Определение № 1249 от 05.10.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1249 гр. Плевен, 05.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264400500854 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна частна жалба от „СТИК-КРЕДИТ“АД,ЕИК202557159,чрез Адв. дружество „***.“, БУЛСТАТ *** чрез адв. Х. М. от САК против Определение № 3187/21.07.2026 г., постановено по гр. дело № 1199/2026 г. по описа на Пл.РС, с което е оставена без уважение молбата на „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 за изменение на Решение № 866/05.06.2026 г., постановено по гр. дело № 1199/2026 г. по описа на Пл.РС в частта досежно деловодните разноски.

В жалбата се изразява становище, че постановеният съдебен акт от Пл.РС е неправилен. Твърди се, че представеният по делото договор по чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв. не установява безспорно, че страните по него се намират в близки отношения. Твърди се, че правото на иск по настоящото дело е упражнено превратно, с цел увреждане на ответното дружество, тъй като ищецът е подал шест искови молби срещу ответника, с цел да възложи в негова тежест заплащането на разноски в прекомерен размер. Позовава се на постановени съдебни решения в този смисъл. Твърди се, че ищецът е завел множество дела и срещу други финансови институции и предвид установената злоупотреба с право, разкриваща съвсем различна цел от потребителската защита, трябва да се изследва въпросът, дали действително 1 ищецът А. Ю. А. има качеството на потребител или действията му са елемент от един бизнес процес, чиято крайна цел е стопанска,а не потребителска.Твърди се, че РС неправилно е присъдил разноски по всеки от предявените искове. По отношение на размера на присъденото възнаграждение се изразява становище, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е значително по-нисък от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, като следва да се съобрази вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност на делото и процесуалното поведение на страните, както и допълнителни критерии, произтичащи от настоящата специфика на спора.

Жалбоподателят моли съда, да отмени обжалваното определение на Пл.РС, с което е оставена без уважение подадената молба по чл.248 от ГПК и да постанови друго, с което да откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при условията на евентуалност, да ги намали значително.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от адв. М. В. М. от АК – Пловдив, в качеството му на пълномощник на А. А., в който се изразява становище, че постановеното определение на Пл.РС е правилно. Посочва се, че правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗА е установено със закон и за да упражни адвокатът това свое право е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на посоченото основание, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е близък приятел на адвоката. Посочва се, че практиката да се завеждат искови производства срещу кредитори за недействителност на договори за паричен заем или техни клаузи следва от това, че самите кредитори сключват договори за заем, в които са уредени еднотипни клаузи за неустойки, допълнителни възнаграждения, такси и т.н. В този смисъл, кредиторът не може да черпи благоприятни последици от собственото си недобросъвестно поведение, тъй като е могъл да откаже сключването на договора или добавянето на клаузи, които са вероятно неравноправни или недействителни. По отношение на присъждането на ДДС към адвокатското възнаграждение се посочва, че адвокатът е регистрирано по ЗДДС лице, като съгласно практиката на СЕС, когато адвокат представлява клиента си безплатно и спечели делото, съдът му определя възнаграждение, 2 върху което се начислява ДДС.

Ответникът моли да бъде оставена без уважение подадената частна жалба.

Съдът, след като се запозна с доводите, изложени в жалбата, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

С Решение № 866/05.06.2026 г. на Пл.РС, постановено по гр. дело № 1199/2026 г. по описа на същия съд е прогласен за недействителен сключеният между „СТИК КРЕДИТ“ АД - гр. Шумен, ЕИК 202557159, като кредитор и А.

Ю. А. от гр. Плевен, ЕГН **********, като потребител, Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1127244/ 26.07.2024 г.

Със същото решение е осъден „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на А. Ю. А., ЕГН ********** сумата от 102,26 евро, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 1127244/26.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 26.03.2026 г. до окончателното изплащане на сумата.

Осъден е „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на А. Ю. А., ЕГН ********** сумата от 51,13 евро, представляваща направени деловодни разноски.

Осъден е „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 да заплати на адв. М.

В. М. от АК - гр. Пловдив адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 360,00 евро с ДДС, като за разликата до претендираните 490,84 евро с ДДС е оставено без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.

От ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 е депозирана молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските, в която се посочва, на първо място, че представеният от ищеца договор за правна защита 3 и съдействие не установява по безспорен начин, че са налице предпоставките за присъждане на разноски. Посочва се, че в договора страните са декларирали, че се предоставя правна помощ, съгласно чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв., като се оспорва наличието на това обстоятелство в отношенията между страните. Навеждат се доводи, че делото е заведено при условията на злоупотреба с право. По отношение на присъдените разноски по всеки един от предявените искове се посочва, че същите произтичат от едно правоотношение и защитават един интерес, поради което на ищцовата страна не се дължат разноски и по двете претенции. По отношение на размера на присъденото възнаграждение се изразява становище, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е значително по-нисък от посочения ориентир в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, като следва да се съобрази вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност на делото и процесуалното поведение на страните.Направено е искане да бъде изменено постановеното първоинстанционно решение, като бъде отхвърлено искането за присъждане на разноски на ищцовата страна за адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв, а при условията на евентуалност, да не се присъждат разноски за държавна такса и адвокатски хонорар, предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК и при условията на евентуалност, да се намали съществено размера на първоначално присъдените разноски.

За да постанови обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 по чл.248 от ГПК, Пл.РС е приел, че наличието на няколко еднотипни граждански дела между същите страни не е индиция за злоупотреба с право, доколкото се касае за различни договори със свои особености и съответно различен предмет на доказване. Отделно от това, причината за образуването на горните дела е поведението на дружеството-молител, което включвайки в сключените договори за кредит неравноправни и недействителни клаузи е предопределило възникването на различни по характер правни спорове. Не на последно място, при определянето на дължимите се деловодни разноски съдът е съобразил всички релевантни факти, поради което не са налице предпоставки за изменение на вече постановеното решение.

Окръжният съд изцяло споделя изложените от Пл.РС доводи и 4 съображения, с които е оставил без уважение депозираната от „СТИККРЕДИТ“ АД молба по чл.248 от ГПК за изменение на решението на Пл.РС в частта за разноските.

В първоинстанционното производство ищецът А. Ю. А. е представляван от адв. М. В. М. от АК – Пловдив, съгласно представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 10.03.2026 г., като в същия е посочено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв. за оказване на помощ на близък.

По отношение на направеното възражение в частната жалба, че представеният по делото договор по чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗАдв не установява безспорно, че страните по него се намират в близки отношения, съдът намира същото за неоснователно. Разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗАдв. предвижда, че на адвоката, осъществил безплатна правна помощ следва да се присъди съответно възнаграждение, когато насрещната страна е осъдена за разноски. В настоящия случай, след като в договора за правна защита, сключен между ищеца А. Ю. А. и адв. М. М. е посочено, че процесуалното представителство и защита е безплатно на основание чл.38 ал.1 т.3 пр.2 от ЗА, това е достатъчно основание за приложение на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т.1-3 на ал.1 на чл.38 от ЗАдв. лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат - доверител и не са предмет на изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за разноски. В този смисъл е Определение № 2371/04.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022 г., в което е прието, че наличието на основанието по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат. При това положение, след като адв. М. М. е осъществил безплатна правна помощ на ищеца и предявените от същия искове са уважени, на пълномощника се дължи възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА.

Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника „СТИККРЕДИТ“ АД, че е налице злоупотреба с право. Фактът, че ищецът е подал шест искови молби срещу ответното дружество, сам по себе си не води до 5 извод за злоупотреба с права, доколкото се касае за отделни и самостоятелни правоотношения, за различни договори за потребителски кредити, сключени между страните, с различен предмет, което обуславя наличието на правото на иск по всяко правоотношение поотделно, респективно, в свободната преценка на ищеца е дали да предяви искове по всяко правоотношение и как да ги съедини. Съдът може служебно да съедини делата в едно производство на основание чл.213 от ГПК, но не е задължен да го направи, тъй като нормата не е императивна, а освен това, преценката на съда за наличието на предпоставки да бъде приложена хипотезата на чл.213 от ГПК обхваща и етапа на висящност на отделните производства, който може да бъде различен, при което съединяването им не би било целесъобразно. Няма основание при решаване на въпроса за дължимите деловодни разноски по едно конкретно гражданско дело, съдът да изследва и да взема предвид присъдените в полза на ищеца деловодни разноски по други граждански дела със същия ответник.

След като е безспорно, че заведените пред Пл.РС шест граждански дела между едни и същи страни не са съединени по реда на чл.213 от ГПК, няма основание съдът да преценява присъдените разноски по другите дела. В конкретния случай приложение следва да намери разпоредбата на чл.81 от ГПК, която предвижда, че във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В този смисъл, съдът дължи произнасяне по направените деловодни разноски, единствено с оглед изхода на спора по настоящото дело.