Решение № 614 от 11.08.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 614 гр. Казанлък, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЙОВКА Б. ПУДОВА при участието на секретаря РАДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ЙОВКА Б. ПУДОВА Гражданско дело № 20255510100560 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК вр. с чл.240, ал.1 и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на ***г. е сключен с ответника Договор за предоставяне на кредит от разстояние №***, при условията на ЗПФУР.

Сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес:*** На същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние, според които, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си личния си имейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиента получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четири цифрен, уникален, код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. Преди извършване на паричния превод клиента получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, разговора се записвал. По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В случая запис не бил извършван. При кандидатстване ответникът посочил следния телефонен номер: *** и следният имейл: ***. Активиращият код бил ***. При сключването на договора чрез електронната платформа и последващото 1 потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор било годно доказателство по смисъла на чл.10 от ЗПК, във вр. с чл.9 от ЗПФУР и чл.18, ал.2 от ЗИФУР. Приложима била дефиницията на електронен документ, дадена в чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Приложените към исковата молба два броя дискове били с доказателствената стойност на оригинални договори за кредит, съгласно чл.184, ал.1, изр. 2 от ГПК. В хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат то било явно, че ответникът предоставил снимките. Между страните по повод процесния договор било образувано гр.д.№894/2024г. по описа на PC-К., по което било постановено решение от 06.12.2024г., с което предявения иск по повод друга вноска от договора за кредит - вноската за 12.02.2024г. бил уважен, но с решението със СПН се установило между страните наличието на валидно сключено правоотношение, както и че сумата била усвоена от П.. Вследствие наличието на СПИ и чл.299 от ГПК те трябвало да се приемат за установени между страните, процедурата по сключване на договора била извършена от ответника, в резултат на което на същия е отпуснат кредит с главница в размер на 800.00 лв. Съгласно чл.2, ал.1 от Договора кредитодателят се задължавал да преведе на кредитополучателя сума в размер на 800.00 лв. Съгласно чл. 2, ал.2 от Договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин, което било извършено с превеждането й по представена от ответника по банкова сметка с титуляр ответникът П., в „Ю.

(Б.)“ АД с IBAN ***, BIC ***. В чл.4, ал.3, т.2 от Договора за кредит вземането на главница в размер на 800.00 лв. било с 16 ежемесечни вноски, всяка от които била в размер на 50.00 лв. за периода 22.07.2021г. -11.02.2023г.

Претендираната главница в размер на 50.00 лв. представлявала главница с падежна дата 21.08.2023г., която не била погасена. Направените опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, останали безуспешни и ответникът не погасявал задълженията си съгласно договореното. Затова било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, въз основа на което образувано ч.гр.д.

№88/2025г. на РС-К., и издадена заповед за изпълнение, надлежно връчена на длъжника, която подала възражение по чл.414 от ГПК. Поради това на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК заповедния съд му указал да предяви установителен иск за вземането си и затова претендира от ответника сумата 50.00 лв. главница с падежна дата 21.08.2023г. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на В. И. П., с ЕГН**********, че същият дължи на “И.” ЕООД с ЕИК:***, сумата от 50.00 лв. представляваща главница с падежна дата 21.08.2023г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№88/2025г. на РС-К.. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът счита предявения иск за процесуално допустим, но изцяло неоснователен. Прави възражение за нищожност на целия договор за паричен заем. Макар формално договорът за паричен заем да покривал изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондирали на 2 изискуемото съдържание по т.10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката била особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита била чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят уреждали като порок от толкова висока степен, че изключвало валидността на договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят нарушил изискванията на закона и не можел да се ползва от уговорената сделка, което обосновавало извод за недействителност на целия договор за паричен заем на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.11, т.10 и11 от ЗПК. Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен и дължи по него връщане само на чистата главница, която била в размер на 800 лева, като главницата към претендираната падежна вноска била внесена, поради което искът бил изцяло неоснователен. Заявява, че сумата била заплатена в хода на заповедното производство. Претендира съдебни разноски.

От събраните по доказателства съдът приема за установено следното:

От приложеното ч.гр.д.№88/2024 г. по описа на РС-К. се установява, че по заявление на “И.” ЕООД е издадена заповед №631/16.01.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника В. И. П., с ЕГН**********, с адрес гр.К., ***, за сумата от 50.00 лв., представляваща вноска за главница с падежна дата 21.08.2023 г. по договор за кредит №***/*** г., законна лихва върху главницата, считано от 14.01.2025г. до окончателното изплащане на вземането, както и 75 лв. разноски по делото, от които: 25.00 лв. държавна такса и 50 лв.юрисконсултско възнаграждение. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника П. на 23.01.2025 г. и на 21.02.2025 г. длъжникът е подала чрез пълномощник- адв.Д. М. подал възражение по чл.414 от ГПК. С разпореждане №920/24.02.2025 г., връчено на 04.03.2025 г. кредиторът е уведомен на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за подаденото от длъжника възражение. Искова молба по чл.422, ал.1 от ГПК е подадена на 28.02.2025 г. и входирана на вх.№3597.

С молба вх.№ 5030/24.03.2025 г. по ч.гр.д.№310/2024 г. по описа на Районен съд-К. е представено преводно нареждане от 21.02.2025 г. за сумата 130 лв., с основание за превода: ч.гр.д.88/2025 г. РС-К..

По делото е приложено гр.д.№894/2024 г. по описа на РС-К. от което се установява, че с влязло в сила решение №666/06.12.2024 г. е признато за установено в отношенията между страните, че В. И. П., с ЕГН-********** дължи на “И.” ЕООД ЕИК:***, на основание чл.422 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, сумата от 50.00 лв. – главница, дължима по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №***/*** г., сключен между страните, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 12.02.2024 г. до окончателното й изплащане, за която суми е издадена Заповед №195/13.02.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№310/2024 г. по описа на Районен съд3 К..

Не е спорно, а и от приложения договор за предоставяне на кредит №***/*** г. сключен между “И.” ЕООД като кредитор и В. И. П., с ЕГН********** като потребител е видно, че страните се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 800 лева, за срок 480 дни, платим на 16 месечни погасителни вноски, с падежни дати, посочени в чл.4, ал.3 на договора съгласно погасителни план, ГЛП- 40.15% и ГПР-48.44 % , обща дължима сума 1024.40 лв. и обща дължима сума при непредставяне на обезпечение- 1303.88 лв. В чл 3 от Договора било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: поръчители или банкова гаранция, които да отговарят на определени от кредитора условия. В чл.3, ал.2 от договора страните уговорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 279.48 лв. Видно от погасителния план без представяне на обезпечение месечните вноски включват: главница, лихва, а погасителния план при непредставено обезпечение месечните вноски включват: главница, лихва и неустойка като и в двата погасителни плана, главницата е в размер на 50 лв.

Приети по делото са Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от “И.“ ЕООД, платежни нареждания за извършени плащания от “И.“ ЕООД, кореспонденция по повод сключване на договор за кредит и 2 бр. CD и заверено копие на преводно нареждане от 21.02.2025 г. за сумата 130 лв., с наредител В. И. П. и получател “И.“ ЕООД, с основание за превода: ч.гр.д.88/2025 г. РС-К.

От така установеното съдът прави следните правни изводи:

Искът за установяване съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК е предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът- длъжник е възразила срещу издадената по ч.гр.д.№88/2025 г. по описа на РС-К. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

Ищецът “И.“ ЕООД, е търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП , а ответникът като кредитополучател е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит/заем, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП . Процесният договор е потребителски по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, поради което клаузите му следва да се съобразят с изискванията на ЗПК и на ЗЗП- арг. чл.24 от ЗПК във вр. чл.143 – чл.148 от ЗЗП.

Според разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в чл.143, ал.2, т.1- т.20 се съдържа списък на видовете неравноправни договорни клаузи, измежду които са и клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от 4 условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля- т.3 и клауза, която задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка- т.5. В случая уговорената в чл.3 от договора неустойка в размер на 279.48 лв. за непредставяне на обезпечение съдът намира, че противоречи на добрите нрави и е неравноправна. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват – чл.92, ал.1 от ЗЗД. При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза от договора въвежда неустоечно задължение за кредитополучателя не при неизпълнение на неговото главното задължение- да върне заемната сума, а за неизпълнение на друго, вторично задължение – непредоставяне на точно описаното обезпечение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията. На практика с тази клауза се прехвърля риска от неизпълнение на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника /арг. от чл.16, ал.1 от ЗПК/ върху самия длъжник, което води до допълнително увеличаване размера на задълженията. С оглед на това неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение от заемателя, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в негова тежест. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение, поради което предоставянето й от кредитополучателя създава предпоставки за неоснователно обогатяване, по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличава стойността на договора и затова клаузата е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като освен, че изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, неустойката е и необосновано висока. Освен това съдът намира, че въведените изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на вторично договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Несъмнено целта на регламентираната в процесния договор неустойка излиза извън присъщите за неустойката функции, което я прави нищожна съгласно т.3 на ТР №1/15.07.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОГТК. При това положение следва да се приеме, че с неустоечната клауза е осигурено допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на кредита /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, извън установения ГПР, което от своя страна на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 от ЗПК и с §1 от ДР на ЗПК, а невключването на скритата възнаградителна лихва в ГПР е и заблуждаваща търговска практика по 5 смисъла на С-453/2010 на СЕС.