Решение № 1141 от 15.11.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1141 гр. София, 12.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Николова

Миглена Йовкова при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Десислава Б. Николова Въззивно гражданско дело № 20241000500729 по описа за 2024 година

Производството е образувано по реда на член 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба с вх.№ 300 от 15.01.2024 г. ( по регистратурата на ОС – Перник ) на ищеца А. М. чрез пълномощника му – адвокат П. С. от САК срещу Решение № 483 от 28.12.2023 година на ОС – Перник, постановено по гр.д.№ 492/2023 г. , отхвърлящо предявени от него срещу Прокуратурата на Република България обективно съединени искове по член 2,ал.1,т.2 и член 2б,ал.1 от ЗОДОВ за вземания от обезщетение за неимуществени вреди в размери от по 26 000 лева, ведно със законната лихва от 18.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумите .

Във въззивната жалба се оспорва приетото в решението , че не е нарушено правото на ищеца по член 5, § 3 от КЗПЧОС по причина на прекомерната продължителност мерките за неотклонение „ задържане под стража“ и „ домашен арест “, взети без да има опасност от укриване или извършване на друго престъпление и при надхвърляне на целите по член 57 от НПК и ищецът не е претърпял неимуществени вреди. Има оплакване за необсъждане на довода на ищеца за незаконност на поддържаното около седем 1 години обвинение по член 116 от НК – извършване на деянието по хулигански подбуди и за оправдаването му по това обвинение като основание за присъждане на претендираното обезщетение и обстоятелствата от значение за преценката на основателността на иска за вреди от „ бавно правосъдие“.

Въззиваемата страна – Прокуратурата на Република България – не е подала в срока по член 263,ал.1 от ГПК отговор, но в откритото съдебно заседание пред въззивния съд оспорва чрез прокурора Р. С. от САП въззивната жалба като неоснователна .

При проверката на обжалваното решение с оглед оплакванията във въззивната жалба, изразените от процесуалните представители на страните в откритото съдебно заседание становища и съобразно член 269 от ГПК въззивният съд намира, че то е валидно и допустимо . Искът за вреди от нарушаване на правото, защитено от член 5,§ 3 от КЗПЧОС, от взимане и продължаване мерки за принуда – задържане под стража и домашен арест, е заявен срещу процесуално легитимиран ответник - Прокуратурата на Република България. Това е така, защото отговорността по член 2 от ЗОДОВ е обективна, за нея се прилага принципът на риска, а не на вината. При повдигане на обвинение в извършване на престъпление от общ характер рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес – ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС. Искът за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е заявен при наличие на обуславящите неговата допустимост условия по член 8,ал.2 от ЗОДОВ – подаване на заявление по глава „ трета“ – а от ЗСВ и непостигане на споразумение . Решението е правилно в една част и неправилно в останалата част .

ОС – Перник е сезиран с предявени с искова молба с вх.№ 223/ 16.01.

2023 г. , поправена с молба с вх.№ 11006/25.05.2023 г. ( по регистратурата на РС – Перник ) от А. М. срещу Прокуратурата на Република България обективно съединени искове с правно основание член 2,ал.1,т.2 и член 2б,ал.1 от ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 26 000 лева по твърдения за нарушаване на правата му по член 5,§ 3 от КЗПЧОС от налагане на мерки за неотклонение : „ задържане под стража“ в периода от 2.10.2015 г. до 20.10.2015 г. и „ домашен арест“ в периода от 21.10.2015 г. до 18.10.2021 г. с обща продължителност от 6 години и 16 дни без да има 2 опасност обвиняемият да се укрие или извърши друго престъпление и за прекомерно дълъг период от време и без да му е осигурена възможност за освобождаване преди гледането на делото в съда при условия на даване на гаранция за явяване и за нарушаване на правото му по член 6,§ 1 от КЗПЧОС поради разглеждане и решаване на наказателното дело в периода 1.02.2015 г. до 18.10.2021 г. извън разумния срок, обусловили поставянето на ищеца под непрекъснато напрежение и изолация и преживяването на тежък психологически стрес и силен душевен дискомфорт .

Ответникът – Прокуратурата на Република България – оспорил исковете като неоснователни поради погасяване по давност на вземането за обезщетяване на вредите от търпяната мярка за процесуална принуда – задържане под стража; липса на легитимация у ответника да отговаря за обезщетяване на вредите от мярката „домашен арест“, като взета с определение от 12.10.2015 г. по ч.н.д.№ 290/2015 г. в съдебната фаза на наказателния процес и поради завишен размер на претендираните обезщетения .

За да отхвърли исковете, ОС – Перник е приел, че при невъзможност за продължаване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ единствената законосъобразна мярка при конкретните факти - извършаване на убийството в заведение и пред свидетели и изземване на окървавения нож като веществено доказателство - е „ домашен арест“, ищецът не е увреден с взимането на тази мярка , освен това получавал многократно разрешения за напускане на адреса по изпълнението й при необходимост от медицински грижи; общата продължителност на наказателното производство от 6 години, 8 месеца и 17 дни не е неразумно дълга с оглед привличането на ищеца за тежко умишлено престъпление , събирането на голям обем доказателствен материал , в т.ч. при повторното въззивно разглеждане на делото в изпълнение на дадените от ВКС указания за разпит и преразпит на свидетели и направеното от защитата на подсъдимия в о.с.з. на 27.09.2019 г. искане за разпит на свидетеля Ж. Н., поддържано въпреки неоткриването на свидетеля .

Дори при основателно обвинение е възможно мерките за процесуална принуда да бъдат наложени незаконосъобразно – да ограничават правата на обвиняемия над необходимото и достатъчното за постигане на целите на наказателното преследване или да продължат по – дълго от необходимото. Ако 3 са нарушени негови права, защитени от член 5, § 2 – 4 от КЗПЧОС или правото му по член 6,§1 от КЗПЧОС – на разглеждане и решаване на неговото дело в разумен срок , наказателно преследваният може да претендира обезщетение за произтеклите от нарушенията вреди - решение № 70 от 6.04.2019 г. по гр.д.№ 3243/2019 г. на IV г.о на ВКС.

С влязлото в сила решение № 10011 от 8.02.2021 г. по в.н.о.х.д.№ 430/2018 г. по описа на САС е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно оправдаването на въззивника – ищец по обвинението в извършване на деянието при по- тежката квалификация по член 116, ал.1,т.11 от НК – по хулигански подбуди и признаването му за виновен в извършването му на убийство по основния състав – член 115 от НК, изменена е в санкционната й част, като наложеното на ищеца наказание е намалено от 15 на 8 години лишаване от свобода. Искът обаче не е предявен на правно основание - член 2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ - за обезщетяване на вреди от първоначално повдигнатото неоснователно обвинение за престъпление по член 116,ал.1,т.11 от НК, по което е оправдан. Фактът за него е правноирелевантен и необсъждането му не съставлява процесуално нарушение.

От приложеното наказателно дело № 369/2015 г. по описа на ОС – Перник се установява,че по образуваното на 1.02.2015 г. досъдебно производство - ДП № 11/2015 г. по описа на ОД на МВР, град Перник – ищецът е задържан в същия ден основание член 72 от ЗМВР за срок от 24 часа; привлечен е като обвиняем за престъпление по член 115 от НК, задържан е за срок от 48 часа с прокурорско постановление от 2.02.2015 г. ; с определение от 3.02.2015 г. по ч.н.д. № 21/2015 г. по описа на ОС – Перник, потвърдено с определение от 10.02.2015 г. по в.ч.н.д.№ 127/2015 г. по описа на САС, му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ . На 18.09.2015 г. обвинението е прецизирано – в извършване на престъпление по член 116,ал.1,т.11 от НК. То е наказуемо с лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна . С определение от 12.10.2015 г. по ч.н.д.№ 290/2015 г. на ОС- Перник, потвърдено с определение от 20.10.2015 г. по в.ч.н.д.№ 989/ 2015 г. по описа на САС , мярката за неотклонение е изменена в „ домашен арест “ .

При висящността на съдебното производство – н.о.х.д.№ 369/2015 г. по описа на ОС – Перник , по внесен на 9.12.2015 г. обвинителен акт срещу 4 ищеца – с определение от 21.04.2016 г. мярката за неотклонение е изменена в парична гаранция в размер от 10 000 лева, но по протест е отменено с определение от 5.05.2016 г. по в.н.ч.д.№ 430/2016 г. по описа на САС, с което е потвърдена мярката за неотклонение на подсъдимия – „домашен арест“.

Въззивният съд е приел, че само тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, не може да бъде основание за продължаване на задържането под стража и домашния арест, но има риск от укриване.

Преценката за наличието му е изведена въз основа на следните обстоятелства : на 7.02.2015 г. е изтекъл срокът на разрешението на ищеца за продължително пребиваване на територията на България ; на 10.03.2016 г. е поискано продължаването му, но резултат от искането няма ; подсъдимият е арменски гражданин и разполага с арменски документ за самоличност с неизтекъл срок за валидност. Заключено е, че няма достатъчно обективни данни, които да сочат, че той няма да се възползва от връзката си с чуждата държава .

Мярката е останала непроменена до приключването на наказателното производство с решение № 60157 от 18.10.2021 г. на ВКС по нак. д.№ 540/2021 г. С това решение е оставено в сила въззивното решение № 10011 от 8.02.2021 г. на САС по в.н.о.х.д № 430/2018 г., потвърждаващо първоинстанционната присъда, с която ищецът е признат за виновен в извършването на престъпление по член 115 от НК.

Следователно в рамките на досъдебното производство ищецът е бил с мярка за неотклонение „ задържане под стража“ от 1.02.2015 г. до 20.10.2015 г. и „ домашен арест“ от 21.10.2015 г. до 11.12.2015 г. и със същата мярка в рамките на съдебното производство, приключило на 18.10.2021 г. Ищецът не оспорва наличието на обосновано предположение в извършването на престъплението, за което е обвинен и законността на задържането си за срок от 8 месеца до 2.10.2015 г. Оспорва продълженото до 20.10.2015 г. задържане под стража и последващо наложената мярка за неотклонение „домашен арест“ за общ ( относно двете мерки ) срок от 6 години и 16 дни.

При обвинение в извършване на престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по – малко от 15 години или друго по – тежко наказание, каквото е повдигнатото на 18.09.2015 г. срещу ищеца обвинение - по член 116,т.11 от НК, максималният срок по член 63,ал.4 от НПК за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство е една година и шест 5 месеца, а не осем месеца, както е твърдяно в исковата молба . С оглед продължителността на досъдебното производство от 10 месеца и 8 дни ( от 1.02.2015 г. до 9.12.2015 г. ) този срок не е могъл да изтече. Продълженото задържане до 20.10.2015 г. , когато спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „ домашен арест “, не е в нарушение на член 63,ал.4 от НПК.

Доколкото ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на член 97,т.7 от НК, съответствало е на стандартите на Конвенцията едно по - дълго задържане, в т.ч. чрез взимането на по – леката в сравнение със задържането под стража, но сходна на нея с оглед наложените ограничения на личната свобода мярка „домашен арест“. Отказът за изменение на мярката „домашен арест“ по време на съдебното производство е мотивиран от въззивната инстанция – САС – със съображения за свързан с конкретни установени факти ( посочени по – горе ) риск от укриване на подсъдимия ( напускане на страната). Изложената от САС аргументация удовлетворява изискванията , изведени в практиката на ЕСПЧ ( Бочев срещу България , 73481/2001 г. - т. 57 ), за обосноваване в достатъчна степен на извода за съществуване на риск. Освен това въпросът за изменението на мярката за неотклонение е разрешен при условията на член 270,ал.1 от НПК – при приключило разследване след събиране на необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение срещу ищеца.