен състав намира за неоснователни, поради следните съображения:

Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в съдебната практика (ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр. дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т. дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр. дело № 3692/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС и др.) по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието.

Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, в който се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност. Поради това, нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска правоспособност; еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища; ако е постановен устно (не е спазена писмената форма, поради което не може да се направи извод за наличие на волеизявление) или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав или от постановилия го еднолично съдия; когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването. Посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила, свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.