Решение № 3203 от 27.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3203 гр. София, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.

Димитър Ковачев при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Мариана Г. Въззивно гражданско дело № 20241100506408 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 29.03.2024г., постановено по гр.дело № 5579/2023г. по описа на СРС, ГО, 113 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от М. Г. С. срещу „ЗИТЕКС 01“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: 5 862, 99 лева, представляща главница за неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м.10.2021 г. до м.12.2021г. вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 02.11.2022г. до окончателното плащане и за сумата в размер на 556, 21 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 01.11.2021г. до 03.11.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022г. по ч.гр.д. № 59574/2022 г. на СРС, 113 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 556, 21 лева до пълния предявен размер от 559, 47 лева.

1

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че сьдът се е произнесъл по непредявен иск, като е разсъждавал и предполагал добросъвестно полаган труд от страна по ищцата, макар по делото да е доказана липса на валидно сключен писмен трудов договор. Сочи, че съдът е сезиран с иск за установяване дължимото се по представен кьм исковата молба писмен трудов договор, който въпреки успешно проведеното оспорване по реда на чл. 193 ГПК, сьдът не е изключил от доказателствата по делото. Излага, че ищцата претендира заплащане на трудово възнаграждение въз основа на сключен между страните валиден писмен трудов договор. Съдържанието на посочения документ установявало, че трудовото възнаграждение е определено в размер на 1 299 лева. По делото била заявена претенция и за присъждане на възнаграждение не само въз основа на този трудов договор, но и с оглед твърдяно допълнително споразумение, с което е увеличен размерът на трудовото възнаграждение. Това допълнително споразумение, обаче, не било представено, но първоинстанционният съд е формирал изводите си за основателност на претенцията само въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. К.А.-С.. Наведени са съображения, че същата свидетелка е била разпитвана в производство пред АССГ във връзка със същото допълнително споразумение, като в показанията си пред административния съд е изложила различни данни от тези, изнесени в настоящото производство. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения, че свид. А. е заинтересована от изхода на спора, поради което нейните показания, преценени по реда на чл. 172 от ГПК, не следва да се кредитират. Аргументирано е твърдение за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на първоинстанционния съд да проведе допълнителен разпит на същата свидетелка с оглед изясняване на противоречнята в нейните показания, дадени в две различни производства за установяване на едни и същи обстоятелства.

Счита, че с оглед успешното провеждане на оспорването по чл. 193 от ГПК и установяване неистинността на представения трудов договор, същият е 2 следвало да бъде изключен от доказателствения материал по делото. Излага, че за да се приеме, че е спазена писмената форма на трудовия договор, регламентирана в чл. 62, ал. 1 от КТ, е било необходимо да се установи, че трудовият договор е обективиран в документ, отразяващ съвпадащите волеизявления /уговорки/ на страните по него, удостоверени с полагане на подпис от всяка от тях. По тези съображения счита, че трудовото правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени доказателства, включително изхождащи от някоя от страните и сочещи по косвен начин за съществуването му. Сочи, че въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразяват волята си по друг начин, например с конклуденти действия. Счита, че първоинстанционният съд неправилно и напълно необосновано е аргументирал наличието на писмен трудов договор между страните с наличието на молба за сключване на трудов договор, която не е представена по делото. Освен това излага, че по делото не се установява постоянно, систематично и ежедневно изпълнение на трудовите задължения от ищеца, като в тази връзка намира за необоснован изводът на СРС, че не следва да кредитира показанията на разпитаната по делото дългогодишна служителка на ответното дружество - З.Ю.. Развити са и съображения за неправилност на формираните изводи за т.нар. „саниране“ на липсата на трудов договор между страните в резултат на издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът е приел, че уволнителната заповед има характера на признание. В случая обаче трудовото правоотношение било прекратено по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ по молба на самата ищца, като в този случай прекратяването на трудовото правоотношение настъпва автоматично с достигането на изявлението на служителя до работодателя, и същият няма никакви правомощия да се съгласява или не с това прекратяване. Изложени са съображения, че неправилно СРС е кредитирал показанията на свид. П. – приятелка на ищцата, която има само бегли наблюдения върху ежедневните дейности на М. С., както и тези на свид. А., които съдържат противоречиви данни. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

Въззиваемата страна – М. Г. С., оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното 3 решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Твърди, че всякакви разследвания по въпроса дали подписите под трудовия договор са фалшиви или не, нямат решаващо за изхода на спора значение, защото между страните не е налице спор относно обстоятелството, че приложеният към исковата молба трудов договор съответства като съдържание на оригинала на трудовия договор, който по данни на страните се съхранява от СРП по образувано досъдебно производство. Поддържа, че заявената от въззивника защитна теза не е подкрепена в достатъчна степен от необходимите за уважаването й доказателства, а събраните такива, преценени в контекста на цялостното му процесуално и извънпроцесуално поведение, разкрива множество фактически и логически противоречия с нея, поради което първоинстанционният съд правилно я е отхвърлил и е уважил предявените искове. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ.

Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, както и че в изпълнение на сключения договор е престирал труд за исковия период, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него.

Ищцата е предявила претенция за заплащане на трудово възнаграждение за периода от м.10.2021г. до м.12.2021г., като е изложила твърдения, че между страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 4/08.02.2021г. Сочи, че е била назначена на длъжността „мениджър 4 отдел“ при ответното дружество с уговорено трудово възнаграждение в размер на 1 299 лева. Излага, че не разполага с оригинал на трудовия договор, тъй като същият бил оставен на съхранение в счетоводството на дружеството, както и че с допълнително споразумение трудовото възнаграждение било увеличено до размер на 3 000 лева.

Ответникът оспорва предявените искове с възражения за недействителност на трудовото правоотношение по доводи, че представеният трудов договор не е бил подписан за работодател от законния представител на дружеството. Оспорва наличието на допълнително споразумение за промяна размера на трудовото възнаграждение, както и обстоятелството, че ищцата реално е престирала труд през исковия период. Заявено е евентуално възражение за прихващане с вземане в размер на 9 131, 88 лева, представляващо заплатено трудово възнаграждение за периода от м.02. до м.09.2021г., включително.

С оглед релевираното оспорване на автентичността на процесния трудов договор, в първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, което не е оспорено от страните и преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като ясно, пълно, обективно и обосновано. При изготвянето му вещото лице е изследвало оригинал на оспорения документ, приобщен към материалите по пр. пр. № 16324/2022г. по описа на СРП. В заключението е направен категоричен извод, че подписът за „работодател“ в трудов договор № 004/08.02.2021г., сключен между „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, представлявано от З.А.З. и М. Г. С., не е положен от З.А.З., от чието име изхожда. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че формалната доказателствена сила на оспорения документ е отпаднала. Трудовият договор не е сключен в изискуемата по чл. 62, ал. 1 от КТ писмена форма за валидност.

По въпроса за дължимостта на трудово възнаграждение и без да е сключен писмен трудов договор, ако работникът е бил добросъвестен, е постановено решение № 467 от 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/2013г. по описа на ВКС, Четвърто ГО, чието разрешение се споделя и от настоящия съдебен състав. В същото е прието, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма за валидност. Необлеченият в тази форма трудов договор обаче не е правно нищо. Недействителността на трудовия договор е 5 уредена в отклонение от общите правила на ЗЗД и това се отнася не само до т. нар. "специфични основания за недействителност": противоречие и заобикаляне на закона или на приложимия колективен трудов договор, както и договорът с лице, ненавършило трудоспособна възраст; но също и до уредените основания за нищожност и унищожаемост в гражданското право, които са субсидиарно приложими и за трудовия договор.

В същото решение на ВКС е посочено, че уредбата на недействителността на трудовия договор се отклонява от общата уредба на нищожността в ЗЗД. Съгласно чл. 75, ал. 1 КТ когато трудовият договор бъде обявен за недействителен и работникът или служителят е действал добросъвестно при сключването му, отношенията между страните по договора до момента на обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор, т.е. отклоненията от общия режим на нищожността по ЗЗД са две: 1/ никой не може да се позове на недействителността на трудовия договор преди тя да бъде прогласена или обявена от съда и 2/ ако при сключването на договора работникът е действал добросъвестно, недействителността не е изначална, а занапред.