Решение № 1407 от 23.11.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1407 гр. София, 23.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Цветко Лазаров Въззивно гражданско дело № 20221000500947 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 266244 от 26.10.2021 г. , което е допълнено по реда на чл.

250 от ГПК с решение № 266818 от 03.12.2021 г., постановени по гр.д. № 3874/2020 г. от Софийски градски съд, ответникът - Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на Ю. Р. Х., ЕГН **********, по сметка на Адвокатско дружество „Е. Ф.“ в „Прокредитбанк“ АД, IBAN **********, BIC ********:

- на основание чл. 2б., ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780- II/1998 г. по описа на ВОП -София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП София, за периода от образуването му през януари 1991 г. до датата на исковата молба – 12.05.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 12.05.2017 г., като е отхвърлил главния иск, за разликата над уважения до /30 000 лв./ до пълния предявен размер от 120 000 лв.;

- на основаниечл. 78, ал. 1 от ГПК, деловодни разноски, в размер на 1 сумата от 2.50 лева;

Решението /основно/ на първоинстанционния съд се обжалва от ищеца в частта, в която главният иск е отхвърлен, за разликата над уважения /30 000 лв./ до пълния предявен размер от 120 000 лева, с доводи за неправилност, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.

Жалбоподателят твърди, че присъденото обезщетение е занижено по размер и не съответства на действително претърпените неимуществени вреди от действията на прокурорите, които не са упражнили в досъдебното производство предоставените им от процесуалния закон функции по ръководство и решаване, поради което наказателното производство не е внЕ.о за разглеждане в съда и не е постановена осъдителна присъда.

Жалбоподателят поддържа още, че първоинстанционният съд при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се е отклонил от критериите на съдебната практика за справедливост и конкретните обстоятелства по делото.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и ввместо това да осъди ответника да заплати допълнително обезщетение за претърпените неимуществени вреди, за разликата над уважения до пълния размер на предявения главен иск, в размер а сумата от 90 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 12.05.2020 г.

Претендира присъждане на направените деловодни разноски.

Решението на първоинстанционния съд се обжалва от ответника Прокуратурата на Република България в осъдителната част с доводи за недопустимост и неправилност, поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон.

Жалбоподателят поддържа, че ищецът няма право на иск, поради което моли да се обезсилят основното и допълнителното решение на първоинстанцинния съд и да се прекрати производството по делото.

При условията на евентуалност моли:

- да се отмени основното решение като неправилно и да се отхвърлят предявените искове;

- да се определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в по - нисък размер от присъденото с обжалваното решение, което да е съобразено критериите на съдебната практика за справедливост и с обстоятелствата по делото;

2

Софийски апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, установи следното:

Въззивните жалби са допустими, тъй като са подадени в срока по чл.

259, ал. 1 от ГПК от надлежни страни срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване по посочения процесуален ред.

При преценката за основателността на всяка една от жалбите, съдът взе предвид следното:

Ищецът – Ю. Р. Х., ЕГН ********** е предявил против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б., ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди в обстоятелствената част на исковата молба, че е един от пострадалите от престъпление, което се разследва 30 - години - сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано и известно в общественото пространство като делото за "възродителния процес", по повод принудителната смяна на турските имената на българските граждани.

С декларация на Народното събрание от 11.01.2012 г. този процес е признат като форма на етническа асимилация и прочистване, като прокурорите, които са осъществявали функцията по ръководство и решаване по посоченото следствено дело е трябвало да внесат обвинителния акт в съда и да се постанови осъдителна присъда по отношение на виновните подсъдими.

Твърди, че при реализацията на „възродителния процес“ от партийният и държавен апарат българските граждани от турската етническа общност са били уволнявани от работа, задържани в милицията, задържани в местата лишаване от свобода в местата без наличие на влезли в сила осъдителни присъди или въдворявани в малки населени места без документи за самоличност и без право за напускането им.

Твръди още, че е бил задържан в периода от 05.01.1985 г. до 15.01.1985 г. в управлението на МВР гр. Момчилград, а в периода от 15.01.1985 г. до 24.09.1985 г. е бил в затвора на остров Белене без да е имало постановена 3 осъдителна присъда.

До задържането е работил като учител, а след това е уволнен от тази длъжност поради непригодност, което сложило край на учителската му кариера в България.

След като е бил освободен от Белене е било възможно да бъде само строителен работник.

През юни 1989 г. е напуснал Р. България и се установил да живее в Р.

Турция.

Член е на неформално сдружение за издирване, установяване и търсене на отговорност от виновниците за упражнената спрямо тях репресия.

В периода 1991 г. – 1994 г. досъдебното производство е било два пъти внасяно с обвинителен акт в съда и два пъти връщано на прокурора с указания за отстраняване на допуснатите нарушения.

През 2002 г. е разпитан като свидетел и са му разяснени правата по същото дело.

На 11.01.2012 г. е приета декларация от 41 -вото Народно събрание, с която е осъдена насилствената асимилация на българските мюсюлмани и е призовано правосъдието и Главния прокурор на Р. България да направят необходимото за приключване на делото, което не е сторено.

По негово заявление е било образувано ч.н.д. № 4719/2018 г. по описа на на Софийски градски съд, който е определил на прокурора едномесечен срок за проверка и оценка на доказателсдтвата и доказателствентие средства съобразно разпоредбата на чл. 242, ал. 1 от НПК.

Досъдебната фаза на това наказателно производство е продължила повече от 30 години, в които не е установена престъпната дейност на обвиняемите и те не са предадени на съд, като това забавено правосъдие е равносилно на липса на правосъдие и пряко е нарушило правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок , прогласеното в чл. 6, параграф 1 от Конвецията за защита на правата на човека и основните 4 свободи /КЗПЧОС/.

С предявените искове поискал ответникът да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва от деня на подаване на исковата молба – 12.05.2020 г.

Поискал да се присъдят направените деловодни разноски.

Ответникът - Прокуратурата на Република България е подал отговор на исковата молба /л. 43/, с който оспорил допустимостта и основателността на исковете и поискал да прекрати производството по делото, а при условията на евентуалност:

- да се отхвърлят исковете с доводи, че наказателното производство е висящо и не е приключено по причина, че наказателното производство се отличава с фактическа и правна сложност, а ищецът не е представил доказателства, които да установяват претърпени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от забавеното правосъдие;

- да се определи обезщетение за неимуществени вреди, което да съобразено с критериите на съдебната практика за справедливост и обстоятелствата по делото в размер по – нисък от цената на главния иск.;

От фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че и щецът Ю. Р.

Х., ЕГН ********** е роден на ******** г. в с. ***, Област ***.

Ищецът е бил записан с имената Ю. Р. М. /собствено, бащино и фамилно/ в съставия акт за раждане, в издаденото сводетелство за завършено основно образование /л. 54/; свидетелство за зрелост и завършено средно образование /л. 55/; свидетелство за професионална подготовка.

На 04.11.1984 г. е сключил граждански брак, за което обтоятелство е съставен Акт за граждански брак и е бил записан с имената Ю. Г. Х., които имена не е прил по свое собствено желание, а са били наложени след решение 5 на управляващата партия и правителство.

Приложеното на л. 77 от първоинстанцинното производство писмо изх.

№ КИ-08-Ч/12639 от 07.10.2008 г., подписано от председателя на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежността на българските граждани съм Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА, адресирано до ищеца с имената Ю. Г. Х. се установа, че със Зоповед № 255 от 15.01.1985 г. е бил въдворен в ТВО – Белене по линия на ДС до датата 24.09.1985 г.

Ищецът е бил освободен от длъжността „начален учител“ със Заповед № 341 от 23.01.1985 г., издадена от Окръжен съвет за народна просвета – гр.

Кърджали– л. 57.

Страните не спорят за обстоятелството, че ищецът през лятото на 1989 г. е напуснал Република България и се е установил да живее в Р. Турция.

На 30.01.1991 г. е било образувано сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили и са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза.

Впоследствие, с постановление от 14.01.1993 г., на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, обвиняемите, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си, с цел постигане консолидация на българската нация, чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.