Решение № 192 от 26.06.2024, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. Стара Загора, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

В. К. Мишова при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от В. К. Мишова Въззивно гражданско дело № 20245500500243 по описа за 2024 година

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Д. И. Ц. против решение № 55/31.01.2024 г., постановено по гр.д. № 1780/2023 г. на Районен съд - Казанлък.

Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на районния съд за неоснователност на исковата претенция. Въззивницата твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, тъй като въззивницата имала правоотношения с търговско дружество, а искът бил предявен от физическо лице. Било направено възражение пред районния съд, но той не се произнесъл по него. Въззивницата счита, че обжалваното решение е и неправилно, защото било постановено при непълнота на доказателствата. Излагат се подробни съображение в подкрепа на становището и се иска от въззивния съд да постанови решение, с което да обезсили изцяло обжалваното решение, а ако съдът намери, че решението не е недопустимо, да го отмени изцяло като неправило и да отхвърли исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна 1 страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Възражението на въззивницата в това отношение е неоснователно. Съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др.

В случая въззивницата счита, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като било постановено по недопустим иск, тъй като договорните отношения тя имала с „Г.*“ ООД по повод на процесния автомобил, а искът бил предявен от физическото лице М..

Възражението е неоснователно. Както бе посочено по-горе, недопустимо е решение, което е постановено при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване. Ако страната не е материално-правно легитимирана, то предявеният иск е неоснователен, а постановеното решение би било неправилно. В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на решението. Соченото от въззивницата основание има отношение единствено към правилността на съдебния акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна.

Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск от М. И. М. от гр.Г. против Д. И. Ц. от с.Я., *** за връщане на сума пари, която ищецът е платил на ответницата на неосъществено основание. В исковата молба се е твърдяло, че на 21 март 2018 г. в гр. Г. дружеството „Г.*” ООД, което ищецът представлявал, продало на ответницата лек автомобил марка „Ауди” модел А8, с рама №WAUZZZ4H7HN006939. Автомобилът бил регистриран на територията на страната с рег. № ЕВ *** ВК. Цената му била 9000 лв. В рамките на 2 месеца след това, когато купувачката отишла за извършване на промени в регистрацията, автомобилът бил иззет от нея, тъй като имало данни, че е обявен за издирване от държава членка на ЕС. Тъй като автомобилът веднъж вече бил регистриран на територията на Р България, минал съответния преглед в ОД МВР- Г. и то пред комисия, управителят на дружеството продавач бил абсолютно изненадан, че автомобилът е „задържан” по подозрение, че е предмет на престъпление. По настояване на купувачката двамата на 24.08.2018 г. се уговорили, да развалят договора, като 2 продавачът на същата дата върнал на купувачката сумата, която бил получил като цена и таксите, които тя била платила по прехвърлянето на МПС – 9940 лв. Уговорката между двамата била, веднага след като купувачката се снабди с необходимите документи, да прехвърли собствеността на М. И. М. или да развалят договора, поради причина, че купувачът не може да ползва вещта по предназначение. След още два месеца, купувачката заявила, че вече няма проблем. Автомобилът бил „освободен”, регистриран и можела да ползва вещта по предназначение, но не върнала на ищеца сумата от 9940 лв. Ищецът е твърдял, че ответницата нямала право да задържи тази сума и е искал от съда да постанови решение, с което са я осъди да върне на М. И. М. сумата Въззивният съд приема, че ответницата Д. И. Ц. не е подала отговор в срока по чл.131 ГПК, като съображенията за това са следните:

С разпореждане от 02.10.2023 г. първоинстанционния съд е разпоредил връчването на исковата молба на ответника. Съобщението е получено на 05.10.2023 г. от ответницата при условията на чл.46 ГПК. С молба от 01.11.2023 г. ответницата, чрез процесуалния й представител адв. Д., е посочила, че счита, че исковата молба е нередовна и следва да бъде оставена без движение, след което да й бъде даден нов срок по чл.131 ГПК.

Първоинстанционният съд се е съгласил с посочената от ответницата нередовност, като с разпореждане от 02.11.2023 г. е оставил исковата молба без движение с указания ищецът да представи пълномощно за адв. П.. Това указание е изпълнено и с разпореждане от 22.11.2023 г. съдът е дал на ответницата „нов“ едномесечен срок за отговор. Съобщението е връчено на ответницата на 30.11.2023 г. при условията на чл.51 ГПК. С молба от същата дата ответницата, чрез процесуалния си представител адв. Д., отново е посочила, че исковата молба е нередовна и следва да бъде оставена без движение, след което да й бъде даден нов срок по чл.131 ГПК.

Първоинстанционният съд е изпратил тази молба на ищеца за становище в 1седмичен срок. С молба от 18.12.2023 г. ищецът е уточнил и конкретизирал твърденията си. С разпореждане от 19.12.2023 г. първоинстанционният съд е разпоредил препис от молбата да бъде изпратена на ответника за становище в 1-седмичен срок. На 28.12.2023 г. по делото е постъпил отговор с приложени писмени доказателства, който е бил докладван от съда.

Съгласно чл.131 ГПК съдът изпраща препис от исковата молба заедно с приложенията на ответника, на когото указва да подаде писмен отговор в едномесечен срок, задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването на отговор или неупражняването на права. Когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл.133 ГПК. С изтичането на срока за отговор се преклудират всички възражения на ответника (възраженията, които са различни от свързаните с приложимия материален и процесуален 3 закон, за които съдът следи служебно) и те не могат да бъдат направени за първи път по-късно. Процесуалните правила не уреждат възможност съдът да дава „нов“ срок за отговор, ако намери за основателно възражението на ответника относно редовността на исковата молба. Ответникът може да упражни преклудираните си процесуални права по-късно, ако пропускът да се извърши действието се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая 1-месечният срок за отговор е изтекъл на 05.11.2023 г. и до тази дата по делото е постъпила само молбата от 01.11.2023 г. Следователно следва да бъдат зачетени само изложените в нея възраженията относно редовността на исковата молба. Останалите възражения от молбата от 30.11.2023 г. и от отговора от 28.12.2023 г., с които предявява свои фактически твърдения, са преклудирани. Първоинстанционният съд, давайки нов срок за отговор, без да се твърдят особени непредвидени обстоятелства, е приложил непозната за българското процесуално право процедура, което е недопустимо.

Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че с договор за продажба на МПС от 21.03.2018 г. ответницата е закупила от „Г.*”

ЕООД процесния лек автомобил Ауди А8 с рама

№WAUZZZ4H7HN006939 с рег.№СТ****РА. Автомобилът бил доброволно предаден по чл.84 ал.2 ЗМВР с протокол с рег.№284р13453/06.08.2018г. на РУ Казанлък. Приел е за безспорно, че страните са имали уговорка парите от сделката да бъдат върнати на купувачката, а тя да прехвърли собствеността на автомобила, както и че в изпълнение на тази уговорка М. И. М. като физическо лице платил на ответницата сумата в размер на 9940 лв. по банков път на 24.08.2018 г. Приел е също така, че последваща сделка за прехвърляне собствеността на автомобила не е имало, а сумата останала у ответницата.

Приел е за спорно дали сумата в размер на 9940 лв. е била платена без основание, като в тази връзка е възприел показанията на свид. С.Д., през 2018г. М. М. имал перипетии с една продадена от него кола Ауди на една жена Д. от К.; че колата била задържана, както и че М. й превел сума от около 10 000 лв. да си върне колата; че договорка за плащане на други разходи двамата не са имали; че ищецът й предоставил друг автомобил, за да може да се придвижва, както и показанията на свид. П.И., че автомобилът бил закупен не за 9000, а за 90 000лева, като за такава стойност било предложена на М., да му бъде върнат, но той не бил съгласен. След като автомобилът бил „задържан”, Д. направила много разходи - за адвокати, за преводи.

Свидетелят /и ответницата/, получил със съдействието на М. друг автомобил на стойност 10 000 лв. за компенсация. Този автомобил не бил плащан от тях.

От правна страна първоинстанционният съд е приел, че получаването на процесната сума от ответника не е спорно между страните, поради което, за да бъде уважен главният иск е достатъчно ищецът да докаже, че настъпилото имуществено разместване, довело до обогатяване на ответника, е реализирано с оглед на неосъществено основание. В настоящия случай в самия платежен документ е посочено основанието за плащане. Не били събрани доказателства, които да го опровергават. Нито с друг писмен документ, нито 4 от свидетелските показания било установено страните да са имали друга уговорка за плащане на разходи за снабдяването на ответницата с документи и съдебни разноски, освен, автомобилът да бъде прехвърлен на М. срещу платената сума (цена и разходи по сделката), посочена като такава в договора за продажба на МПС. Приел е, че ответникът не защитил претенцията си и чрез предявяване на насрещен иск, а относно показанията на св. И. в частта за цената на автомобила е приложил чл.164, ал.1, т.6 ГПК. Приел е, че дори да са допустими свидетелските показания и това да е част от цената на автомобила, пак няма основание сумата да бъде държана от ответницата при условие, че сделка помежду им не е осъществена, защото според св.И., страните така и не стигнали до крайно споразумение за прехвърляне на автомобила на М., нито пък сумата е върната. Съдът е приложил разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗЗД, според която всеки, който е получил нещо без основание, на отпаднало или неосъществено основание, е длъжен да го върне, като е приел, че елементите от фактическият състав на нормата са осъществени и е уважил предявения иск.