Решение № 120 от 13.08.2026, Районен съд - Велики Преслав

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Велики Преслав, 13.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, II СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Соня Анг. Стефанова при участието на секретаря ГЕРГАНА ПЛ. САВОВА като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело № 20263610100020 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от Н. С. И. срещу „М.К.“ АД главна положителна установителна искова претенция с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК за обявяване недействителността на договор за потребителски кредит № ................ сключен между ищцата и ответното дружество, евентуална положителна установителна искова претенция за прогласяване нищожността на договора, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 19 от ЗПК, поради противоречието му със закона, евентуална положителна установителна искова претенция, предявена при условие, че съдът отхвърли главния иск и първия евентуален иск, с посочено пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата, с която е договорено начисляване на възнаграждение за допълнителна услуга, поради противоречие със закона, респ. поради нарушаване на добрите нрави и съединен при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лева (частична претенция от общо 2 046.68 лева) , представляваща недължимо платени суми, при изначална липса на основание, по недействителен Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

Ищецът излага, че на 07.08.2024 г. между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит № ................, по силата на който му бил отпуснат кредит в размер на 1000 лева, за срок от 18 месеца. Размерът на годишната лихва бил в размер на 40.48%, а размерът на годишния процент на разходите - 48,90%. Ищецът следвало да върне сума от 1350,36 лева.

На същата дата бил сключен и договор за предоставяне на допълнителни услуги към процесния договор, като условие за отпускането на заемната сума по него. Било договорено предоставянето на допълнителна услуга „Пакет Комфорт“ за срок от 18 месеца и месечна вноска в размер на 94,24 лв. Така били начислени допълнителни такси в общ размер на 1696,32 лева., като общата сума, която следвало да върне ищеца възлизала на 3046.68 лева.

1

И. изтъква, че е погасила задължението по сключения договор, като за срока на договора е заплатила изцяло сумата по договора, включително и допълнително начислените такси.

Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.

Поддържа, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11 ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Ищецът настоява, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Подчертава, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са вписани в него и как се формира посоченият в договора ГПР, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Допълва, че описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва и допълнителни такси) водят до различен размер на ГПР от посочения.

Счита, че в конкретния случай следва да се приеме, че в договора не е посочен надлежно размера на ГПР, поради което в качеството си на потребител не е бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и не е разполагал с всички данни, които са били необходими за да прецени икономическите последици от сключването му. Това обстоятелство, според ищеца следва да се окачестви като „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС.

Поддържа, че посоченият в договора ГПР не е реално приложимият между страните, като изтъква, че действителният ГПР многократно надвишава допустимите размери, посочени в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Обръща внимание на обстоятелството, че процесният договор е такъв с еднотипни клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Заявява, че с клаузата, с която е уговорено, че заемателят дължи допълнителни такси за предоставяне на допълнителни услуги, се заобикаля закона, в частност разпоредбата на чл.

33, ал. 1 от ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, поради което същата се явява нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

Акцентира, че с процесните клаузи за допълнителни такси в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение, което е известно на кредитора още при сключването на процесния договор и същото се добавя на практика кумулативно към вече договорената между страните договорна лихва.

Счита, че тези клаузи са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите, тъй като същите задължават потребителя да заплати необосновано високи допълнителни такси за услуги, които на практика не се предоставят. Допълва, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Ищецът поддържа становище, че разходите за заплащане на „допълнителни такси”, които по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР, но необосновано не са били включени. По изложените доводи, счита, че кредиторът е нарушил разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като е заблудил потребителя за действителния процент на ГПР, приложим в отношенията между страните. Нещо повече, счита, че ако допълнителните такси се включат при изчисляване на ГПР, последният ще надвиши значително максималния размер, предвиден в горецитираната норма, което от своя страна води до нищожност на клаузите, уреждащи задължението му за заплащане на допълнителни такси, на основание чл.

2

19. ал. 5 от ЗПК.

Ищецът навежда твърдение, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11. ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26. ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, доколкото клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ противоречи на добрите нрави. Счита определения от кредитора размер на възнаградителната лихва за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. С оглед изложеното счита, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност на целия договор.

В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът е валиден и действителен, ищецът релевира нищожност на отделните клаузи от процесния договор, на основания чл.

26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради противоречие със закона, на осн. чл. 26, ал. 1., пр. 3 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради неравноправност.

Ищецът подчертава, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи но кредита. Поради това моли ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 10 лв. (частична претенция от общо 2046,68 лв.), представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит № ................, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.

Моли исковата претенция да бъде уважена. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание ищецът не се явява, но се явява редовно упълномощения му процесуален представител, който поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена.

В последното по делото открито съдебно заседание по реда на чл.214, ал.1 от ГПК е допуснато изменение на предявения от Н. С. И., ЕГН: ********** срещу М.К.“ ЕАД, ЕИК:

202073629 осъдителен иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 10.00 лева, предявена като частична претенция от общо 2046,68 лева, като исковата претенция е увеличена до пълния размер от 2046,68 лева (еврова равностойност - 1046,45 евро), представляваща недължимо платени суми при изначална липса на основание при недействителен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който излага становище за неоснователност на предявената искова претенция.

Поддържа, че оспореният договор отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП, а възраженията в исковата молба за недействителност на същия са неоснователни и недоказани. Изтъква, че годишният процент на разходите е изрично посочен в договора за заем, а в последния са изброени изрично и останалите задължителни елементи от предмета на договора - общ размер на кредита, ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума за връщане по кредита.

Счита, че дори да се приеме, че кредиторът не е включил определен компонент в така посочения годишен процент на разходите (в процесния случай възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги) и с това ГПР надхвърли максималния допустим размер, съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ГПК, то правната последица от това обстоятелство би била единствено нищожност на договорната клауза, уреждаща именно този параметър - ГПР над нормативно установения максимален размер, но не и недействителност на целия договор за заем, на основание чл.22 от ЗПК. При това положение 3 всички клаузи, които надвишават определения максимално допустим размер на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, следва да считат нищожни, на основание чл.19, ал.5 от ЗПК.

Поддържа, че разгледан без договора за допълнителни услуги, предвиждащ задължение за заплащане на пакет „Комфорт", процесният договор за потребителски кредит не нарушава никоя императивна норма и не противоречи на добрите нрави.

Според ответника, дори съдът да приеме, че договорът за допълнителни услуги е нищожен, то същото не се отнася и до договора за заем, тъй като последният отговаря на всички нормативни изисквания на ЗПК. Поддържа, че в патримониума му не са постъпвали никакви суми без съответното надлежно правно основание, поради което намира предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за неоснователен.

По изложените по-горе доводи, ответното дружество моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

В последното по делото открито съдебно заседание ответникът редовно призован не изпраща представител. Депозирано е писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа отговора на исковата молба и настоява исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ................ от 07.08.2024 г., ведно с погасителен план, сключен между ответното дружество, от една страна в качеството му на кредитор и ищеца, от друга страна в качеството му на кредитополучател, от клаузите на който се установява, че кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 1000 лева.

Видно от ангажирания погасителен план към договора падежът на последната вноска е настъпил на 17.02.2026 год. (общо 18 броя анюитетни месечни погасителни вноски), в размер на 75,02 лева. ГПР възлиза на 48,90 %. Уговорено е, че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит бил 40,48 % годишно. Договорното възнаграждение е в размер на 350,36 лева. С кредита е рефинансирано друго задължение на длъжника, като рефинансираната сума възлиза на 318,53 лева.