Определение № 2549 от 18.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2549 гр. София, 18.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Зоя Атанасова Касационно гражданско дело № 20228002104714 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 13733/21.06.2022 г. от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Бр. С. срещу решение № 780/31.05.2022 г. по в. гр. дело № 63/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 261387/02.03.2021 г., поправено с решение № 265307/09.08.2021 г. и определение от 08.03.2022 г. по гр.дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на В. К. В. разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. или допълнително сумата от 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, както и да му заплати сумата 5 500 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на претърпяна загуба-направени разноски за един адвокат в наказателното производство, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд и в частта, с която е потвърдено решение № 261387/02.03.2021 г. по гр.дело № 5052/2019 г. на Софийски градски съд в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане.

Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се 1 постанови друго, с което се намали размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, а искът за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на сумата 5500 лв. се отхвърли.

В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.

52 ЗЗД, решен в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 3 и т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. За определяне съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 35/31.03.2022 г. по гр. д.

№1925/2021 г., III г.о., решение № 67/13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г., IV г.о., решение № 60251/ 19.11.2021 г. по гр. д. № 281/2021 г., IV г.о.; всички по чл.290 ГПК 5. За начина за доказване на заплатеното адвокатско възнаграждение по наказателно дело, подлежащо на обезщетяване по ЗОДОВ, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК, както и определение № 817/06.11.2014 г. по ч.гр.д. № 2094/2016 г., I I г.о., определение № 142/27.09.2016 г. по гр. д. № 2094/2016 г., II г.о.

Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.дело № 63/2022 г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд от 02.03.2021 г., поправено с решение от 09.08.2021 г. по гр.дело №5052/2019 г. в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от В. К. В. срещу Прокуратура на РБългария за сумата над 20 000 лв. до 50 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 12.04.2016 г. до окончателното изплащане е подадена касационна жалба от ищеца В. К. В., чрез адв. К. Ч.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е нищожно, недопустимо и неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за имуществени и неимуществени вреди се 2 уважат в пълни размери.

В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1.

Първият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди след преценка от съда на множество обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл по претенциите за имуществени вреди, като частично ги е уважил само относно заплатения адвокатски хонорар за процесуално представителство в досъдебната и съдебна фази на наказателното производство, но не е уважил претенцията за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността ищецът да започне по-добре платена работа и преминаването му към по-ниска длъжност във фирмата, в която е работил към момента на привличането му в качеството на обвиняем и наличието на висящо наказателно производство в продължение на дълъг период от време.Сочи, че съдът е направил изводи, че е налице празнота в законодателството, тъй като в ЗДСл има предвидена разпоредба за отстраняване на държавен служител в случай на образувано наказателно производство за извършено престъпление в качеството му на длъжностно лице, а в КТ няма такава, като препраща ищецът да търси отговорност от своя бивш работодател. По този начин жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл с решение, което противоречи на практиката на ВКС и съдилищата, решил е едностранчиво и противоречиво със събраните доказателства по делото размерът на претендираните обезщетения, констатирал е и празнота в законодателството, а това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

От ищеца В. В. чрез адв. К. Ч. е депозиран писмен отговор, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата на РБ по същество. Претендира разноски.

Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

От фактическа страна е прието за безспорно, че на 13.07.2007 г. е образувано ДП № 5229/2007 г. по описа на 03 РУ-СДВР, пр. пр. № 13251/2007 г. по описа на СРП срещу ищеца В. В.. На 08.02.2010 г. В. е привлечен в 3 качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.201,ал.1 НК, вр.чл.26,ал.1 НК/обсебване/ и спрямо него е взета мярка за неотклонение „Подписка”.

На 23.02.2011 г. въз основа на внесения в съда обвинителен акт срещу ищеца, в качеството му на подсъдим, е образувано НОХД № 3247/2011 г. по описа на Софийски районен съд. Установено е, че по това дело са проведени общо седем открити съдебни заседания, като на всичките ищецът се явил лично и с адвокат-негов защитник.

С присъда от 12.03.2013 г. ищецът е признат за виновен по повдигнатите му обвинения и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Срещу постановената присъда е подадена въззивна жалба и е образувано внохд № 2956/2013 г. на Софийски градски съд, приключило с присъда на 10.10.2013 г., с която е отменена присъдата на СРС, а ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения. Оправдателната присъда е протестирана и е образувано кнд № 119/2014 г. на ВКС, по което на 13.02.2014 г. е проведено заседание на което ищецът е присъствал лично. На 10.04.2014 г. е постановено решение № 70, с което е оставена в сила оправдателната присъда.

Възивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели.

От заключението на СПЕ е прието за установено, че субективните преживявания на ищеца във връзка с воденото срещу него наказателно производство биха могли да се квалифицират като продължителна ситуация на стрес, която е разклатила социалното му и личностово функциониране.

Към момента на психологическото изследване при ищеца е налице интегриране на събитието в неговия живот, както и позитивно справяне с последиците му. Това се е случило постепенно и поетапно, естествено в живота му и към настоящия момент той функционира на добро социално и личностово ниво.

Прието е, че наказателното производство е продължило считано от 08.02.2010г. до 10.04.2014г. или четири години и два месеца. Приет е за спорен въпросът следва ли към този период да се прибави времето от образуване на производството до повдигане на обвинението. Съдът е приел, че следва да се зачете периода от 13.07.2007г. до 10.04.2014г.

Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 425/01.12.2015 г. по гр. дело № 3143/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което е прието, че и в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в 4 периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител; в тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши (в подобен смисъл е и трайно установената практика на ВКС - решение № 230/04.12.2017 г. по гр. дело № 4874/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение №187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение №341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение №353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС).

Посочено е, че в случая в исковата си молба ищецът е изложил именно такива твърдения - че макар и досъдебното производство "формално" да се е водело срещу неизвестен извършител, всички процесуално-следствени действия по него били проведени с оглед липсата на пари в касата на ЕТ, за което той в качеството си на длъжностно лице-МОЛ носи отговорност.

/решение № 51 от 11.03.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2340/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Прието е, че в случая обвиняемият е бил само един и изначално известен, като няма логично обяснение той да бъде обявен за общонационално издирване в рамките на 2г. и половина вместо да му бъде повдигнато обвинение веднага. Направен е извод, че производството е продължило за времето от 13.07.2007г. до 10.04.2014г. или общо 6 години и 9 месеца, за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение- подписка, като е бил задържан в рамките на един ден, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди – силно изживян стрес и притеснения - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ.