Решение № 21121 от 19.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21121 гр. София, 19.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря П. Н. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110112380 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 75485/04.03.2025г. на СРС, уточнена с Молба, вх. № 91493/14.03.2025г. на СРС, подадена от П. С. Т. срещу „**********“ ЕООД.

Ищцата П. С. Т. чрез адв. М. Л. – АК-София, е предявила срещу ответника „**********“ ЕООД иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр за прогласяване нищожността на сключения с ответника Договор за потребителски кредит № 456861/06.10.2023г. При условията на евентуалност се предявява иск за прогласяване нищожността само на клаузите, предвиждащи заплащане на възнаградителна лихва и на неустойка за непредоставено обезпечение.

Ищцата твърди, че на 06.10.2023г. сключила с ответника описания по-горе договор за предоставяне на потребителски кредит в размер на 1600,00 лева. Сумата трябвало да се върне за 300 дни при годишна лихва от 40,15%. ГПР бил определен на 48,44%. Според чл. 8 от част 2 от Договора той следвало да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция. Ако такова обезпечение не бъде предоставено, заемополучателят дължал неустойка в размер на 583,20 лева. Сочи се, че договорът е изцяло недействителен, тъй като клаузите му противоречат на ЗПКр и ЗЗПотр. Не били посочени всички разходи, участващи при изчислението на ГПР. В него не била включена и неустойката за непредоставено обезпечение, поради което посоченият в договора ГПР не бил действителният. Касаело се за конструкция, която трябвало да прикрие действителните разходи по договора за кредит. Ако ГПР бил правилно изчислен, същият щял да бъде над законовия праг от 50%. Договорът противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПКр. Сама по себе си недействителна била и клаузата за възнаградителна лихва от 40,15%, която противоречала на добрите нрави. Клаузата за неустойка за непредоставено обезпечение също била нищожна, тъй като обезпечавала задължение по естеството си неизпълнимо и излизала извън присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „**********“ АД чрез юрк. А.Г. е подал Отговор на исковата молба, вх. № 150307/29.04.2025г. на СРС, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Твърди, че същите са недопустими, тъй като между страните вече имало висящ спор с идентичен предмет – гр.д. № 71430/2024г. на СРС.

По това дело се разглеждал спор относно договор за кредит с номер 459680, който бил рефинансиращ по отношение на договора, предмет на настоящото дело. Тъй като по последния нямало превод на сума, а счетоводна операция по повод извършеното рефинансиране, то договор 456861 бил обусловен от този с номер 459680. В тази връзка именно по гр.д. № 71430/2024г. на СРС ищцата по настоящия договор и ответница по посоченото дело следвало да релевира възраженията, заявени в исковата молба. Обосновава, че за ищцата липсва правен интерес от предявяване на исковете, тъй като няма данни спрямо нея да е претендирана неустойка, нито е усвоявала сума по договора за кредит, нито е плащала нещо, нито по някакъв начин правата ú били увредени. Наред с това неустойка в договора вече нямало, тъй като по указание на КЗП тя била премахната от договорите и клиентите трябвало да бъдат уведомени за това. Поради тези причини исковата молба била израз на злоупотреба с право на иск, като целта на подаването ú била да бъдат генерирани разноски за адвокатско възнаграждение. Що се касае до основателността на претенциите, то се обосновава подробно, че клаузата за възнаградителна лихва е валидна и не противоречи на добрите нрави. Признава се изцяло изложеното в исковата молба по повод неустойката за недадено обезпечение, клаузата за която вече била премахната от договорите. Липсата ú означавала, че тя не подлежи на включване в изчислението на ГПР. Моли се да не бъдат присъждани разноски на ищцата, а ако такива бъдат присъдени, то да бъдат намалени. В насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът се представлява от юрк.

Гюров, който оспорва предявените искове, включително в хода на устните състезания.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Неоснователни са възраженията на ответника досежно недопустимост на производството. Гр.д. № 71430/2024г. на СРС има за предмет вземания по сключен между страните договор за кредит № 459680/30.10.2025г., установяване на недействителността на който от своя страна е предмет на гр.д. № 6106/2025г. на СРС. Дори и да е налице връзка между този договор и договора, предмет на настоящото производство /рефинансиране/, тя не обуславя нито наличие на пречка за допустимостта настоящото дело по смисъла на чл. 126 ГПК, нито такава с оглед евентуална сила на пресъдено нещо по другите разглеждани дела. Мотивите на съдебния акт представляват формираната воля на съда, а диспозитивът - нейното външно изразяване. Следователно под съдебно решение следва да се разбира тази част от съдебния акт, с която съдът се произнася по съществото на спора въз основа на вече формираната си воля. Сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина, по който е формирана тази воля, поради което не се ползват със сила на присъдено нещо и не са задължителни за страните. За последните е задължително решението на съда относно спора между тях. Мотивите, като част от съдебния акт, нямат задължителна сила, каквато притежава решението, докато диспозитивът, който е и същинското решение по смисъла на чл. 236, ал. 1 ГПК, представлява изрично изразената воля. Така р.

57/26.02.2018г.-гр.д.2736/2017г.-ВКС, ІVг.о. Поради това, доколкото произнасянията на съда по гр.д. № 71430/2024г. на СРС и гр.д. № 6106/2025г. на СРС нямат за предмет договора, чиято недействителност се цели да бъде установена по настоящото дело, то тези производства не са процесуални пречки за разглеждане на предявените по него искове.

2

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже наличието на предпоставките, установяващи недействителността на договорните клаузи на сочените от него основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Страните не спорят, че между тях е сключен Договор за предоставяне на кредит № 456861/06.10.2023г. със съдържание съобразно изложеното в исковата молба.

Видно от представеното копие, ответникът-заемодател е отпуснал на ищцатазаемополучателка в заем в размер на 1600,00 лева при годишна лихва от 40,15% и ГПР 48,44%. Съгласно погасителния план към договора отпуснатата в заем сума от 1600,00 лева следва да се върне на десет вноски с падежи от 05.11.2023г. до 01.08.2024г. Съгласно чл. 8 от част ІІ от Договора в срок от пет дни от сключване на договора заемателят-потребител се задължава да предостави на кредитора- заемодател едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство от две физически лица, които отговарят на съответни изисквания. Общата сума, която следва да се върне по договора, е посочена като 1890,40 лева, а ако не бъде предоставено обезпечение – 2473,60 лева. Неустойката в чл. 3, ал. 2 от Договора е посочена като възлизаща на 583,20 лева.

Клаузата от чл. 3, ал. 2 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, е нищожна, което ответникът и сам признава.

Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски.

3

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата и лихвите по кредита, взети заедно: при съответни изчисления се установява, че неустойката възлиза на 328,5% годишно! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 48,44% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“ /виж чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договора/. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.