Решение № 116 от 27.02.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. Пещера, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20255240100711 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от В. Р. В., с която са предявени обективно съединение искове за признаване за установено, че сключените между ищцата и всеки от ответниците, „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, договори - за паричен заем (№ 5352435/31.01.2025г.) и за предоставяне на гаранция /поръчителство/ по посочения кредитен договор са нищожни.

Ищцата твърди, че е сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 5352435/31.01.2025г., по който е получила заемна сума от 700 лв., чието връщане било обезпечено с Договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/ описан със същия номер, който пък сключила с „Файненшъл България“ ЕООД, и по него дължала възнаграждение в размер на 378,63 лв., каквато уговорка се счита за неравноправна.

Поддържа се, че договорът за паричен заем № 5352435/31.01.2025г. е нищожен, при съображения, че: предвидената в договора възнаградителна лихва в размер над трикратния размер на законната противоречи на добрите нрави, което прави конкретната клауза нищожна и тя, като касаеща съществен елемент на договора, влече недействителност на целия договор; а също - че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - в него на практика не е посочен действителният годишен процент на разходите /ГПР/, тъй като при изчислението на този ГПР неправилно не е включвано възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, което довело до заобикаляне забраната по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Изтъква се, че непосочването от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на действителния ГПР по договора за паричен заем, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, на което може да се основе преценка за неравноправен характер на договрните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от 1

ЗЗП. Договорът за предоставяне на поръчителство се сочи за нищожен с доводи – че задължаването за заплащане от страна на длъжника на възнаграждение за такова поръчителство е способ за заобикаляне законовото изискване на кредитора по чл. 16 от ЗПК – да провери кредитоспособността на потребителя, водещо до допълнително увеличаване размера на задълженията му. Сочи се, че длъжникът по кредитното правоотношение няма интерес от учредяването на такъв вид обезпечение за кредитора си, като се поддържа, че гаранционната сделка внася и неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да се прогласи нищожност на съответно сключените между ищцата и всеки от ответниците, „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, договори съответно - за паричен заем № 5352435/31.01.2025г. и за предоставяне на поръчителство – с със същия номер.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Файненшъл България“ ЕООД счита исковата молба за нередовна - при несъобразени с приложените по делото документи доводи за липса на представителна власт на подалия я адвокат, а също – при несъобразени с разпоредбите на чл. 7, ал. 3 ГПК твърдения, че в нея не са посочени обстоятелства, обосноваващи нищожност на договора за предоставяне на гаранция.

Исковете се считат за неоснователни, като се сочи, че договорът за предоставяне на гаранция отговаря на изискванията на закона, сключен е валидно в „изискваната форма“ – с финансова институция по чл. 3а от ЗКИ, и не е акцесорен спрямо сключения с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за заем. Поддържа се, че правоотношението между конкретния ответник и ищцата е договор за услуга, което не е лишено от правно основание, нито противоречи на добрите нрави или на принципа за добросъвестност; счита се, че спрямо това правоотношение са неприложими разпоредбите на чл. 138 и сл. от ЗЗД. Твърди се, че дължимото се по договора за гаранция възнаграждение е определено след извършена оценка на риска, като ако ищцата го е считала за несправедливо висок е можела да не сключва договора или да се позове на крайна нужда. Предвид това се моли за оставяне на предявените искове без уважение като неоснователни.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Твърди, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, съдържайки информация за лихвен процент и условията за прилагането му (в чл.2, т.6 и т.61), като поддържа, че този лихвен процент, като елемент на ГПР, е в размерите на ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК и затова не противоречи и на добрите нрави. Сочи се, че възнаградеителната лихва по договора е цена на заетите парични средства, включваща освен самата печалба на кредитора – и разходите за отпускане и управление на кредита, затова се счита, че законната лихва не може да бъде критерий за размера на възнаградителната. Твърди се, че в съответствие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 заемният договор съдържа посочен ГПР, като се признава, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е включено при изчисляването на този ГПР по кредитната сделка, тъй като не отговаря на легалната 2 дефиниция (§1, т. 1 ДР на ЗПК) за разход по кредита, осигуряването на такова обезпечение не е задължително условие за получаване на кредита, и е договорено след сключването на заемния договор; а самото обезпечение е с оглед личността на заемателя и предоставянето му не замества процедурата по оценка на кредитоспособността на последния. Отрича се посочването на ГПР, без включване на възнаграждението за поръчителство да представлява заблуждаваща търговска практика, при съображения – че не засяга способността на потребителя да прецени обхвата на задължението си, който и индивидуално е уговорил условията по договора с дружеството-гарант. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска като неоснователен и се претендират разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е съответно - чл. 124, ал.1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 предл. 1 ЗЗД/ във вр чл. 19, ал. 3 ЗПК и чл. 22 ЗПК/.

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между В. Р. В. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № 5352435/31.01.2025г., обезпечен с договор за предоставяне на гаранция /поръчителство/, възнаграждението по който не е включено при изчислението на ГПР по кредитната сделка.

Приложеният по делото договор за паричен заем № № 5352435/31.01.2025г., е потребителски (чл. 9 ЗПК) – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. От материалите по делото се установява, че вземанията по този договор за паричен заем са обезпечени с представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № 5352435/31.01.2025г., сключен между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД.

При справка в общодостъпния търговски регистър при Агения по вписванията се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е именно „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за „свързани лица“ по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на 3 закона и добрите нрави.

От съпоставката на приложените по делото два договора, сключени между ищцата и всеки от ответниците се установява, че: съгласно чл. 2 от договора за поръчителство – последният влиза в сила, в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 или чл. 4, т.2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. В чл. 3, ал. 1 е посочено, че за поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер 378,63 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 18,03 лева.

Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД.

Свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на иска чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума, близка до тази на договора за кредит. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство.

В случая не се касае за доброволно възлагане от страна на кредитополучателя на професионален поръчител. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а прикрита договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за възнаграждение за поръчителство, договорът за кредит предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители, които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.

Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени изисквания навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и 4 невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че първите две опции по чл.4 от договора за заем всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за поръчителство по третата опция, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за възнаграждение за поръчителство ще възникне в сферата на кредитора „Файненшъл България“ ЕООД. На такъв извод сочи и уговарянето на това вземане като сигурна част от дълга, която следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска по договора за кредит.