Решение № 62 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. София, 08.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100504858 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби подадени от:

1.В. Р. О. и Т. Р. О. срещу решение № 20072709/23.12.2023г. постановено по гр.д. № 53713/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, в частта, с което са отхвърлени предявените от тях искове срещу Х. Ц. Ц. с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумите на 1500,00 лв. до пълния предявен размер на исковете 3000,00 лв. /от всеки от ищците/, представляващи обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в безпокойство и тревожност вследствие на съобщение за смърт на майката на ищците направено по телефона на 21.09.2020г. от д-р Х. Ц. Ц. и към който момент лицето не е било починало.

В жалбата се твърди, че в решението си първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД да определи размер на обезщетение, което да е справедлив и обоснован с оглед конкретиката на случая и съобразно критериите изрично посочени в Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС. Счита, че районният съд не е съобразил нито интензивността, нито продължителността на преживените негативни емоции от страна на ищците, техния шок и развит страх вследствие на съобщението за неистинския факт за смъртта на майка им. Поддържат, че психологическата травма, болката и страданието изпитано от ищците за двойно преживяване на смъртта на майка им, която починала по – късно, по никакъв начин не е съобразена при постановяване на решението на първоинстанционният съд. Сочат, че в мотивите на съда, е игнорирано обстоятелството, че майката на ищците е била известна в професионалното съсловие на учителите, като съобщението за смъртта й се разпространило и във съсловния форум сред колегите й. Като аргумент обосноваващ претендирания размер на обезщетението се сочи и разпоредбата на 1 чл.38 т.2 от ЗСОЛЛДМ относно размера на глобата за неспазване на правилата в Кодекса за професионална етика на лекарите в България, а именно – до пет минимални работни заплати. Претендираното обезщетение дори е под този максимален размер. Считат, че исковете са доказани по основание и по размер и молят решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат пълния им претендиран размер. Претендират разноски.

Въззиваемата страна Х. Ц. Ц. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който счита наведените във въззивната жалба доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната от ищците част, за неоснователни. Посочва, че дори и да се приеме, че е налице протИ.правно поведение от страна на ответника /което обстоятелство същия оспорва/ районният съд дори е присъдил обезщетение, надхвърлящо реално претърпените вреди. Посочва, че ищците смесват последиците от предадената информация от 21.09.2020г. и тези от смъртта на майка им, настъпила в по – късен момент. Твърди, че в хода на въззивното производство е недопустимо да се навеждат нови доводи за протИ.правност на поведението на ответника, а именно злоупотреба със здравна информация и нарушение по чл.33 от КПЕЛБ. Счита, че направената съпоставка между санкциите предвидени в ЗСОЛЛДМ и настоящият казус е неуместна, доколкото в нормативният акт са предвидени норми касаещи административната и дисциплинарната отговорност на съответните лица. Моли жалбата на ищците-въззивници да не бъде уважавана. Поддържа подадената от него въззивна жалба. Претендира разноски.

2. подадена от Х. Ц. Ц. срещу решение № 20072709/23.12.2023г. постановено по гр.д.

№ 53713/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 28 състав, в частта, с което е осъден да заплати на основание чл.45 от ЗЗД на всеки от ищците В. Р. О. и Т. Р. О. сумата от по 1500,00 лв.,ведно със законната лихва считано от 03.11.2021г. до окончателното й изплащане и представляващи обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в безпокойство и тревожност вследствие на съобщение за смърт на майката на ищците направено по телефона на 21.09.2020г. от д-р Х. Ц. Ц. и към който момент лицето не е било починало. Във въззивната жалба се поддържа, че по делото не е установен първият елемент от фактическият състав по чл.45 от ЗЗД, а именно наличие на протИ.правно поведение от страна на ответника, което е достатъчно основание за отхвърляне на иска. Счита, че неправилно разбраната и интерпретирана от ищците информация относно състоянието на майка им, която се е намирала в болнично заведение, не може да му се вмени във вина и да се счита, че е протИ.правно поведение. Твърди, че именно ищците не са спазили установения ред съобразно правилата на болницата за търсене и получаване на информация относно състоянието на тяхната майка, като пациентка в болницата, като агресивно и непрестанно са звъняли на личния му телефон, включително и в моменти, които ответникът не е работа, дори е в лошо здравословно състояние и не е бил длъжен да търси от други колеги информация за състоянието на пациентката и да предава такава на близките, особено в ситуацията към дата 21.09.2020г., когато майката на ищците се е намирала в реанимацията на болницата, а не в Клиниката по неврохирургия в същата болница, чийто началник е ответника. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд не е изложил мотиви защо кредитира показанията на един свидетел /И.И./, а игнорира показанията на друг свидетел /Ц.а/. Освен това твърди, че първоинстанционният съд е изградил изводите си въз основа на недопустими доказателства – писмените доказателства представи от ищците след второ съдебно заседание и за които неправилно е прието, че попадат в хипотезата на чл.147 от ГПК.

Дори и при неприемане на горните изводи, при условията на евентуалност, твърди, че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ответника и твърдяните 2 вреди за ищците, които смесват последиците от реалната смърт на майката и информацията предадена по телефона от ответника на 21.09.2020г. Относно претендираното обезщетение от Т. О. счита, че причинната връзка е прекъсната, доколкото ответникът не е водил с него разговори – нито лично, нито по телефона, а информацията е интерпретирана и предадена от сестра му – ищеца В. О..

Оспорва присъдения размер на обезщетение, като твърди, че за да определи същия, първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и е присъдил обезщетение надхвърлящо реалните вреди.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира разноски.

Насрещните страни по жалбата - ищците В. Р. О. и Т. Р. О. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмен отговор, в който считат наведените във въззивната жалба доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, за неоснователни. Посочват, че твърденията на ответника протИ.речат на събраните по делото доказателства, а именно че не е лекуващ лекар на пациентката Н. О., че не е имал задължение да дава информация относно здравословното й състояние, като последното ако не е така, то именно ответникът е нарушил установения ред и предписаните правила за реда и начина на информиране на пациентите и техните близки. Оспорват и твръдението в жалбата на ответника, че липсва причинно следствена връзка между неговото поведение и последвалите вреди за ищците, доколкото именно поведението на ответника е условието, без което вредата не би настъпила, както и именно то е годно да причини описаните в исковата молба вреди т.е. то е причината за настъпването на вредите, като в случая ако не е налице протИ.правното поведение на ответника, не лиха настъпили вредите, чието обезщетяване се търси в настоящото производство. Считат, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения при допускане и събиране на писмените доказателства по делото и правилно е приел, че ответникът е осъществил фактическият състав по чл.45 от ЗЗД и следва да бъде ангажирана имуществената му отговорност за заплащане на обезщетение за причинените вреди. Молят решението в обжалваната от ответника част да бъде потвърдено Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове, с правна квалификация чл.45 от ЗЗД, предявени както следва:

-от В. Р. О. срещу Х. Ц. Ц. за сумата от 3000,00 лв., представляващи обезщетение за 3 неимуществени вреди изразяващи се в безпокойство и тревожност вследствие на съобщение за смърт на майката на ищеца – Н.Д. О. направено по телефона на 21.09.2020г. от д-р Х. Ц.

Ц. и към който момент лицето не е било починало.;

-от Т. Р. О. срещу Х. Ц. Ц. за сумата от 3000,00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в безпокойство и тревожност вследствие на съобщение за смърт на майката на ищеца – Н.Д. О. направено по телефона на 21.09.2020г. от д-р Х. Ц.

Ц. и към който момент лицето не е било починало.;

Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права на другите физически или Ю.дически лица. Непозволеното увреждане е сложен Ю.дически факт, елементи на който са: 1 деяние /действие или бездействие/, 2. вредата, 3. протИ.правност на деянието, 4. вина и 5. причинната връзка между протИ.правното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.

Останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай, а доказването е в тежест на ищеца.

Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на протИ.правно деяние т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Предвид горното, въззивният съд е обвързан от следната фактическа обстановка, установена от първоинстанционният съд: Н.Д. О. – майка на ищците постъпва за лечение в болница

„АДЖИБАДЖЕМ

СИТИ

КЛИНИК-МБАЛ

ТОКУДА“ЕАД на

25.08.2020г.;ответникът проф.д-р Х. Ц. Ц. – началник на Клиника по неврохирургия в болничното заведение, на 27.08.2020г. извършва операция на пациентката поради установен тумор в главата; за периода 25.08.2020г. – 21.09.2020г. страните се срещали лично - както преди операцията на пациентката Н. О. за обсъждане на подробностите и даване на информация от д-р Ц. относно предстоящата медицинска интервенция на майка им, така и след операцията - на 27.8.2020г.; през посочения период страните са имали множество контакти и чрез телефонна връзка, при които са получавали информация за здравословното състояние на майка си от д-р Ц.; на 21.09.2020г. между ищеца В. О. и ответника д-р Ц. е проведен телефонен разговор, като д-р Ц. не е бил на работното си място, а извън гр. София; веднага след телефонния разговор с д-р Ц., ищеца В. О. по телефона чрез приложение вайбър уведомява с текстово съобщение брат си - ищеца Т. О., че майка им е починала, както и колеги на майка й от Синдиката на българските учители; в същия ден е проведен и телефонен разговор между ищеца О. и служители в болничното заведение и Клиниката по реанимация в болница „АДЖИБАДЖЕМ СИТИ КЛИНИК-МБАЛ ТОКУДА“ЕАД, в която към същата дата се е намирала пациентката Николина О. и които са информирали ищеца и потвърдили, че пациентката не е починала, а макар и с влошено състояние е жива; Н. О. е починала на 20.11.2020г. в болница „АДЖИБАДЖЕМ СИТИ КЛИНИК-МБАЛ 4