Решение № 37 от 20.01.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Благоевград, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

Крум Динев при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20241200500890 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. №5758/28.06.2024 г., подадена от С. К. А., с адрес: *********, срещу Решение № 186/23.05.2024г., по гр.д.№ 126/23 г. по описа на РС-Петрич. Съдът, като съобрази становищата на страните и материалите по делото намира жалбата за допустима, тъй като са налице всички предпоставки за това. Същата отговаря на изискванията по чл.260 и 261 от ГПК, подадена е срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в срока по чл.259 от ГПК и от легитимна страна с правен интерес от обжалването, с оглед на което е редовна. В жалбата не са формулирани доказателствени искания. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който се оспорват въведените оплаквания във ВЖ и се отправя искане същата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Не са формулирани доказателствени искания.

С решение № 186/23.05.2024г., по гр.д.№126/23 г. по описа на РС-Петрич са отхвърлени обективно съединените искове, предявени от С. К. А., с постоянен адрес в *********, ЕГН **********, против Община Петрич, със седалище и адрес на управление в *********, с код по БУЛСТАТ 000024916, с които се претендира: - на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, да бъде признато за установено, че С. К. А. не дължи на Община Петрич сумите от 744,90 лв. – главница, и 234,91 лв. – лихва за забава, изчислена към 18.10.2016 г., за които е бил издаден акт за установяване на задължения по декларации с № АУ000775/18.10.2016 г. на Община Петрич и за които суми е било образувано изп. д. № 1534/22 г. на частния съдебен изпълнител С.Б. (с рег. № 753 на Камарата на частните съдебни изпълнители); - на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, Община Петрич да бъде осъдена да заплати на С. К. А. сумата от 1 430,90 лв. – недължимо събрана сума по цитираното изпълнително дело.

Жалбоподателят, във въззивната си жалба единствено твърди, че атакуваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, като РС е приел , че е изтекла давността на 1 вземането без въззивника да е уведомен за това и без да са представени доказателства за това.

Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

БлОС констатира, че въззивната жалбата е бланкетна, като в нея не са формулирани конкретни възражения по правилността и законосъобразността на обжалваното решение на РС.

От фактическа страна се установява следното:

Ищецът е с издаден АУЗД - акт за установяване на задължения по декларации с № АУ000775/18.10.2016 г., издаден от длъжностно лице на Община Петрич и касаещ задължения за главница от 744,90 лв., включващи данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, както и за лихва за забава от 234,91 лв. Въз основа на този акт е бразувано изп. д. № 1534/22 г. на ЧСИ Ст. Бадев (с рег. № 753 на КЧСИ); Твърденията на ищеца пред първата инстанция са, че процесните вземания са погасени по давност, поради което не се дължат, но въпреки това, в хода на изпълнението, от него е била събрана сумата от 1 430,90 лв., за което липсва основание и ответникът дължи нейното връщането.

РС, за да постанови съдебния си акт, е приел, че няма основание за възстановяване на процесните суми събрани по изпълнителното дело, макар събирането им да е станало след финализирането на давността, тъй като длъжникът не е заявил изтичането й по съответния ред, а съдебният изпълнител не е имал право да я съобрази служебно По предметните предели на въззивната проверка: Както бе посочено въззивната жалба е бланкетна не съдържа конкретни оплаквания. В действащия

ГПК характерът на производството пред въззивната инстанция е такова като пред съд по същество, но при ограничен въззив. Съгласно чл.260, т.3 ГПК въззивната жалба съдържа "указание в какво се състои порочността на обжалваното решение". По аргумент от чл.262, ал.1 ГПК въззивната жалба не се оставя без движение /респ. не се връща/, ако не съдържа указание за порочността на първоинстанционното решение по чл.260, т.3 ГПК. На основание чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част. По останалите въпроси /т. е. - по правилността/, той е ограничен от посоченото в жалбата. От това следва извода, че при въззивното обжалване по действащия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво се изразява, за да се извърши от въззивният съд проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Затова ако жалбата е бланкетна , няма конкретно оплакване ефектът на обжалваното решение се запазва. Ако не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и по правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди /чл. 271 и чл.272 ГПК/. В този смисъл са решение по гр. д. № 759/09 г. на ВКС, IV г. о., по чл.290 ГПК; Решение № 670 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2009 г., III г. о., ГК, по чл.290 ГПК/. Така, при бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС.

За пълнота на изложението съдът приема и следното:

2

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК, според която длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на недължимо получена сума. Длъжникът може да оспори чрез иск с правно основание чл. 439 ГПК изпълнението като искът може да се основава само на факти настъпили след стабилизиране на наказателното постановление. В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в това число и предпоставките за прилагане на института на погасителната давност - датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на законоустановения давностен срок. Срещу това, ответникът следва да установи правоизключващите си възражения, вкл. осъществяването на юридически факти водещи до спиране и прекъсване на давността. Предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесната сума, която е сформирана като публични задължения на ищеца за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО). Данъкът върху недвижимите имоти и таксата за битовите отпадъци представляват публични общински вземания и се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се платят, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок (чл. 171, ал. 1 ДОПК). С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати съответното публично задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Образуването на изпълнително дело за събиране на публични вземания не води до прекъсване на давността, като нейното прекъсване при предприемането на действия по принудително изпълнение е относимо само към осъществяването на конкретни изпълнителни действия, чрез прилагането на съответните изпълнителни способи.

Неоснователно е посоченото във въззивната жалба, че в мотивите си съдът приема изтеклата абсолютна 10 годишна и обикновена 5 годишна давност, като не е представено доказателство за уведомяването му по съответния акт от 2016г. Видно от материалите в кориците на делото с протокол за електронно връчване в вх.№13466/05.03.2024г. в PCПетрич е получено копие от изп.дело №1534/2022г. на ЧСИ С.В.Б. като на лист 71 от първоинстанционното дело е и заверено копие от Известие за доставяне с № ИД PS 2850 008538 К с изх.№ АУ 775/18.102016г., където е посочено че на 24.10.2016г. е връчен лично.

Заверено копие от същото известие за доставяне е приложено и към писмения отговор, /лист 45 от делото на РС/. Материалите от изп.дело са приети от съда с определение на 13.03.2024г., на което заседание жалбоподателя е присъствал лично. В настоящия казус жалбоподателя, като длъжник по изпълнението, е релевирал надлежно искане за прилагането на погасителната давност спрямо процесиите изпълняеми взамания едва при образуването на настоящото дело, след като вземанията вече са били изпълнени. Освен това, правилен и законосъобразен е извода на първата инстанция, че връщането на недължимо събрани публични вземания, в това число и на общински такива, се осъществява по специална процедура за прихващане и възстановяване, уредена от данъчното законодателство, което изключва възможността в правната сфера на жалбоподателя да е възникнало субективно гражданско материално право, произтичащо от неоснователното обогатяване по чл.55 ЗЗД. Отделно от това, искането за прилагането на погасителната давност спрямо процесните изпълняеми вземания се прави от ищеца-длъжник едва при образуване на сегашното дело, което е станало на 25.01.2023 г., т. е. след като вземанията вече са били изпълнени, поради което исковата претенция по чл. 439 ГПК е неоснователна.

Въззивната жалба се явява неоснователна.

Въззивният състав споделя изцяло правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своите към тях. В конкретният случай, 3 първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материални или процесуални норми. При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на всички направени от ищеца възражения. Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявения иск е неоснователен и недоказан, поради което го е отхвърлил.

По изложените съображения въззивната жалба се явява изцяло неоснователна , а обжалваното решение следва да бъде оставено в сила . Наведените във въззивната жалба оплаквания досежно неправилност на решението, изразяваща се в неговата незаконосъобразност, са бланкетни, общи и не съдържат конкретни доводи, по които въззивният съд да се произнесе. Доколкото такива липсват, а и няма основание да се направи констатация за нарушена императивна правна норма, то и по-задълбочено обсъждане на правилността на решението не се следва.

Независимо от изхода на спора пред настоящата инстанция, БлОС не присъжда разноски на въззиваемата страна, доколкото такива не се претендират.

Водим от горното Окръжен съд Благоевград