Определение № 2002 от 30.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2002 гр. София, 30.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Частно касационно търговско дело № 20258003900601 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адвокат П. В., като лице, имащо право да получи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в качеството му на адвокат, упълномощен от ищеца в производството С. Д. А., срещу определение № 71 от 07.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 374/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в негова полза бъде присъдено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита в размер по-висок от 5 000 лв., който е определен с решението.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, защото в него липсват изложени мотиви защо апелативният съд намира, че размерът на достойното възнаграждение, което се следва на адвоката, осъществил безплатна правна защита на ищеца в хода на въззивното производство, възлиза на сумата от 5 000 лв., което е много по-ниско от минималния размер на адвокатското възнаграждение за този вид работа, приет в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет. Жалбоподателят счита, че за да определи дължимото възнаграждение в този размер, съдът не е съобразил цената на предявения иск, по който производството се е развило пред въззивната инстанция, както и действията, извършени от адвоката преди подаване на съответните книжа по делото, които са 1 такива по запознаване с казуса и по срещи с клиента.

Ответникът по частната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД я оспорва. Посочва, че в случая изобщо не са налице предпоставки за определяне на възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, защото той не е материално затруднено лице, доколкото е получил от ответника плащане на част от претендираното в процеса вземане от 100 000 лв. Счита, че не са налице предпоставки за увеличаване на определения от апелативния съд размер на възнаграждението, който се следва на адвоката, защото той е съобразен с извършените от него във въззивното производство действия, както и с това, че адвокатът специализира в предоставяне на защита по дела с предмет, като процесното, поради което за него не представлява затруднение процесуалното представителство по тях.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната жалба доводи и данни по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т.

2 ГПК подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, поради което е допустима.

Производството по в.гр.д. № 374/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас е образувано по подадена въззивна жалба от ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД и по подадена насрещна въззивна жалба от ищеца С. Д. А., насочени срешу различни части на първоинстанционното решение по гр.д. № 1036/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. По делото е постановено решение, в което апелативният съд се е произнесъл и по разпределяне на отговорността за разноски, като е счел, че съобразно изхода на делото по подадените въззивни жалби право на такива има ищецът С. Д. А.. Предвид това, че тази страна е представлявана в хода на въззивното производство от адвокат П. В., който се е съгласил да й предостави безплатно адвокатска помощ, ответникът е осъден на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв да заплати на адвоката възнаграждение за осъществената защита, което е определено в размер на 5 000 лв.

Адвокат В. е направил искане съдът да измени постановеното решение в частта му за разноските, като в негова полза бъде присъден по-висок размер на адвокатското възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищеца в производството пред въззивната инстанция. С обжалваното определение Апелативен съд – Бургас е приел тази молба за неоснователна и я оставил без уважение. За да стигне до този извод, той е съобразил постановеното решение на СЕС по дело С2 438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване, е счел, че дължимото на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение трябва да бъде определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер, който е по-нисък от този, установен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. и който отговаря на фактическата и правна сложност на делото, на извършените от адвоката процесуални действия и е справедлив. Съдът е отчел, че в производството пред въззивната инстанция е проведено само едно съдебно заседание, че в него не са събирани нови доказателства, защото вече е бил изяснен механизмът на настъпване на произшествието и спорът е бил ограничен само до размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Взел е предвид и това, че в хода на делото пред въззивната инстанция упълномощеният от ищеца адвокат е извършил само действия по изготвяне на насрещна въззивна жалба и на отговор на въззивната жалба, подадена от ответника, както и по явяване в едно открито съдебно заседание, в което е изразено единствено становище по основателността на двете жалби. С оглед на тези обстоятелства е счетено, че делото не може да се определи като такова със значителна фактическа и правна сложност и размерът на възнаграждението, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се присъди на упълномощения от ищеца адвокат, възлиза на сумата от 5 000 лв., който е съобразен и с това, че крайният изход на делото не е изцяло в полза на ищеца и е изчислен съразмерно на неоснователната част от въззивната жалба на ответника, срещу която той се е защитавал успешно.

На първо място при разглеждане на подадената частна жалба, трябва да бъде посочено, че предметът на произнасяне от настоящия съдебен състав по нея е ограничен само до въпроса дали размерът на адвокатското възнаграждение, което се дължи на адвокат П. В. за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца във въззивното производство, следва да бъде определен на сума, по-висока от 5 000 лв. В предмета на произнасяне не се включва разглеждането на въпросите дали в полза на упълномощения адвокат е възникнало изобщо правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за присъждане на адвокатско възнаграждение, както и дали неговото заплащане трябва да се възложи в тежест на ответното дружество. Това е така, защото от ответника не е направено искане по чл. 248 ГПК апелативният съд да измени постановеното по делото решение в частта м у за разноските, като в полза на адвокат П. В. да не бъде присъждано изобщо адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ГПК. Молба за изменението на въззивното решение в частта за разноските е подадена само от пълномощника на ищеца, който иска в негова полза да бъде определен по-висок размер на това възнаграждение. С оглед на това актът на въззивния съд, с който в полза на адвокат П. В. е присъдено възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в размер на 5 000 лв., е влязъл в сила, като неоспорен от ответника, който има интерес да направи това, като подаде молба по чл. 248 ГПК и след това частна жалба пред по-горната съдебна инстанция. Това означава, че въпросът за 3 възникване в полза на адвокат В. на правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, както и за това, че ответникът отговаря за заплащане на определеното възнаграждение на адвоката, вече са разрешени по окончателен начин и не могат да бъдат преразглеждани. Ето защо и настоящият съдебен състав не може да се произнася по възражението, направено от ответника по частната жалба в подадения отговор, че не са били налице предпоставките за оказване на безплатна адвокатска защита на ищеца във въззивното производство, поради факта, че той е загубил качеството си на материално затруднено лице, като е получил парични средства, защото то има отношение към възникване на правото на адвоката да получи възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ГПК.

В чл. 38, ал. 2 ЗАдв е предвидено, че в случаите на оказана от адвоката безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението, което му се следва, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв, наредбата, която се приема от Висшият адвокатски съвет съобразно дадената законова делегация, е такава, с която се определят минимални размери на адвокатските възнаграждения, под които не може да се извършва договаряне в договорите за поръчка, сключвани между адвокат и клиент.

Приетият по този ред подзаконов нормативен акт е Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което наименование на акта е според редакцията му преди изменението с ДВ, бр. 14 от 18 февруари 2025 г., която е била действаща към датата на сключване на договора за поръчка между ищеца и адвокат В. и към датата на осъществяване на процесуално представителство от този адвокат пред въззивната инстанция.

При прилагането на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде съобразено тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл.

633 ГПК е задължително за всички съдилища. В него е посочено, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите, и съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Доколкото в чл. 38, ал. 2 ЗАдв е регламентиран минимален праг, под който съдът не може да определя размера на адвокатското възнаграждение, което се следва на адвокат за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която се приема от съсловната организация на адвокатите Висш адвокатски съвет, то в съответствие с тълкуването на СЕС трябва да се направи извод, че нормата в тази й част представлява ограничение на конкуренцията по смисъла на член 101, 4 параграф 1 ДФЕС и нарушава правото на ЕС. Ето защо тя не следва да се прилага от съда. Размерите на адвокатските възнаграждения, установени в тази наредба, могат да служат на съда единствено като ориентир при произнасянето по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, но не са обвързващи за него. Те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В тази насока е константната практика на ВКС - Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, І І т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и др.

Предвид горното размерът на адвокатското възнаграждение, което се следва в полза на адвокат П. В. за осъществената от него защита на ищеца С. Д. А. в проведеното въззивно производство, трябва да бъде определен от съда с оглед на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Първото от тях е, че тъй като решението на първоинстанционния съд е обжалвано само частично, то предмет на разглеждане от апелативния съд са само част от предявените в процеса осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за вземането за получаване на обезщетение за неимуществени вреди в размера над 100 000 лв. до 700 000 лв. и за вземането за получаване на обезщетение за имуществени вреди в размер на 20 642, 88 лв.