Решение № 908 от 17.11.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 908 гр. гр. Хасково, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минчо К. Димитров при участието на секретаря Павлина Ст. Николова като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело № 20245640102848 по описа за 2024 година

Предявен е искова молба от „АПС Бета България” ЕООД, ЕИК:

203374133, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България” № 81В, ап.3, представлявано от Петр Валента и Христо Маринов, с която са предявени установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответника Р. Л. К., с ЕГН:

********** дължи на ищеца сумата от 270,15 лева, формирана както следва: главница в размер на 200 лева; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 12,51 лева за период от 27.09.2019г. до 27.12.2019г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 56.64 лв. за период от 28.12.2019г. до 27.06.2024г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 в съда до окончателно изплащане на вземанията.

Ищецът твърди, с Разпореждане № 2599/30.09.2024г. по ч.гр.д. № 1788/2024г. по описа на Районен съд – Хасково, получено на 16.10.2024г., е уведомен, че Заповед за изпълнение на парично задължение е връчена на длъжника Р. Л. К., ЕГН: ********** при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, и в законоустановения срок упражнявал законовото си право да предяви иск, с който да бъде признато за установено по отношение на ответника Р. Л. К., че същият дължи на ищеца вземане, предмет на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.

1

№ 1788/2024г. по описа на РС-Хасково и издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. Посочено е в исковата молба, че на 27.09.2019г. ответникът сключил Договор за потребителски кредит № 359888 със „Сити Кеш“ ООД, по сила на който получил сумата от 200 лева, срещу което се съгласил да върне на 3 броя вноски по 99 лева в срок до 27.12.2019г., когато била падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част от Договора за кредит. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 47.23 %.

Съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за потребителски кредит били потребителят и кредиторът, като потребител било всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор - всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. От приложените Общи условия и Договор за потребителски кредит 359888 от 27.09.2019 г. по безспорен начин се установявали сключения между страните договор, задълженията си по който ответната страна не била изпълнила в срок и съобразно условията на договора. Съгласно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като погасителният план следвало да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не бил фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочвало ясно, че информацията, съдържаща се в плана, била валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит.

2

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентирала договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая, според ищеца, представеният по делото Договор за кредит не бил сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновавало извод, че процесният договор бил действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК. В чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за потребителски кредит страните се съгласили, че ответникът т ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия по договора за потребителски кредит било уговорено правомощие на „Сити Кеш“ ООД да уведомява длъжника за забавата му чрез водене на кореспонденция, изпращане на съобщения, писма, покани и имейли. Сочи се, че горепосочените договори са сключени по електронен път по силата на ЗПФУР.

Изложени са в исковата молба твърдения, че ответникът Р. Л. К. не бил изпълнил в срок задълженията си по Договора за кредит. Ищецът заявява, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022г. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към Р. Л. К. по описания договор за потребителски кредит на цесионера и ищец в настоящото производство „АПС Бета България” ЕООД като длъжникът бил уведомен за цесията на посочената от него адрес, както и с със СМС на посочения от него телефонен номер. Ответникът не изпълнил в срок задълженията си по Договора за Кредит до изтичането на крайния срок за погасяването му, вкл. и към настоящия момент задължението все още не било погасено. Така следвало съдът да приеме за установено, че ответникът дължи на ищеца парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 1788/2024г., а именно сумата в общ размер на 270,15 лева, формирана както следва: главница в размер на 200 лева; договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 12,51 лева за период от 27.09.2019г. до 27.12.2019г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 56.64 лв. за период от 28.12.2019г. до 27.06.2024г., както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията. Претендиралата сума за лихва за забава представлявала обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, определена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за просрочени парични задължения. Същата се дължала от ответника Р. Л. К. по силата на чл. 2, раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост" от ОУ, неразделна част от Договора за кредит, съгласно който член при забавяне на плащането на погасителна вноска Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на 3 действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска. За периода от 13 март 2020 г. до 13 юли 2020 г. законна лихва за забава по Договора за кредит не била начислявана, т. е. претендиралата лихва била изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Моли да се уважи иска. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения представител на ответника. Счита, че ИМ е допустима, но неоснователна и недоказана. Заемателят бил физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон Законът за протребителския кредит /ЗПУ/. Счита, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Излага агрументи в тази насока.

Процесният договор за кредит бил недействителен поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК във вр. с чл.19 от ЗПК. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочване на абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора размер, кои са допусканията, използвани при изчисляването. В договора било уговорен лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 47.23 %. Не ставало ясно какво представлява разликата между посочените проценти и кои разходи покрива ГПР. Отделно от това е предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставяло потребителя в положение да не знае точно в какъв размер с оскъпяването му по кредита, което дължи. Именно в това била недействителността на договора в случая, като било неспазено изискването на горепосоченото законово основание – цитира практика излага аргументи. Счита, че клаузите на чл.6.1 и 6.2 от договора нарушават и изискванията на чл.143, ал2, т.5 и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Посочените договорни клаузи противоречали на добрите нрави и добрите търговски практики, като допускат уговорки във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на 4 задължението да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение/неустойка /чл.143, т.5 от ЗЗП/, представляващо 41,75 % от размера на самата главница по кредита. Наред с изложеното, считам, че същите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗП, като така не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща тьрговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. В този смисъл са и цитираните в края на предходната точка решения на ОС - Пловдив. Посоченото обстоятелство аргументира нищожността на клаузите за неустойка и на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Неустойката за неизпълнение на задължение, която не е свързана пряко с претърпени вреди /нямало данни за ищеца да са настъпили вреди от непредставянето на обезпечение/, е типичен пример за неустойка, излизаща извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2019г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая, уговорената стойност на неустойката, възлизаща на 83,49 лв. била 41,75 % от главницата по договора, като наред с това същата надвишава над б пъти размера на договорната лихва, възлизаща на 13,51 лева, която се явява възнаграждението на кредитора за сключената кредитна сделка. Налице била очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от всяка от страните по облигационното правоотношение, за което съдебната практика е категорична и константна, че е в противоречие с добрите нрави. Договорът за паричен заем бил нищожен и на друго основание — клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява добрите нрави.