Определение № 897 от 07.11.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 897 гр. Ловеч, 07.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500601 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид:

ПРОИЗВОДСТВО с правно основание чл. 274 и сл. във вр. с чл.248 от ГПК С определение №637/28.08.2025 г. постановено по гр.д.№220/25 г. РС-Тетевен е оставил без уважение искането на адв.А. Д. от САК,за изменение на решение Рег.

№149/10.06.2025 по гр.д.№246/25 по описа на РС-Тетевен в частта за разноските.

Производството по делото е образувано по частна жалба вх.№6868/16.09.25 г. от адв.А. Д. от САК определение №6372/28.08.2025 г. постановено по гр.д.№220/25 г, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение Рег.№149/10.06.2025 по гр.д.

№246/25 по описа на РС-Тетевен в частта за разноските.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на атакуваното определение в следните аспекти: присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразено с решенията на СЕС, които цитира и с подзаконовия нормативен акт Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Позовава се и на практика на ВКС.

В частната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното определение и за присъждане на пълния размер на адвокатското възнаграждение за първа инстанция по реда на чл.38 от ЗАдв.

В срока по чл. 276 ГПК не е постъпил е постъпил писмен отговор на частната жалба.

Настоящата инстанция, като съобрази изложеното в частната жалба и отговора съображения, намира за установено следното:

Адвокат А. Д. от САК като пълномощник на ищцата П. В. И. е подал искова молба пред ТРС против „Адессо Кредит България “ЕООД-София с искане да бъде прогласен за недействителен договор за кредит №1403**** сключен между страните „Адессо Кредит България “ЕООД-София и П. В. И. на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК във вр. сл.26 ал.1 т.1 ив условията на евентуалност да се прогласи за недействителна 1 клаузата на чл.4 ал.2 от договора на основание чл.26 ал.1 пред.1 и 2 във вр. с чл.26 ал.4 от ЗЗД, както и да бъде осъден „Адессо Кредит България “ЕООД-София да заплати на ищцата П. В. И. сумата 624 лв. на основание чл.55 ал.1 пред 1 от ЗЗД. Преди последно съдебно заседание е подадена молба с приложен към нея списък на разноски от името на ищцата, където се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение общо за трите иска в размер на 1 613,72 лв./ за първия 638,40, за втория 495,32 лв. и за третия 480 лв./ с ДДС, която сума да бъде определена при условията на чл.38 ал.1 от ЗАдв., тъй като адвокат Д. защитава ищцата безплатно.

От страна на ответника в отговора на исковата молба се прави се прави възражение за прекомерност на претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото, предявени са три иска, но единият е при условията на евентуалност/.

Постановено е съдебно решение №149/10.06.25 г. по гр.д.№220/25 г. по описа на ТРС, с което прогласява за нищожен по иск на П. В. И., ЕГН: ********** с постоянен и настоящ адрес: **** срещу „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя Л.Л., на основание чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договор за потребителски кредит № 1403**** от 18.12.2023 г., сключен между „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитор и П. В. И. в качеството й на кредитополучател, осъжда на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя Л.Л., да заплати на П. В. И., ЕГН: ********** с постоянен и настоящ адрес: **** сума в размер на 624.00 лева, представляваща недължимо платена сума по платена без основание по Договор за потребителски кредит № 1403**** от 18.12.2023 г., сключен между „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* в качеството му на кредитор и П. В. И. в качеството й на кредитополучател; осъжда на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от управителя Л.Л. да заплати на адв. А. Д. от САК сумата от 720 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на П.

И. по гр.д. № 220/2025 г. по описа на РС Тетевен; осъжда на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Адессо Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:

****, представлявано от управителя Л.Л. да заплати на Районен съд – Тетевен сума в размер на 392.80 лева разноски по делото.

Подадена е молба за изменение на решението на основание чл.248 от ГПК с вх.

№5034/2.07.25 г. от адв.А. Д. като пълномощник на ищцата В. с искане да бъде изменено решението в частта му за разноските и определено възнаграждение на адв.Д. в размер на 1133,72 лв. с ДДС, тъй като присъденото с решението не е съобразено с практиката на СЕС и съдилищата в страната, включително и на ВКС по този въпрос, като и с обстоятелството , че са предявени два самостоятелни иска.

С определение №637/28.08.2025 г. постановено по гр.д.№220/25 г. РС-Тетевен е 2 оставил без уважение искането на адв.А. Д. от САК,за изменение на решение Рег.

№149/10.06.2025 по гр.д.№246/25 по описа на РС-Тетевен в частта за разноските.

Частната жалба на адв.А. Д. от САК против определението по реда на чл.248 от ГПК е неоснователна.

С решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба №1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС. В този смисъл настоящата инстанция съобразява актуалната практика на ВКС, отразена в определение №50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г.

Безспорно адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.

В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата по ЗПП са значително в по-нисък размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода, че е налице 3 непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай.

Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на две различни наредби. От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22. Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последната и актуална съдебна практика, отразена в определение №1239/13.05.24 г. по ч.т.д.№1555/23 г. ТК на ВКС, определение №2948/12.06.24 г. по ч.гр.д.№1567/24 г. на ГК на ВКС и определение рег.

№2700/19.09.25 г. постановено по ч.к.т.д.№1746/25 г. на ТО на ВКС.

В този аспект, имайки предвид конкретните обстоятелства по делото, а именно, че то не е с фактическа и правна сложност, като се касае за два главни иска /единият предявен при условията на евентуалност, по който ТРС не се е произнесъл, поради уважаване на първия главен иск/ и иск по чл.55 от ЗЗД, който е акцесорен, че цената на исковете не е голяма, а освен това адвокат Д. е изготвил само исковата молба, но не е взел участие в открити съдебни заседания, съдът счита, че минималният размер за предявените искове, определен в Наредба № 1 е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа.

По отношение дължимостта на ДДС върху присъденото по реда на чл.38 от ЗАдв.адвокатско възнаграждение СЕС е постановил в решението си от 23.10.2025 г., че чл.2 §1 б.в от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС 4 трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна сделка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер.