Решение № 317 от 23.09.2020, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

Номер 317

23.09.2020 г.

Град

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Сливен

Първи въззивен граждански състав

На 23.09.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Надежда Н. Янакиева

Мартин Ц. Сандулов

Юлиана И. Толева

Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20202200500526 по описа за 2020 година

Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 612/02.07.2020г. по гр.д. № 5370/2019 г. на СлРС, с което е признато за установено по предявения положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК по отношение на община Сливен, че И. Н. И. е собственик на имот с идент. № *** по КК в м. Дюзлюка, с.

Гавраилово, представляващ земеделска земя ІХ категория, с площ 1944 кв.м. при граници имоти с идент. №№ ***, ***, *** и

*** и ответникът е осъден да заплати разноските на ищеца, като решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника – Общинска служба „Земеделие“, гр. Сливен.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, се оплаква от постановения акт, като го счита за недопустим, неправилен и незаконосъобразен, постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, немотивиран и необоснован. Твърди, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран – придобиване на имота чрез упражнявано владение и изтекла по отношение на ищеца придобивна давност. Освен това заявява, че 1 предвид правната квалификация на иска – по чл. 108 от ЗС, той е ревандикационен и ищецът е следвало да докаже трите предпоставки за уважаването му, което той не е сторил. Първоинстанционният съд е формирал неправилни правни изводи, довели до необоснованото уважаване на иска – счел е, че издаването на заповедта на административния орган за включване на имота в ОПФ е непротивопоставима на ищеца, тъй като той не бил уведомяван. Въззивникът твърди, че за изработването на плана има публикувано съобщение в ДВ, нямало е възражения и планът е влязъл в сила.

Също така счита, че дори да се приеме, че имот с площ 1600 кв.м. е придобит от майката на ищеца през 1959 г. и тя го е владяла, няма изрично позоваване на изтекла придобивна давност за останалата част от имота, на която ищецът претендира, че е собственик. Дори да се приеме за направено такова изявление за придобиване по давност на частта над описаната в н.а., въззивникът счита, че то не е надлежно доказано посредством свидетелските показания, на които прави анализ. Развива подробни съображения в тази насока, като заключва че липсват както обективните, така и субективният елемент от давностното владение – ищецът не е осъществявал фактическа власт и не е демонстрирал чрез действия намерение за своене, а и давността е спряла да тече до 31.12.2022г. На последно място въззивникът твърди, че има влязъл в сила план за земеразделяне на с. гавраилово, общ. Сливен.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното решение като неправилно и да постанови ново, с което отхвърли предявения иск.

Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, в който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, наведени във въззивната жалба. Прави анализ на събраните доказателствени средства – експертни заключения и 2 свидетелски показания, и заявява, че те категорично установяват твърдението му, че процесният имот е идентичен с описания в н.а. на майка му, че има правна възможност да се брани срещу правоизключващите и правопрепятстващите възражения на ответника с всички допустими способи, и че правото на собственост е еднозначно доказано като принадлежащо на него и всички предхождащи го праводатели.

С оглед изложеното въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно.

Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Третото лице-помагач на страната на ответника не е подало отговор в законовия срок.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди.

Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

В с.з. за третото лице-помагач на страната на ответника, редовно призовано, не изплаща процесуален представител по закон или пълномощие.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, 3 отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Въззивната жалба е неоснователна на изложените в нея доводи.

Ищецът – въззиваем в това производство, е предявил против ответната община-въззивник, положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че той е собственик на недвижим имот с идент. № *** по КК в м. Дюзлюка, с. Гавраилово, представляващ земеделска земя ІХ категория, с площ 1944 кв.м. при граници: имоти с идент. №№ ***, ***, *** и ***.

Като правопораждащи факти той е посочил деривативни източници на правото на собственост – сделка и наследствено правоприемство.

От своя страна ответникът противопоставя на претенцията на ищеца свое собственическо право, чийто произход свързва с разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ във връзка с реституционните процедури, предвидени в ЗСПЗЗ. Въвежда и допълнително твърдение за придобивна давност, от 4 което ищецът се брани с доводи за непрекъснато владение /като част от правомощията на собственика/ от негова страна и от страна на предходния собственик – неговата майка и праводател, което не е позволило конкуриращо владение от страна на ответника.

На първо място по повод оплакването за нарушение, свързано с правната квалификация на иска, въззивният съд намира същото за несъстоятелно. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Така, в случая, от изложените твърдения е видно, че се касае за установителен иск за признаване между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, а не за ревандикационен такъв, а основанието на правото си ищецът извлича от два факта – прехвърлителна сделка и наследствено правоприемство. От начина, по който са изложени фактическите твърдения и хронологията на настъпване на събитията, е несъмнено, че тези основания са поставени в условия на кумулативност, като придобивна давност не е разглеждана като правно основание на иска от страна на първостепенния съд, а само като възражение на ответника.

Районният съд е установил подлежащите на доказване факти, разпределил е доказателствената тежест между страните, указал е ясно и точно на всяка от тях кои факти и с какви доказателствени средства следва да установи. Провел е надлежно и пълно събиране на годни, допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективна и истинна фактическа обстановка и правилно е приложил материалноправните норми, регулиращи спорното правоотношение, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Непререкаемо е установено по делото, че майката на ищеца – Йорданка Ненова Стоянова, е придобила правото на собственост върху недвижим имот – неурегулиран парцел І-363 в кв. 4 по плана на с. Гавраилово 5 от 1937г. с площ 1600 кв.м. - посредством договор от 14.07.1959г. за покупко-продажба от своя дядо Стоян Миндов /като е била представлявана в сделката от своя баща Нено Миндов/, оформен в н.а. № 140, т. ІІ д.№ 806/59г. на НС при СНС.

Валидността на договора не е оспорвана, той е породил транслативния си ефект и правото на собственост върху имота е било в патримониума на приобретателката до нейната смърт през 2005г., когато то е преминало по силата на законовото правоприемство изцяло върху ищеца – нейн син и единствен наследник. До оспорването му от страна на ответника, за което ищецът е узнал отписмо изх. № 9400-12544(1) от 25.07.2019г., мястото е било ползвано от него и семейството му редовно, спокойно и непрепятствано явно нито с фактически, нито с правни действия от други лица.

С цитираното писмо ищецът е уведомен от ответната община, че ПИ с идент. № *** по КККР от 2006г. в м. Дюзлюка, с. Гавраилово, община Сливен, представлява земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, поради което е общинска собственост.

По въпроса за идентичността между имота, описан в н.а. от 1959г. като „неурегулиран парцел І-363 в кв. 4 по плана на с. Гавраилово от 1937г. с площ 1600 кв.м.“ и процесния – „ПИ с идент. № *** по КККР от 2006г. в м. Дюзлюка, с. Гавраилово“, съдът няма съмнения.

От събраните писмени доказателствени средства, включително експертните заключения, дадени от компетентно и добросъвестно вещо лице, неотвратимо следва този извод. Процесният имот е обозначен с пл.сн.

№ 363 в кв. 4 по КРП на с. Гавраилово от 1937г. и за него е бил отреден п-л І363, което напълно съответства на идентификацията на имота по нотариалния акт от 1959г., към който момент не е имало влязъл в сила друг регулационен план. Намирал се е в регулационните граници на населеното място.По КРП от 1966 г. на селото имотът е заснет с пл.сн. № 3, вече извън регулационните граници на с. Гавраилово, без да има данни как и по каква причина е изключен от тях. По действащия и към момента ПУП от 2001г. имотът е кадастрално заснет с пл.сн. № 74, извън регулационните граници. По КК на с. Гавраилово от 2006г. спорният имот е ПИ с идент. № 6

*** , с трайно предназначение на територията – земеделска и начин на трайно ползване – друг вид нива.

От изготвената комбинирана скица се установява, че имотът е отразен с една и съща геометрична форма по всички планов, кадастралната карта е една и съща, като има незначителни отклонения. Площта на имота по н.а. е обозначена като 1600 кв.м., а по КК от 2006г. – като 1944 кв.м., а изчислена по графоаналитични дани по КРП от 1937 г. е 1890 кв.м. Вещото лице е констатирало, че посочената в КККР площ от 1944 кв.м. е резултат на допусната грешка /което не е предмет на настоящия спор/, като разликата от 54 кв.м. с площта по н.а. е допустима, с огледразличния начин на изчисление преди и след влизане в сила на кадастралните карти.