Решение № 277 от 29.09.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 277 гр. София, 29.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева при участието на секретаря Ина Г. Андонова като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20248002900881 по описа за 2024 година

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. А. срещу въззивно решение № 1450/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 263300/2022 г. гр. д. № 8806/2018 г. на СГС за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Суис Мобилиар Иншурънс Къмпани“/“Swiss Mobiliar Insurance Company“ LTD, град Берн, Конфедерация Швейцария иск за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А.Й., настъпила при ПТП.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения, свързани с обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, в резултат на което съдът е достигнал до необоснования извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран по предявения иск, тъй като не е доказал наличието на претърпени от него вреди. Отделно, съдът не е коментирал кои лица имат право на обезщетение по швейцарския закон, както и защо ищецът не попада в кръга на тези лица. Изводът, че пострадалата Албена се е отказала да живее в едно домакинство с ищеца и контактите с него не са били нито близки, нито интензивни, е изведен изцяло в противоречие със събраните по делото гласни доказателства. В жалбата се заявява още, че неправилно съдът е формирал извод относно липсата на потребност за Албена на 7-годишна възраст да получи отглеждане и преки грижи, а единствено е имала 1 необходимост да получи възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. Въвежда се и оплакване, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като от приложената съдебна поръчка според швейцарското законодателство, което урежда кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинените им вреди вследствие смъртта на техен близък при деликт, С. А. е материалноправно легитимиран да получи такова.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде отменено като предявеният иск бъде уважен изцяло. Претендират се разноски и заплащане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

От ответника по касация „Суис Мобилиар Иншурънс Къмпани“/“ Swiss Mobiliar Insurance Company“ LTD, град Берн, Конфедерация Швейцария е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба.

Заявява се становище, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по силата на постановеното ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, тъй като с оглед действието му във времето той не може да се ползва от същото. Прави се позоваване на решение № 170 по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г.о., ВКС, в което е прието, че последващи тълкувателни решения, които са постановени поради промяна в тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, или промяна в общественоикономическите условия, които правят даденото тълкуване вече неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, нямат подобно на първоначалното тълкувателно решение обратно действие. В подкрепа на този извод се сочи и разпоредбата на §95 от ПЗР на ЗИДКЗ, която е в същия смисъл. Според ответника обжалваното решение е правилно, тъй като въззивният съд е обективирал собствени фактически и правни изводи по спора, като е преценил всички възражения и доводи на страните, с оглед на което въведените от касатора твърдения за незаконосъобразност са неоснователни. Обстоятелството, че ищецът не е съгласен с изводите на съда не представлява нарушение на въззивния съд. Претендира се потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.

В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа изложеното в касационната жалба и претендира присъждане на разноски, съответно прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Исковото производство е образувано по предявена от С. А. А. срещу „Суис Мобилиар Иншурънс Къмпани“ ООД/“Swiss Mobiliar Insurance Company“ LTD претенция за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А.Й., настъпила вследствие ПТП на 24.08.2013 г. на територията на Конфедерация Швейцария.

2

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел за безспорно установени фактите относно наличието на присъда, постановена от ОС Претигау/Давос срещу виновния водач П.Г., който, управлявайки товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003, по небрежност причинил смъртта на А.Й.. Отговорността на притежателя на увреждащия товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003 е била застрахована при ответника. Счел е, че приложимо към заявената претенция е швейцарското материално право, а именно чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, носещ отговорност както притежателя на моторно превозно средство, а последният е отговорен за вината на водача на моторното превозно средство съобразно предвиденото в чл. 58, ал. 4 от същия закон. Изяснил е, че според чл. 47 от Швейцарския Граждански кодекс /ШГК/ легитимирани да получат обезщетение са роднините на убитото лице, близките на жертвата, които са тежко засегнати от смъртта, защото са поддържали тесни – по правило семейни – отношения с нея. Размерът на обезщетението за настъпилата морална вреда се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината – чл. 43, ал. 1 от същия кодекс. Съвкупната оценка включва интензитета и продължителността на ефектите (от смъртта) върху личността на засегнатото лице, степента на родство, интензитета на контактите преди смъртта, възрастта на убитото лице, както и всякаква съвина на пострадалия – чл. 44, ал. 1 ШГК. След преценка на събраните гласни доказателства съдът е изградил заключение, че в рамките на общото живеене в продължение на около 10 години между въззивника и жертвата не са били създадени отношения, наподобяващи връзката родител – дете. Приел е за установено наличието на фактическо съжителство на ищеца с майката на жертвата, когато последната е била почти на прага на ученическата възраст, като е посочил, че в този момент тя се е нуждаела не толкова от преки грижи и отглеждане, а по-скоро от възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. След навършване на пълнолетие в 2001 г. и до смъртта си през 2013 г. пострадалата не е поддържала контакти с въззивника поради пребиваването си в чужбина. В период от време от почти над 10 години, преди настъпване на ПТП, тя се е отказала от живеене в едно домакинство и контактите й с въззивника не са били нито близки, нито интензивни. Тези съждения са мотивирали съда да заключи, че въззивникът ищец не е материалноправно легитимиран да получи обезщетение на основание чл. 47 ШГК. Счел е, че той не е роднина и близък, който да е тежко засегнат от смъртта на жертвата и да търпи морални болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

С определение № 2865/04.11.2024 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка дали то съответства на задължителна и казуална практика на ВКС по въпроса : „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“

3

Отговор на въпроса се съдържа в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д.

№ 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/, както и в практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 17/2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение 51/2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на I т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т.о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г.о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т.о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т.о. В посочените актове се приема, че въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В това се състои и отговорът на поставения въпрос.

По същество на касационната жалба:

Българският съд е компетентен да разгледа спора с оглед приложението на чл. 9, §1, б. „б“, вр. с чл. 11, §2 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Лугано на 30.10.2007 г. между ЕС и Конфедерация Швейцария, Кралство Норвегия и Републка Исландия, както и Кралство Дания. Същата обвързва и има действие за Швейцария от 01.01.2011 г.

Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно, тъй като съставът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК.

По спорния казус решаващият състав правилно е изградил теза, че приложение намира КМЧП, а не Регламент „Рим II“, каквато теза касаторът имплицитно е привнесъл в изложението към своята касационна жалба.

Приложение не намира и ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, ВКС, каквито съображения пък е изложил ответникът в отговора на касационната жалба.

Според привръзката на ч л . 116 КМЧП правото иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор. В изпълнение на това правило апелативният съд законосъобразно е приложил материалното право на Конфедерация Швейцария, доколкото по делото е установено, че смъртта на увреденото лице, от който негативен факт ищецът извежда своите вреди /непреки последици/, е настъпила на територията на тази държава – чл.

105, ал. 1 КМЧП. Спорните отношения между увреденото лице и застрахователя на делинквента адекватно съдът е подвел под хипотезиса на чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, както и чл. 47 от Швейцарския Граждански кодекс /ШГК/, който легитимира роднините на убитото лице и неговите близките, с които е поддъжало тесни /по правило семейни отношения/ и са тежко засегнати от смъртта му, да предявят този пряк иск.

4

Уместно въззивният съд е цитирал нормата на чл. 43, ал. 1 ШГК, която изисква размерът на обезщетението за настъпилите морални вреди да се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината. В отклонение от задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл.

235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, приложими според принципа lex fori, не е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви. От една страна, съставът е посочил установените чрез събраните по делото гласни доказателства факти, а именно: че ищецът е живял на семейни начала с майката на пострадалата; че я е отглеждал като свое дете; че са живели в едно домакинство в продължение на единадесет години; че след навършване на пълнолетието й двамата са продължили да имат топли и сърдечни отношения; че Албена си купила къща в същото село, в което живеел ищеца с нейната майка; че ищецът и майката на пострадалата са отглеждали нейното дете; че именно С. се нагърбил със задачата да организира транспортирането на тленните й останки от Швейцария до България. От друга страна, съдът е формирал извод, че след навършване на пълнолетие пострадалата „се е отказала да живее в едно домакинство с ищеца и контактите й с него не били нито близки, нито интензивни“, защото заминала за чужбина. Този извод е необоснован, защото не почива на събраните доказателства и логическите правила . Няма как да се постави знак за равенство между решението на Албена да живее в чужбина с цел извършване на работа и отказ да живее с майка си и доведения й баща поради липса на емоционални връзки помежду им. Отделянето от семейния дом е естествен стремеж за всеки пълнолетен млад човек, който търси своя път и своята самостоятелност. Напускането на дома не означава автоматично, че връзките му със семейството се разрушават, а че отношенията между членовете на това семейство се трансформират, което е естествено развитие на нещата. Въпреки формалното възпроизвеждане на установените по делото факти, въззивният съд е пропуснал да ги оцени в пълна степен и да извлече житейски логичните връзки между тях.