Решение № 1863 от 25.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1863 гр. Пловдив, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330113223 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от О. М. Г. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, ищецът не дължи сумата от 409.95 лева, представляваща такса за експресно разглеждане по договор за паричен заем № 641633/28.02.2022 год.

В исковата молба се твърди, че на .......... страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 48,62 %. Ищецът следвало да заплати такса за експресно разглеждане на от 409.95 лева. Всички суми следвало да бъдат върнати с погасяването на една вноска с падеж ........год. Посочва се, че ищецът платил по договора сумата от 850.05 лева, която включвала заемната сума и договорната лихва, без таксата. Счита, че е налице нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, и т.10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен начинът на формиране на ГПР и общо дължимата по него сума. В ГПР следвало да бъдат включени освен възнаградителната лихва и всички други разходи, свързани с кредита. Така, таксата за експресно разглеждане представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако се добавела към ГПР, последният щял да надхвърли 50%, което водело до заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Клаузата за експресно разглеждане била нищожна, поради противоречието й с чл. 10а ЗПК, тъй като била начислена за усвояване на кредита.

1

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се оспорва предявената искова претенция като недоказана. Признава се, че между страните е сключен договор за заем, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева. Възразява се, че уговорената такса не следва да се включва при формирането на лихвения процент, поради което и същият не противоречи на добрите нрави. Посочва се, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което влияе върху преценката за риска при отпускане на кредита. Излага се становище, че таксата за експресно разглеждане не следва да бъде включвана в ГПР, доколкото тя се начислява за използването на допълнителна услуга, извън предоставянето и управлението на кредита. ГПР бил уговорен съобразно приложение № 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК.

Поради изложеното моли предявената претенция да бъде отхвърлена.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от представените по делото писмени доказателства е безспорно, че между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ..........., съгласно който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 800 лева /които факти са обявени за безспорни с Определение на съда от ........../, с ГЛП 40.05% и ГПР 48.62%, в който е уговорена клауза за заплащане на такса за бързо разглеждане от 1250 лева. От депозирания отговор на исковата молба се установява и че тази такса не е включена при формиране посочения в договора ГПР от 48.62%. Безспорно е обстоятелството също, че ответникът „Сити кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

В чл. 3.10 от договора е предвидена такса за бързо разглеждане в размер на 409.95 лева. Посочената клауза съдът счита за нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й е необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Не са представени доказателства от ответника в какъв срок се разглеждат документите при отказ от услугата бързо разглеждане, за да се прецени дали е икономически 2 оправдано потребителят да предпочете да се ползва от посочената клауза.

Следва да се посочи, че размерът на тази такса е повече от 1/2 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Таксата е по-голяма от възнаграждението, което кредитодателят получава за предоставения кредит.

С оглед изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което е нищожна. Тъй като противоречието между клаузата за такса за бързо разглеждане и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за заплащане на такава такса по чл. 3.10 от договора.

С оглед изложеното, след като съдът достигна до извода, че процесната клауза е недействителна, то следва и че нейния размер не се дължи от заемателя, поради което и предявената искова претенци следва да бъде уважена като основателна.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сторените от ищцата разноски в настоящото производство. Такива са направени от ищцата в размер на 42.50 лева – заплатена държавна такса.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на ...... Д. Б.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Б., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските 3 възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, не са събирани гласни доказателства, не се изслушвани вещи лица, както и като съобрази размера на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. се дължи възнаграждение в размер от 300 лева.

Във връзка с възражението за липсата на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ, ответната страна ангажира доказателства – справка от ТД НОИ от 17.04.2024 год., неоспорена от ищеца. Съдът счита, че възражението е неоснователно, тъй като към датата на подписване на договора за правна защита и съдействие - м. юни 2023 год. /л.3/ липсват доказателства за получавани доходи от ищеца. Но дори и разгледано спрямо следващите месеци, от справката е видно, че получавания осигурителния доход /а не нетно получаваната сума/ са дори под минималната работна заплата. Единствено за месец октомври ..........осигурителният доход е над 1500 лева, но тази сума и то като осигурителен, а не нетен доход, не е достатъчна да обоснове наличие на доход, който да предполага възможност на ищеца да заплати адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл. 124, ал.1 от ГПК, в отношенията между страните О. М. Г. ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК .......... че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 409.95 лева, представляваща такса за експресно разглеждане по Договор за паричен заем .........

ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК .......... да заплати на О. М. Г. ЕГН 4

********** сума в размер на 42.50 лева – разноски в производството.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Сити кеш“ ООД, ЕИК........, да заплати н а .... Д. Б. със съдебен адрес: гр. П.......... ул. „Р.... Д............. в качеството му на пълномощник на О. М. Г. ЕГН **********, сума в размер на 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/П/___________________ 5