Решение № 1391 от 07.10.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1391 гр. Русе, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А. Ив. Абрашева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от А. Ив. Абрашева Гражданско дело № 20264520101730 по описа за 2026 година

Предявени са главен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а при условие на евентуалност иск - по чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.

Ищцата А. А. М., чрез процесуалния си представител адв. С. Н. от АК София, твърди, че на 19.05.2025 г. между „Вива Кредит“ ООД и ищцата бил сключен договор за паричен заем от разстояние № 6157146/19.05.2025г. По силата на договора ответникът се задължил да предостави на ищцата парична сума в размер на 1 850.00 лв., а тя - да върне заемната сума по договори при следните параметри: размер на кредита - 1 850.00 лв.; годишен лихвен процент - 48.50 %; годишен процент на разходите - 61.94 %; срок на заема - 12 месеца; такса допълнителна услуга съгласно Погасителния план - 1 814.00 лв. общо за целия срок или разсрочена на всяка падежна дата 159,50 лв. за общо 12 падежа на вноска; размер на погасителна вноска - 197.60лв. /главница и лихва/; размер на погасителна вноска - 357.10 лв. /главница, лихва и такса допълнителна услуга/; общо задължение по кредита - 4 285,20 лв. /главница, лихва, такса ангажимент/, при реално усвоена главница от 1 850.00 лв. Като съгласно Погасителния план за ищцата възникнало задължение да плати т.н.

„допълнителни услуги“, като включвайки тази такса в общ размер на вноска по кредита била 357.10 лв., а не както била посочено в договора - 197.60 лв.

Така общата сума за „допълнителни услуги“ се получавала в общ размер 1 814.00 лв. - сума доближаваща се до реално получената чиста стойност по договора. Не ставало ясно, защо така скрито била вмъкната тази такса в погасителния план, а не била ясно изложена в договора за кредит. Така посеченото задължение съгласно ** от Погасителния план за заплащане на „допълнителни услуги“ в общ размер на 1 850.00 лв., счита за вид скрита такса 1 по кредита и конструкция за прикриване на реалното оскъпяване, което било заобикаляне на закона, в частност чл. 19 ЗПК. Така вмъкната като клауза, текста на ** от Погасителния план, въвеждала в заблуждение и обърквала потребителя при вземането на информирано решение дали да сключи договора за кредит.

Аргументите на ищцата за пълната недействителност на договора са следните: Счита, че процесният ДПК не отговаря на това изискванията на чл.

10, ал. 1 ЗПК за шрифт не по-малък от 12, тъй като шрифтът бил по-малък от 12, което се отнА.ло и за Общите условия към него. Общите условия, освен че не отговаряли на изискването за шрифт, поради липсата на разстояние между редовете и абзаците, били трудни за възприемане от потребителя, което било нарушение на ЗПК и ЗЗП.

Отделно от това - в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да бъде посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсвала. Бил посочен размерът на възнаградителната лихва - 48.50%, като ГПР бил фиксиран на 61.94%. По никакъв начин не било посочено какви такси или други разходи са включени в разликата от 13,44% между ГПР и договорната лихва, което означавало, че ГПР е посочен абстрактно, без да е спазено изискването на ЗПК да се посочи методиката за изчисляване на ГПР и какво точно съдържа оскъпяването на кредита. В ГПР не била включена и таксата „допълнителни услуги“ в размер на 1 814.00 лв., като при включване ГПР многократно надвишавал позволеният по ЗПК максимален размер съгласно чл. 19, ал. 4.

Нарушена била на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора за паричен заем, следвало да е посочена не само цифровата стойност на годишния лихвен процент, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които ищцата щяла направи и които са отчетени при формирането на годишния процент на разходите, тъй като тя била икономически слабата страна по договора и следвало да бъде запозната и максимално информирана за разходите, които следва да направи във връзка с кредита. В случая в договора не били взети предвид всички допускания и не били посочени компонентите, включени в ГПР.

В същото време уговореният ГПР в размер на 61.94 %, изначално противоречал на чл. 19 ал.4 ЗПК, тъй като към момента на сключване на договора, максимално допустимият ГПР бил в размер на 61,2 %, тъй като към месец май 2025 г. основния лихвен процент на БНБ бил 2,24 %, към който следавло да се добавят 10 пункта и се получавал 12,24 %, умножен по 5 (съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК), реално се получавал 61,2 %.

Нарушена била и разпоредбата на чл.10а ЗПК, която забранявала кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Видно от текста на ** Погасителния план, тази такса се изисквала още преди сключване на договора за потребителски кредит, т.е. таксата „допълнителни услуги“ представлявала 2 условие за отпускане на кредита и трябвало да бъде заплатена в разсрочена на и заплащана на падежни вноски, като самата клауза била скрита в Погасителния план.

Счита за нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно която Договорът има задължителни реквизити по отношение на погасителния план - „размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погА.ването“. В Договора, при положение, че нямало точен погасителният план не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погА.вала с всяка вноска и дали се дължали други такси по кредита, които очевидно се дължали с оглед разликата от 13,44% между ГПР и възнаградителната лихва, която разлика в действителност била в пъти по-голяма при включване на такса „допълнителни услуги“.

Счита, че в процесния договор била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 12 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал информация за правото на потребителя при погА.ване на главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погА.ването на главницата лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Представеният лихвен процент в ДПК не отговарял на законовото изискване за посочване на точно определен лихвен процент на ден.

Налице била и свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, по отношение на лихвата, която противоречала на добрите нрави и се явявала нищожна. Договорената между страните възнаградителна лихва била в размер 48.50 % и надвишавала трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на процесния договор.

Предвид това и съгласно чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12, т. 20 от ЗПК, чл.

12, ал. 1, т. 7 - т. 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен.

В случай, че съдът приеме, че процесният договор за кредит е действителен, счита, че отделни негови клаузи са нищожни, а именно:

3

1.Нищожна, като противоречаща на добрите нрави била клаузата, включена в процесния договор за кредит, в която бил уговорен фиксиран годишен размер на възнаградителната лихва от 48.50 %, надвишаващ с повече от три пъти законната такава.

2. Нищожна била и клаузата по ** от Погасителния план, неразделна част от процесния договор за кредит, в който било уговорено заплащането на такса „допълнителни услуги“. Кредитното дружество едностранно вменило задължение на ищцата за закупуване на допълнителни услуги, без изобщо да изложи какви всъщност са те. Въпреки, че се упоменава доброволния характер на закупуването на „допълнителните услуги“, кредитното дружество изисквало тази клауза да бъде задължителна, в противен случай не би сключило процесния договор. Счита, че така уговорената такса, може да се тълкува като скрита неустойка, която излиза извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, а допълнително възнаграждение за кредитополучателя.

3. Нищожна била и клаузата на така посочения годишен процент на разходите съгласно чл. 2, т. 8 от ДПК.

Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на договор за потребителски кредит №

6157146/19.05.2025 г., сключен между ищцата и ответното дружество поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност моли съда да прогласи недействителността/нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в договора - клаузата, регламентираща заплащането на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 48.50% и клаузата, регламентираща заплащането на Такса за „допълнителни услуги в размер на 1 814.00лв.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК 207343548 (правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК 201995287), депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за недопустимост и неоснователност на исковете. Счита, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на исковете за нищожност на отделни негови клаузи, доколкото по процесния договор не били начислявани такси за допълнителни услуги, а само главница и договорна лихва.

Отделно счита исковете за недопустими и поради липса на правен интерес от ищцата, тъй като задълженията й по цитирания договор за паричен № 6157146 от 19.05.2025 г., били платени и кредитът бил приключен.

Страната имала единствено интерес от осъдителен иск за връщане на даденото.

Оспорва исковете по основание и размер, като заявява, че по процесния договор са били начислявани единствено главница и лихви, а не и такси за допълнителни услуги. По отношение позицията на ищцата за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, както и чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК - намира за 4 необоснована и неоснователна, тъй като не били осъществени фактическите състави на всяка от хипотезите за нищожност на сделките, уредени в цитираните правни норми, и видно от съдържанието на договора цитираните правни норми били спазени.

Невярна била обаче позицията на ищцата, че посоченият ГПР бил уговорен извън допустимия максимален размер, тъй като към 01 юли 2025 г.

БНБ била обявила основен лихвен процент в размер на 2.95 %, приложим и към датата на сключване на процесния договор - 19.05.2025 г. Тоест, към 19.05.2025 г., законната лихва (изчислена по формулата ОЛБ на БНБ + 10 пункта, предвидена в ПМС № 426/2014 г.), била в размер на 12,95 %. , а определеният от ответника ГПР от 61,94 % бил в рамките на допустимата законова граница от петкратния размер на законната лихва от 64,95 %.

По отношение на евентуалния иск:

Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД, а ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, било ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружество било спазило това ограничение. Подписвайки Договора при посочените в него параметри, ищцата била преценила възможностите си, поради което не било налице накърняване на добрите нрави. Договорната лихва по своята същност представлявала „цена" за ползване на парични средства за определен период от време. Също така, нищожността на клауза за възнаградителна лихва не означавало да се приеме за нищожен целият процесен договор, тъй като не била съществен елемент от съдържанието на договора и липсата на уговорена такава и/или съществуването на недействителна уговорка не счита за порок, който се отразява на съставомерността на сделката.