Решение № 19705 от 20.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19705 гр. София, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело № 20261110110844 по описа за 2026 година

Предявени са от ищеца К. Д. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, *****, ап.

54, чрез адв. С. С. С., член на САК, със служебен адрес: гр. София, ****, срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление: Община Столична, район „Младост“, гр. София, ул. „Балша“ №1, бл. 9, ет. 2, представлявано от изпълнителния директор Цветан Кръстев, установителен иск с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 12 и т. 20 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 17.02.2024 г., поради противоречието му със закона, а при условията на евентуалност, ако бъде отхвърлен главният иск, установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и евентуално чл. 143, ал. 2, т. 5ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 20 от Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 17.02.2024 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 7% от усвоения лимит, и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 17.02.2024 г., предвиждащи заплащането на разходи за събиране при просрочен кредит, поради противоречие със закона.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че на 17.02.2024 г. с ответника са сключили Договор за кредит „Бяла карта“ № ****, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1700 лв. Твърди, че освен задължението за връщане на главницата и договорната лихва, договорът предвижда и заплащане на неустойка в размер на 7 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последния ден на предходния календарен месец. Поддържа, че в случая се касае за договор за потребителски кредит и следва да отговаря на всички императивни изисквания на Закона за потребителския кредит. Сочи, че договорът е недействителен, тъй като не съдържа действителния размер на годишен процент на разходите (ГПР), тъй като в посочения такъв не е включена уговорената неустойка, която според ищцата 1 представлява сигурен и предварително известен разход по кредита. Поддържа, че по този начин е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а при включване на неустойката действителният ГПР би надвишил максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага също така, че в договора е уговорено сключването на застраховка, като дължимата застрахователна премия, съгласно чл. 25 и чл. 26 от договора, се приспада като сума от получения от ищцата кредит. Поддържа, че този разход е предварително известен на кредитора и представлява задължително условие за сключване на договора за кредит, поради което следва да намери отражение при изчисляването на размера на ГПР, което в случая не е сторено. Излага също така, че договора не съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главница, да получи при поискване и безвъзмездно, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, поради което счита, че е нарушен чл. 11, ал.1, т. 12 ЗПК.

Поддържа също така, че договора за кредит не отговоря и на изискването на чл. 11, ал.

1, т. 20 ЗПК, тъй като липсва посочване на лихвен процент на ден, което самостоятелно води до нищожност на договора. При условията на евентуалност твърди, че клаузата на чл. 20 от договора, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, е нищожна, тъй като представлява прикрито възнаграждение за кредитора, заобикалящо законовата забрана за това, предвидена в чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК, както и поради това, че противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Освен това поддържа, че клаузите на чл. 21, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 от договора, предвиждащи разходи за събиране на просрочени задължения, противоречат на чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 ЗПК и са нищожни.

Моли съда да уважи предявените искове и претендира разноски. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Не оспорва единствено обстоятелството, че между страните е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 17.02.2024 г., но оспорва всички останали фактически твърдения на ищцата.

Поддържа, че процесният кредит представлява револвиращ кредитен продукт, усвояван чрез платежна карта, при който кредитополучателят сам определя кога и в какъв размер да усвоява средства, поради което не е налице стандартен погасителен план. Твърди, че договорът съдържа всички задължителни реквизити по ЗПК, като законът не изисква в него да бъде описвана методика за изчисляване на ГПР, а единствено неговият размер и използваните допускания. Поддържа, че ГПР е изчислен съобразно закона и не надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи, че уговорената неустойка не следва да бъде включвана при изчисляването на ГПР, тъй като се дължи само при неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и представлява разход при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Излага, че договорът ясно урежда задължението за предоставяне на обезпечение, като законът не забранява подобна уговорка. Поддържа, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, не представлява неравноправна клауза и има обезпечителна и обезщетителна функция. Оспорва и твърденията за нищожност на клаузите относно разходите за събиране на просрочени задължения, като счита, че същите не противоречат на закона.Оспорва твърдението на ищеца, че във връзка с договора е сключен договор за застраховка, както и да е удържана застрахователна премия. Счита, че доколкото се касае за револвиращ кредит, не се прилага изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Сочи, че в договора се съдържа лихвен процент на дело.

Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

2

Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.

146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че същите са обвързани от Договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 17.02.2024 г.

От представения по делото договор (л. 12-28) се установяват неговите съществени елементи, а именно: сума на заема 1700 лв. под формата на револвиращ заем до посочения кредитен лимит, безсрочен договор, Фиксиран годишен лихвен процент – 50,4 %, ГПР – 64,96 %.

В чл. 15, ал. 1 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава в срок от 5 дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл. 4, ал. 2 по-горе да предостави на Кредитодателя едно следните обезпечения:1) Банкова гаранция с бенефициер – Кредитодателя, за сумата 2591,31 лв. със срок на валидност 2 години от датата на сключване на договора. След изтичане на срока на валидност на гаранцията и в случай, че договорът не е прекратен, то Кредитополучателят следва да предостави нова банкова гаранция за нов период от 2 години. При увеличаване на кредитния лимит по договора, Кредитополучателят следва да представи банкова гаранция, която обезпечава новия размер на отпуснатия кредитен лимит; или 2) Едно физическо лице – Поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е над 21 г.; да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение; брутният размер на дохода му да е в размер не по-малък от 1500 лв.; да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 м.; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Аксес Файнанс“ АД; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие 0 до 30 дни“ и да не е член на домакинството на кредитополучателя.

В чл. 20, ал. 1 от договора за кредит е предвидена неустойка при непредставяне на обезпечение от страна кредитополучателя в посочения срок в размер на 7 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последното число на предходния календарен месец.

Между страните не е спорно, че в обявения в договора за кредит ГПР е включена единствено дължимата възнаградителна лихва и не е включен размерът на неустойката.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се 3 подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.