Определение № 44 от 14.01.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 44 гр. Шумен, 14.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20243600500586 по описа за 2024 година

Депозирана е въззивна частна жалба от Д. И. С., действащ чрез особения представител адв. Д. К. от ШАК срещу определение № 3140/21.11.2024 г. по гр.д. № 45/2024 г. по описа на ШРС, с което Е оставена без разглеждане молбата му за изменение на решение № 805/30.10.2024 г. по гр.д. № 45/2024 г. по описа на ШРС в частта за разноските.

Счита обжалваното определение за необосновано, неправилно и незаконосъобразно.

Твърди, че първоинстанционният съд не следвало да оставя молбата по чл.248 от ГПК без разглеждане като недопустима поради липса на представен от молителя списък по чл.80 от ГПК, тъй като последният е бил представляван в производството от служебен представител и не дължи изготвяне на списък по чл.80 от ГПК за определеното му адвокатско възнаграждение, което се заплаща предварително от насрещната страна и представлява нейни разноски, а не такива на представляваното лице. На следващо място, ако особеният представител е регистриран по ДДС, в размера на дължимото му се възнаграждение задължително следва да бъде включен и този данък, което съдът не е сторил, произнасяйки се по разноските. Позовавайки се на изложеното, жалбоподателят моли въззивният съд да отмени обжалваното определение и постанови друго, с което да се произнесе по съществото на въпроса за допълване на решението в частта за разноските, досежно дължимия ДДС върху адвокатското възнаграждение на особения представител.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК от насрещната страна Община – Шумен, представлявана от кмета Х.Х.в не е депозиран отговор по жалбата.

Въззивната частна жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното: Гр.д. № 45/2023 г. по описа на ШРС е било образувано по искова молба на Община – Шумен срещу Д. И. С., 1 имаща за предмет обективно съединени искове по чл.422, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД, за признаване за установено съществуване вземане на ищеца срещу ответника за сумата 506.59 лева – неизплатени наемни вноски за периода 20.01.2023 г. – 18.07.2023 г. по договор № ЖИ-111/26.08.2021 г. за отдаване под наем на общински недвижим имот на адрес: гр. Шумен, ул. „......“ № 2, вх.2, ет.8, ап.55, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на задължението, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 882/05.09.2023 г. по ч.гр.д. № 1991/20023 г. по описа на ШРС.

С разпореждане № 1945/28.05.2024 г. първоинстанционният съд е назначил особен представител на ответника на основание чл.47, ал.6 от ГПК, като е определил на същия първоначално възнаграждение в размер на 400 лева, съобразно чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ, платими предварително от ищеца.

След отправено искане до АС при ШАК, за особен представител на ответника е била определена адв. Д. К., която в предоставения й срок е депозирала отговор на исковата молба и е осъществила процесуално представителство на същия в проведеното по делото открито съдебно заседание на 28.10.2024 г..

С молба вх. № 9690/21.06.2024 г. адв. Д. К. е поискала от съда определеното й адвокатско възнаграждение от 400 лева да бъде увеличено с дължимия ДДС в размер на 80 лева, представяйки удостоверение, че е регистрирана по ЗДДС. Същото искане особеният представител е заявил и в пледоарията си по същество, като по него липсва произнасяне на съда.

С молба вх. № 16216/25.10.2024 г. ищецът е представил списък по чл.80 от ГПК в който е посочил като разноски 25 лева – платена държавна такса за завеждане на иска, 400 лева – възнаграждение за особен представител, 300 лева – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие и 425 лева – разноски в заповедното производството.

С решение № 805/30.10.2024 г. първоинстанционният съд е признал за установено, че в полза на Община Шумен, ЕИК: 000931721, с адрес – гр. Шумен, бул. “........” № 17, срещу Д. И. С., ЕГН: **********, с адрес – гр. Шумен, ул. „..........“ № 11, ет. 2, ап. 3, съществува вземане, представляващо дължима сума по договор за наем № ЖИ111/26.08.2021г., в размер на 334.20 лева, за периода м.01 – м.07.2023г., в едно със законната лихва върху главницата от 334.20 лева, считано от 05.09.2023г., до окончателното плащане; отхвърлил е предявения от Община Шумен срещу Д. И. С. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, в останалата му част, до пълния предявен размер от 506.59 лева, за сумата от 172.39 лева, като неоснователен и е осъдил Д. И. С., ЕГН: ********** да заплати на Община Шумен сумата от 758.66 лева, представляващи направени по първоинстанционното и по ч.гр.д. № 1991/2023г. по описа на ШРС разноски, съразмерно уважената част от исковете.

На 11.11.2024 г. особеният представител на ответника адв. Д. К. е депозирала молба за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските, като й бъде присъден дължимия ДДС в размер на 80 лева върху адвокатския хонорар или общо 480 лева.

2

В срока по чл.248, ал.2 от ГПК насрещната страна не е изпратила отговор на молбата.

С обжалваното определение № 3140/21.11.2024 г. първоинстанционният съд е оставил молбата по чл.248 от ГПК без разглеждане като недопустима по съображения, че молителят не е представил списък за разноски по чл.80 от ГПК до свършване на устните състезания.

Определението е неправилно, поради следното: Действително, съгласно разпоредбата на чл.80 от ГПК и задължителното тълкуване по т.8 и т.9 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, страната има право да иска изменение на решението в частта, в която съдът се произнесъл относно исканията за разноски само, ако до приключване на съдебните прения е представила списък по чл.80 от ГПК, което е условие за надлежно възникване на правото й да сезира съда с молба по реда на чл.248 от ГПК. В цитираното ТР е прието, че допълване на съдебното решение, като способ за неговото поправяне се предприема, когато то не съдържа произнасяне по целия въведен спорен предмет. Този способ за промяна на решението е уреден в чл.250 от ГПК. Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран.

В чл.248, ал.1 от ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 от ГПК. Аналогично на чл.250 от ГПК, първата хипотеза на чл.248, ал.1 от ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл. 246 ГПК, тази непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част.

Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. По тази причина и правната последица, установена с чл.80, изр.2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване. Разпоредбата на чл.80 от ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски следва да представи списък на разноските. Правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма - страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл.80, изр.2 от ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а 3 именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради което това искане е недопустимо.

Според практиката на ВКС, страната следва да представи списък по чл.80 от ГПК за извършените от нея разноски в хода на производството до датата на приключване на съдебните прения, дори и да е направила само един разход.

В конкретната хипотеза от материалите по делото се установи, че производството по чл.248 от ГПК е инициирано от особен представител на страна по делото и има за предмет искане за ревизиране на постановеното съдебно решение в частта за разноските, като се присъди и ДДС върху определеното на същия адвокатско възнаграждение.

Съгласно чл.47, ал.6 от ГПК, възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото, като то може да бъде и под минималния размер за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от 1/2 от него.

Според цитираната разпоредба и съдебната практика, в случая става дума за форма на процесуално представителство, която произтича от акт на съда – определение, с което на особения представител се предоставя представителна власт спрямо отсъстващия ответник.

Това представителство е възмездно и на особения представител се дължи възнаграждение, което се определя от съда в първоначален размер и подлежи на изменение до приключване на съдебното дирене, служебно или по искане на особения представител, при съблюдаване критериите за действителна фактическа и правна сложност на делото и извършените от особения представител процесуални действия за защита на представлявания. Дължимото на особения представител възнаграждение се присъжда с ДДС, ако адвокатът е регистриран по ЗДДС.

С т. 6 на ТР 6/06.11.2013 година по т. д. 6/2012 година на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението на особения представител е дължимо винаги и за него задължено лице е ищецът, като при определен изход на спора то може да му бъде присъдено като разноски.

Предвид изложеното, доколкото особеният представител адв. Д. К. е поискала своевременно от първоинстанционния съд определеното й първоначално възнаграждение да бъде увеличено със сумата, представляваща ДДС, но съдът не се е произнесъл по искането й до приключване на съдебното дирене и с решението си, настоящата инстанция приема, че обективираното в молбата по чл.248 от ГПК искане е за допълване, а не за изменение на съдебното решение, в който случай допустимостта й не се предпоставя от наличието на представен от страната списък по чл.80 от ГПК, с оглед на което първоинстанционният съд не имал право основание да откаже да я разгледа на това основание.

Независимо от горното, дори съдът да е приел, че се касае за искане за изменение на постановеното от него решение в частта за разноските, доколкото то е било направено от особен представител и касае размера на адвокатския му хонорар, следва, че в тази хипотеза молителят не е бил длъжен и не е могъл да представи списък по чл.80 от ГПК, в който определеното му служебно от съда и дължимо от насрещната страна възнаграждение да 4 бъде посочено като разноски на страната, която представлява, тъй като то би могло да бъде присъдено като разноски само на ищеца, ако е било предварително заплатено от него, но не и като разноски на представлявания ответник. Ето защо и в този случай допустимостта на молбата по чл.248 от ГПК не е могла да бъде обусловена от представяне от особения представител на списък по чл.80 от ГПК, което е изключение от установеното в ал.2 общо правило, важащо за искания за изменение на постановеното съдебно решение относно разноските, извършени от страната, която ги е направила.