Определение № 836 от 04.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 836 гр. Б., 04.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Емилия Дончева

Вера Коева като разгледа докладваното от Емилия Дончева Въззивно гражданско дело № 20261200500665 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от Община Б., с адрес: гр. Б., пл. “Г. И.“ № **, чрез юрк. Б. Б., против Решение № 231/26.03.2026 г. по гр.д. № 3479/2024 г. по описа на РС-Б., с което е признато за установено по отношение на О. Б., че И. А. К. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: с. П., общ. Б., ул. „Т. А.“ № *, с площ 696 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи: ***; ***;

***; ***, ведно със сграда с идентификатор ***, застроена площ: 13 кв.м, брой етажи: 1, предназначение: селскостопанска сграда, въз основа на давностно владение по смисъла на чл. 77, ал. 1, пр. второ ЗС във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС.

В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение, за допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и за необснованост.

Според жалбоподателя районният съд съвсем безкритично, необосновано, в нарушение на материалния закон и съдебната практика е приел, че от 1979 г. ищцата владее процесния имот, тъй като единствено тя и нейното семейство са ползвали имота, като чрез заграждането на имота, застрояването му и ограничаването на достъпа на трети лица са обективирани собственически намерения. Поддържа се, че в производството пред първата инстанция са събрани множество писмени доказателства (официални и частни документи), с които се установявало по безспорен начин, че в полза на ищцата И. А. К., по време на брака и с М. С. К., е отстъпено право на строеж върху процесния имот, въз основа на което е построена и жилищната сграда в имота. Въпреки това, съдът в своето решение само цитирал приобщените доказателства, но не е изложил мотиви относно това дали кредитира същите и какво приема да се установява с тях. Сочи 1 се, че съдът не е изследвал и изобщо не е коментирал какви са правните последици на отстъпеното право на строеж в процесния имот и по-конкретно какво е неговото значение спрямо твърдяното владение върху имота за период след учредяването му.

Посочва се, че в настоящия случай през 1979 г. ищцата И. А. К. е получила фактическа власт върху процесния парцел VI в кв. 33 по плана на с. Ц. от 1978 г., след постигнато съгласие със собственика- държавата, чрез АПК „Д. Б.“ Б., въз основа на отстъпено в нейна полза право на строеж за жилищна сграда върху държавна земя. Правото на строеж било отстъпено на ищцата по време на брака с М. С. К, поради което същото, както и построеното жилище, са се притежавали в режим на семейна имуществена общност. В резултат на отстъпеното право на строеж и одобрена строителна документация, ищцата и нейният съпруг са построили жилищната сграда в процесния имот. Посочва се, че съгласно чл.15. ал.3 от ЗС (отм.) правото на строеж включва ползването и на незастроената част от земята, т.е. с посочената норма се учредява право на ползване по силата на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 130 и чл. 131 ЗТСУ (отм.) това правомощие включвало, както правото да се ползва цялото дворно място, така и да се построят в него второстепенни постройки, подземни паркинги и гаражи. Така упражнявано това правомощие не променяло качеството на ищцата от суперфициар, който ползва цялото дворно място във владелец на същото, който държи вещта като своя.

При това положение фактическата власт върху имота била основана на правно основание и на признание правата на собственика, поради което е налице държане, а не владение на имота.

Твърди се, че е ирелевантно в случая е убеждението на разпитаните свидетели по делото, доколкото намерението за своене следва да бъде демонстрирано спрямо собственика на имота, а не спрямо свидетелите. Без значение е също какви дейности са извършвани в имота, дали е застроен, ограден, поддържан, засаждан с дървета, други култури и т.н., тъй като тези действия ищцата е извършвала на основание отстъпеното й право на строеж, и като държател и ползвател на имота, поради което същите нямат белезите на владение.

Декларирането на имота и заплащане на данъци за него също не можело да се приеме за демонстриране на владение, доколкото съставлява изпълнение на публични задължения, установени с императивни норми. Посочва се, че не може да се интерпретира като промяна в субективното отношение на ищцата и обстоятелството, че същата не се е възползвала от установените нормативни възможности да закупи по облекчен ред процесния имот.

Поддържа се, че в оспорваното решение съдът изобщо не е обсъдил нито основанието за установяване на фактическа власт върху претендирания имот, нито дали са извършени спрямо собственика такива действия, които по ясен и недвусмислен начин да говорят за промяната в субективното отношение към имота. Без да обсъди тези обстоятелства, съдът не можел да извърши преценка дали е започнала да тече и от кога придобивна давност в полза на ищцата. Предвид изложеното се поддържа, че районният съд не е подвел установените по делото факти под приложимите правни норми, поради което първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и постановено в противоречие с материалния закон и трайната съдебна практика.

На следващо място, в жалбата се посочва, че са неясни и противоречиви изводите на първоинстанционния съд дали приема за установено общината да е 2 придобила собствеността върху процесния имот. В тази насока се поддържа, че от съвкупния анализ на доказателствата по делото се установявало, че процесният имот с идентификатор *** КККР на с. Падеж, който е идентичен на застроен жилищен парцел IX- пл. № 17, кв. 3 по плана от 1985 г. на с. П., представляващ парцел VI- шести в кв. 33 по плана на с. Падеш от 1978 г., е били държавна собственост - част от АПК „Д. Б.“ Б.. Останалите съседни парцели кв. 3 по ЗРКП от 1985 г. на с. Падеш, представляващ кв. 33 по плана от 1978 г. на с. П., също са били държавна собственост. Твърди се, че в конкретния случай се касаело за държавен имот- земеделска земя, който е бил част от АПК, но с разширението на РП от 1978 г. е включен в строителните граници на с. П. и по силата на Разпореждане № 404/28.10.1968 г., изм. с ПМС № 1/07.01.1981 г. е предаден за управление от АПК на ОбНС - Б..

Сочи се, че съгласно т. 1 от TP № 1/9.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд съблюдава приложението на императивни материалноправни норми (посоченото важи и за районен съд), каквито са забраните за придобиване по давност на държавни и общински имоти, поради което във всеки конкретен случай следва изчерпателно да се изследва дали се касае за такава собственост, спрямо която намира приложение императивна законова норма.

Жалбоподателят счита за необосновани и изводите на районния съд, че не се установявало посоченото Разпореждане № 404/28.10.19968 г. на Бюрото на МС, изм. с ПМС № 1/07.01.1981 г., да прехвърля права на държавата. В тази насока се посочва, че в конкретния случай по делото не са налични абсолютно никакви доказателства и данни имотът да е бил собственост на конкретно лице преди кооперирането. В този случай следвало да се приеме, че имотът е бил държавен преди включването му в кооперативно земеползване и е останал държавен след включването му в урбанизираната територия. По силата на Разпореждане № 404/28.10.1968 г. на Бюрото на МС, вкл. след изменението с ПМС № 1/1981 г., това държавно дворно място е предадено за управление от АПК на ОбНС.

Твърди се, че дори и в приетата от съда хипотеза отново неправилен е изводът за изтекла в полза на ищеца давност. Разпоредбата на чл. 86 ЗС, ред. ДВ, бр. 31/1990 г. въвеждала забрана за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. Забраната по отношение на недвижими имоти и вещи частна общинска собственост отпада на 9.11.1999 г., с изменението на ЗОС, обн. ДВ бр. 96/1999 г. Твърди се обаче, че по отношение на процесния имот е приложим въведеният с § 1 ДР ЗДЗС мораториум, спиращ течението на придобивния давностен срок от 31.05.2006 г. до 31.12.2022 г. С влизане в сила на 8.03.2022 г. на решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на КС са обявени за противоконституционни разпоредбите на §1, ал. 1 ЗДЗС и на §2 от Заключителните разпоредби на ЗИЗС и е отпаднал занапред мораториумът за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост. Поради изложеното, дори и да се приемело, че е налице упражнявано владение от ищеца, от 09.11.1999 г. (отпадане на забраната за придобиване по давност на вещи частна общинска собственост) до 31.05.2006 г. (спиране течението на придобивния давностен срок на основание § 1 ДР ЗДЗС) от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. (през който период не е действа мораториумът, установен с § 1 ДР ЗДЗС) и от 09.03.2022 г. (влизане в сила на решението на КС за прогласяване противоконституционността на § 1 ЗД ЗС) до 3

23.12.2024 г. (предявяване на иска), не би могло да доведе до придобиване по давност на процесния имот, тъй като общата продължителност на владението е под установения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок, а след 23.12.2024 г. придобивният давностен срок е спрял да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД.

Твърди се, че с оглед на това, че ищцата не е придобила собствеността върху претендирания имот на основание давностно владение, същата не е придобила собствеността и върху изградените в имота допълнителни постройки, включително на основание чл. 92 ЗС.

Прави се искане за постановяване на решение, с което да бъде отменено Решение № 231/26.03.2026 г., постановено по гр.д. № 3479/2024 г. по описа на РСБ. и вместо него- да бъде постановено решение, с което с да бъдат отхвърлени предявените искове.

Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови доказателства при въззивната проверка.

Към въззивната жалба е приложен платежен документ за внесена по сметка на ОС- Б. държавна такса в размер на 12,78 лв. Дължимата държавна такса за разглеждане на въззивната жалба, определена по реда на чл. 18, ал. 1 от Тарифа да държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК е в размер на 25,56 евро. Ето защо, следва да се укаже на жалбоподателя в едноседмичен срок да довнесе по сметка на ОС- Б. държавна такса в размер на 12,78 евро и представи доказателства за внасянето й, в противен случай въззивната жалба ще бъде върната, а производството по делото прекратено.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна на 13.05.2026 г. В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок за отговор по подадената въззивна жалба, насрещната страна по нея е депозирала отговор.

В отговора се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.

Поддържа се, че процесното решение е правилно, тъй като е постановено съобразно буквата на закона и събрания доказателствен материал, както и при спазване на процесуалните правила. Сочи се, че ищцата е установила както обективния, така и субективния елемент на владението върху имота, поради което и доводите в обратната насока в жалбата са неоснователни. Твърди се, че в настоящия случай, доказването на обективния и субективния елемент на владението било осъществено чрез свидетелските показания на двама свидетели Венета Иванова Узунова и Г. Стоянов Илиев. Посочва се, че правилно съдът е кредитирал показанията на свидетелите като логични, последователни и вътрешно непротиворечиви. Правилно съдът е приел, че свидетелските показания съответстват на събраните писмени доказателства и съдебно-техническата експертиза.

Прави се искане за постановяване на решение, с което да бъде потвърдено решението на Районен съд- Б..

Настоящият съдебен състав констатира, че не е внесена в пълен размер дължимата държавна такса за разглеждане на предявените искове, съобразно на броя на исковете, вида на съединяването им, съобразно на заявения материален интерес. В случая са предявени два иска. При предявяване кумулативно с една искова молба на искове в защита на отделен материален интерес се събира държавна такса за всички интереси поотделно - арг. чл. 72, ал. 2 ГПК. Ищецът дължи 51,12 евро (100,00 лв.) държавна такса. Внесени са само 25,56 евро (50,00 4 лв.), поради което се дължи доплащане на сумата от 25,56 евро (50,00 лв.).